между другото

2 0 1 1

2011-12-29T09:38:00.006+02:00

Иди си. Бездъхно изморена
от превъртели се слънца
От дни близнаци отегчена
Иди си. Няма да те спра

.

Тайната на целувчените ямички

2011-12-23T06:57:00.004+02:00

Знаеш ли, че не са обикновени? Онези две малки ъгълчета, в които устните ти се събират. Докосни с върха на пръстите, за да усетиш дупчиците. Това са тайните ти складове на щастие. Когато други устни докосват твоите, целувката се стича встрани и се складира в малките дупчици. Ако целувките станат повече, те натежават.
Ямичките хлътват навътре и опъват устните ти.
В усмивка.
Не чакай чудесата тези дни.
Просто напълни целувчените ямички.

Неотворено

2011-12-17T12:26:00.003+02:00

Устни от клепачи
шепнат лепкав сън
на зеници-езици
затворени за вън

Утрото се точи
в капка тежък мед
събуди ме утре
днес не ми е ред

Расизмът е равенство на омразите.

2011-09-27T01:13:00.002+03:00

Катуница не е интересно място.
Катуница е обикновено място на обрулени хълмове от човешки съдби.
От едната страна са недоволните от живота българи - насилени от промени, ощавени от управници. От другата страна са цинично господстващи цигани – потънали в истинско злато от фалшив алкохол. Българите завиждат на циганите, защото те не се плашат от официалната власт. Циганите завиждат на българите, защото те са официалната власт. Така живеят от години. Върху тлееща жар от завист.
Тези дни в Катуница стана страшно. Нагло, показно убийство, предизвика настръхнали тълпи, подпален цигански палат, малоумно присъстващи полицаи и нелепи журналисти. Лешоядните политици не закъсняха - закрещяха от рупори и поведоха разтуптяните тълпи.
Едните, срещу другите. Другите, срещу едните.
Нека погледнем нещата в очите. Расизмът отдавна не е еднопосочна омраза.
И за двете страни е удобно да са различни.
А нещата са прости. Ако наричаме този, който прегази момчето в Катуница цигански убиец, ние му даваме основание да се чувства по-малко виновен, защото е различен.
А той не е. Той е просто един обикновен убиец.

Нека се гневим. Нека не търпим. Нека търсим правдата.
Но като едно цяло.
Защото България не е просто държава. България е жарава.
И тежко на този, който не знае как да ходи по нея.

.

Как да изберем рекламна агенция (сп.Мениджър/септември)

2011-09-04T12:27:00.004+03:00

Има само един начин. Свиваш показалец и почукваш. Ако кънти на кухо – става.
Шегувам се, ама почти. Приликата между динята и рекламната агенция е в това, че разбираш дали става чак след като я опиташ.

Пич. В жаргона тази дума е като поощряващо потупване по рамото. За рекламистите, обаче, „пич” е разтърсване на цялото тяло в болезнени конвулсии за период от около три-четири седмици. Pitch е конкурс за избор на рекламна агенция. Усещането е като за екшън, но фабулата е романтично клише с елементи на драма. Сценарият се повтаря. Една компания (в ролята на Клиента) решава, че има нужда от комуникация на свой продукт (или услуга, марка) и тъй като секретарката е прекалено заета, за да измисли всичко това, решават да направят конкурс между няколко рекламни агенции.
Добре. Как се търси рекламна агенция? Две кратки движения на показалеца ви делят от Гугъл, но е много рано да се чувствате късметлии. На „рекламна агенция” се обръщат всякакви породи фирми, които имат предмет на дейност РЕКЛАМА. Тоест творят визитки и стратегически дизайн върху моливи, а опитът им във външната реклама се изразява в светването на улични табели. Не бива да ви успокоява прекалено и определението „пълно рекламно обслужване”. В повечето случаи това само изразява мечтите на една агенция да прави всичко, но не и способността за същото. Продължавате с търсенето и някак си попадате на Асоциацията на Рекламните Агенции в България (АРА). Топло! Тук вече може да видите нещо като списък на действащите рекламни агенции у нас. Обаче според АРА агенциите биват два типа - пълноправни и асоциирани. Не се обърквайте сега, става ли? И социалистите бяха тесни и широки, но това разделение само те си го разбираха. В случая с рекламните агенции - пълноправните членове на АРА участват в общото събрание на асоциацията, а асоциираните – не. Май наистина това не ви засяга.
Търсите сайтове на агенции. Трудна мисия. „Сайтът е в процес на изработка” стои на главната страница от доста време. Тоест откакто е създадена агенцията. Пет месеца? Петнайсет години? Обущарят ходел без обувки... Честно, наистина ли сте виждали бос обущар? Това извинение понамирисва - агенцията няма време да обърне внимание на себе си, защото обръща прекалено много внимание на клиентите си. Не съвсем. Просто агенциите не винаги правилно разпределят ресурсите си и не винаги прецизно ръководят работния процес, който в творческия бизнес се нарича хаос. Единственият работещ стимул в тези структури е the deadline (крайният срок). Ако той се „отбута” повече от веднъж – значи може да се отбутва всеки път. Точно това се случва с „вътрешната” задача, наречена „сайт на агенцията”.
Продължаваме с търсенето на агенции. Натискате линк към друга агенция. Я, късмет! Сайтът работи! На екрана се подреждат дизайнерски бутончета, линкчета, движат се картинки. Изобщо – чудна работа! Какво да гледаме сега? Две неща – кои са клиентите на агенцията и какви свои реклами е сложила на сайта си. Готови ли сте да се учудите?
Почти всяка агенция има внушителен списък от клиенти. Гордо подредените лога ви зяпат от екрана, а вие уважително повдигате вежди. След известно търсене осъзнавате, че в различните сайтове някои клиентски лога удивително се повтарят – тоест би трябвало всеки клиент в момента да работи с около 7-8 агенции. Истината прозира. Може за даден клиент да си правил и една брошурка, при това преди десетина години, затова си го поставил в списъка. Но дали си уточнил какво си правил за всеки клиент и в какъв период? И какъв е актуалния ти клиентски списък?
Преди да финализираме търсенето, едно малко залитане към суетата. Сигурно сте чували за двата фестивала на рекламната общност – ФАРА (фестивал за креативност) и EFFIЕ (фестивал за ефективност). И двата са добър ориентир за състоянието на рекламните агенции, но не прекалявайте с доверието си към тях. Понякога са прекалено близо до научната фантастика. Сред отличените реклами има такива, които никога не сте виждали. Както и продукти, за които никога не сте чували. Това не е роден синдром - реклами-фантоми се кичат с награди по цял свят. Нашите два фестивала накуцват поради друга причина. Журитата са съставени от представители на агенциите, които участват най-активно във фестивала. Казано другояче - дясната ръка оценява лявата, лявата оценява дясната, после двете се ръкуват и си разменят награди. А да, и накрая се пляскат една в друга.
Вече сте наясно. Единственият начин да си изберете агенция е като я опитате. Събирате малкото, което сте успели да видите в сайтовете на агенции, добавяте съвети от препатили колеги и посипвате за разкош малко звезден прах от фестивалите на рекламистите. Получава се нещо като рецепта за пич и няколко агенции политат в миксера ви.
Нека игрите започнат. Наблюдавайте ги внимателно. Всеки детайл е от значение. Агенциите са обучени да задават въпроси след като разгледат брифа ви. По дълбочината на въпросите, обаче, ще разпознаете дали хората са вникнали в задачата. Сервилността не е добър знак. Добрата агенция може дори да се опита да оспори някой факт от брифа ви. Приемате предизвикателството, обсъждате, спорите, убеждавате. И после чакате. Докато в агенцията творческият процес започва да бълбука. Защото там трябва да се създаде идея. Как става това? Ще се опитам да ви обясня. Представете си как една жена се среща с мъж, влюбва се, прави секс, забременява и ражда. Само че всичко това за три седмици.
А вие чакате като развълнуван татко, за да видите отрочето. Показват ви го изчистено, повито, направено като за снимка. Иначе може да ви стресне, нали? Да, много е важно как ви представят идеята. Добрата агенция ще се постарае да се влюбите в нея, още преди да сте я видели. А ще видите какво ли не. Някои агенции разчитат на количеството – ще ви представят голям брой идеи. Дали те самите вярват във всички тях? Излишно е да ги питате, няма да ви кажат истината. Просто обърнете внимание коя от тях е разработена най-подробно.
Коя е най-добрата идея? Вечният въпрос. На пича ще видите всичко. Ще има много релевантни идеи, които отговарят напълно на задачата ви. И най-слабите агенции са дресирани да изпълнят очакванията ви. Ще има и изненадващи идеи – те изпъкват над останалите. Добрите агенции се отличават от посредствените по способността да изненадват клиента по време на пич. Но идеята, която си струва да търсите, е нещо повече. Това трябва да е вдъхновяващата идея. Тя ще ви накара да творите веднага след като я чуете – още по време на презентацията - ще добавяте към нея, ще я развивате. Защото, без да се усетите, вече мечтаете за бъдещето на тази идея. Като таткото, който е поел отрочето в ръцете си.
Кулминация. Краят на пича е щастлив за някоя от агенциите, която печели вашето доверие и част от парите ви. Останалите подвиват опашки и се отправят към следващия пич, за да забравят за вас. Най-щастливи сте вие. Потърсили сте, постарали сте се. Избрали сте си рекламна агенция като сте я пробвали по време на пича. И ви е харесало.
Нормално. В началото ви казах – като диня е. Първото парче е най-сладко.

.

изгрев

2011-08-29T08:32:00.004+03:00

търкулнати зеници
над възглавница облак

разбудени мигли
роса върху поглед

.

ЗАЩО

2011-08-26T00:08:00.009+03:00

Сега. Никой не гледа. Обърна се рязко и с опакото на ръката обърса ленивата солена капка, събрала се в ъгълчето на окото. Почти го издаде.
Той не реве. Той е голям. Знаеше го и тя, която се беше навела над главата му и се опитваше да стигне до неговото нищо, наречено мозък, крещейки в носа му. Ухаеше на праз.
- Защо бе?
Казваха й Сланината по очевидни причини. Работеше в дома като възпитател, но се имаше за дресьор.
- Защо бе, животно такова!? Отговори ми като те питам!
От толкова много тлъстини за гласът й нямаше място. Излизаше едва, стиснат и писклив.
- Питам защо?! Отговори ми, бе! Защо? Не ме зяпай, маймуно!
Зяпането беше неговия номер. Някои трепереха, потяха се, други се изчервяваха. Той просто зяпаше. Вторачваше кафявите си очи до дебилно кръгло, а кожата на лицето му се изпъваше критично. Кръвта видимо нахлуваше нагоре, пърлеше мъха над горните му устни, боядисваше засечената кожа на скулите му и преливаше в делтата около зениците. Само устните му ставаха все по-бледи и каменно твърди. От стискане на зъби.
- Абе аз кво се занимавам с теб....
Сланината го стисна за ръката и го завлече. По коридора и надолу по стълбите, бавно и безотказно, макар и доста тромаво. Можеше да й се отскубне във всеки един момент. Да се завърти рязко и да духне, далече от мазните й пръсти. Ако беше на три щеше да го направи, със сигурност. Но той бе вече на шест и усещаше силата в себе си. Силата да не бяга, а да остане. С обезсълзени очи, вперени мълчаливо.
- Пак ли, бе...?!
Старшата. Стоеше на прозореца на приземния етаж и пушеше. Фасът се бе съсухрил между треперещите й криви пръсти. Яко го дърпаше. Намести очилата си и сведе поглед към него.
- Защо бе, момче?
Той вдигна бавно очите си. Погледът му наистина тежеше. Между него и Старшата полепна лепкаво мълчание, което дори Сланината не посмя да пипне. Само му стисна ръката още по-силно. Старшата размаза свистящия фас в перваза и въздъхна. Сухото й тяло се счупи на две и тя клекна, за да се изравни с лицето му. Прониза го късогледо, а после просто протегна кокалест пръст и натисна брадичката му надолу. Той стегна челюст, но тя натисна още. И още.
- Хайде... кажи, момче! Кажи защо?
Пръстът й побеля. С усилие държеше устата му отворена. По езика му плъзна миризмата на ръката й. Повдигна му се.
Тя го пусна рязко. Долната челюст се заби в горната и леко размести камъка в очите му. Но за миг. Без да го пуска с едната ръка, Сланината го ощипа с другата. Рязко, силно, отляво.
- Всъщност.... аз знам защо.... - Старшата се изправи заедно с репликата си, бавно и величествено - Защото ти никога няма да пораснеш. Защото останалите деца ще станат големи хора и ще си тръгнат от тук. Но ти – не. Ти ще останеш винаги едно самотно, миризливо хлапе...
Тя сбърчи нос, а погледът й плъзна от очите му, надолу, покривайки го с тази погнуса, която му беше така позната. Винаги го гледаха така в сутрини като тази.
Сланината го замъкна в банята. Бутна го вътре и после затръшна вратата с облекчение.
Въпреки че остана насаме със себе си, той не се погледна веднага. Просто бавно свали долнището на анцуга и го хвърли на пода. Преглътна и се престраши да погледне надолу. Слиповете му бяха развлечени и изтънели. Носеха ги вече няколко поколения сираци в дома. Сега бяха залепнали по хърбавото му тяло, мокри и пожълтели. Опикани.
Защо? Той не знаеше защо. Просто се събуждаше така.
Оная противна сълза напираше пак в окото. Той мигна и клепачът я глътна.
Така й се пада. Той е голям. Той не реве.

.

непоръчано събуждане

2011-08-23T09:08:00.005+03:00

по плъзнала ръка
из сънища разрошени
по топлите недра
на устни захаросани
по тях познах деня

ще бъде вторник,
пет минути и нула секунди

.

виновен

2011-07-15T21:43:00.004+03:00

Теб ти падна презрамката
небрежната, малката.

И изгубих си пръстите
из косите ти, гъстите.

И потънаха устните
в твоите, вкусните.

Ще поема вината си
за спомени, белези.

Но не и за презрамката,
небрежната, малката.

.

диви колене

2011-07-08T15:55:00.001+03:00

Обяздил съм твоите,
диви колене.
Омекват ти дланите,
аз – не.

Препускам в теб и...
Чакай, спри.
Чуваш ли?
Дъхът ти крещи.

си ам

2011-07-05T13:32:00.005+03:00

непотърсени вещи
от раздели
и срещи
на изгубено време
ще даде
и отнеме
животът забързан
от себе си бягаш
за себе си вързан

.

погнуса

2011-07-04T16:37:00.006+03:00

- Абе я кажи сега... ти какво мислиш за корупцията?
Въпросът ми го зашлеви униформен на магистралата. Рефлексирах веднага:
- Ами според мен корупция е да платя, за да ми бъде извършена услуга. Ако аз сега, например, Ви дам... това всъщност няма да е корупция, защото Вие няма да ми извършите никаква услуга... Това е разликата между корупцията и почерпката...
Бръчките му срамежливо плъзнаха под фуражката. Явно се отпусна. Върна ми документите все едно ми ги връчваше официално.
- Правилно, господине, правилно.
Бях взел изпита. Със 160 километра в час.
Повече не говорихме. Една банкнота се плъзна между документите, веднъж навътре, веднъж навън. Неволно го докоснах по ръката. И настръхнах. По космите ми с дъх познат полази онова чувство. Погнуса. Кратък спазъм, някъде в недрата на собственото ми безсрамие.
Корупцията е лепкаво докосване. Цапа и двете страни.

Да се подсушим с малко цифри.
„Българската коледа” събра за три месеца дарения в размер на 1.2 милиона лева.
Благотворителният „Биг Брадър” събра за три месеца 2.5 милиона лева.
МВР получи за три месеца дарения от 6.5 милиона лева...

Господин министър на вътрешните работи, ето Ви ги всичките ми вътрешни работи.
Във фуражката Ви.

.

Потребителска депресия /сп.Мениджър/юни

2011-06-09T17:05:00.004+03:00

Той е малък. Толкова малък, че статистиката го разглежда просто като петънце в голяма цветна пита. Въпреки това е важен. От неговото решение зависи икономиката на цяла държава, континент и дори планета. Той е Потребителя. И напоследък хич го няма.

„Криза е”. Това замести „амин” в молитвите на бизнеса в последните години. Толкова се изтърка от употреба, че отдавна изгуби смисъл. Но не и сила. Всъщност вълната на кризата се надигна достатъчно далече от нас и ни заля значително по-късно. В началото бяхме свидетели. Гледахме как се срутват банки по телевизията, четяхме за фалити на компании, зяпахме как пищят нещастници, загубили всичко. Постепенно заговорихме за това, все едно е наша реалност. Оплакахме се от недоимък преди той да се е случил, казахме „ох” преди да ни е заболяло. Потреблението започна стремглаво да пада, още преди да е започнало покачването на цените, преди да е намалял износа, преди да са стартирали фалитите и съкращенията.
Причината е простичка. Потребителят има бързи рефлекси. Той реагира мигновено и променя своите нагласи и съответно настроения. Следвайки принципите на физиката - колкото по-силно е външното въздействие върху потребителя, толкова по-силна ще е реакцията му.
Добре сега. Дайте да видим родния потребител, това малко петънце от цветната ни пита. Току що се е събудил, седи на дивана и пие кафето си пред телевизора. От там говори управник, който се кълне, че онези имоти не били негови, а на тъщата. Потребителят тихо псува и сменя канала. По другата телевизия дават репортаж от полу-къща, в която снощи ромско пеленаче е умряло по особено жесток начин. Потребителят преглъща и сменя отново програмата, за да види последните новини около земетресението в Япония, тоест редовната рубрика за нивото на радиацията в милиметри. Очаквало се покачване. Прогнозата за времето пък не поема отговорност. Вчера е било зима, но утре лятото свършва, защото няма да има пролет. Менюто за деня продължава с информация за дежурните катастрофи с непълнолетни трупове. За десерт в рекламния блок потребителят вижда къде да отиде, за да го залеят с хепатит и разбира, че детето му може би е болно от болест, открита малко след ваксината срещу нея. Човекът с желание изключва телевизора, но това не променя нищо. Горчилката продължава да се изсипва отгоре му. Вече сме му обяснили, че храната, която си купува, е натюрморт. Боядисани портокали, сирене без мляко, замразено вносно месо от 70те години на миналия век. Всичко това не само че не е вкусно и води до рак, но е и все по-скъпо. И това заради цените на горивата, които пък от своя страна продължават да се вдигат заради кризите в Либия, Сирия, Ирак, Иран, Афганистан, Северна Корея, където между другото положението става все по-страшно. Потребителят отчаяно се опитва да потърси познато спасение в родния спорт. Няма смисъл. Националният отбор по футбол играе хилаво ръгби, а Бербатов е твърда резерва в Манчестър. На финала нищо няма значение - принципно всичко щяло да приключи в края на 2012 година, защото нещо не ги кефим маите.
След всичко това на родния потребител не му остава нищо друго освен да прибере ушите, да спусне ъгълчетата на очите или казано с една дума – да посърне.
Да, родният потребител е в депресия. Според специалистите това състояние представлява кисел компот от тъга, безпокойство, пустота и безнадеждност. Човек рязко губи интерес към неща, които обикновено обича да прави. Като прибавим към тази диагноза склонната към намаляване покупателна способност на българския потребител, плюс страничния ефект на световната криза и имаме съвсем ясна клинична картина. Потребителят се затваря във все по-мрачната си обвивка и вместо да излиза от това тежко състояние, влиза още по-навътре в него. Ако се върнем и го погледнем отново – той стои все повече време там, на онзи диван. Телевизорът е основен източник на удоволствия, въпреки че продължава да го тъпче с депресия. Човекът рязко променя своите потребителски навици. Осъзнато занижава своите критерии за търсено качество, склонен е да се отрече от собствения си вкус, което допълнително го потиска. Намалява честотата на покупка, особено на стоки и услуги, които поставя в графата „излишни”. Там, освен дежурните за българина дрехи, обувки и аксесоари, се напъхват и продуктите за поддържане на външния вид и здравето, туристическите услуги, застрахователните услуги. Потребителят потъва в депресията, с което все по-успешно дави едва плуващия бизнес.
Всъщност тук идва страшното. Оказва се, че тази депресия на индивида е заразна - действа на глобално ниво, върху целия бизнес. Апатия, бездействие, примирение, липса на инициативност, чувство на обреченост – това бавно обхваща цели отрасли. „Важно е да не сме вътре” става основен икономически принцип. „Наведена главица сабя не я сече” е основният принцип на робството. Открийте разликите.
Няма да ви изненадам. Кризата в България ще отмине точно както е дошла до тук – бавно. И това няма да излекува веднага потребителската депресия. Има сериозна опасност онзи човек на дивана да остане безчувствен към нашите изкушения доста дълго време.
И сега какво? Не знам за вас, но аз съм привърженик на действието. Посягам към някои от доказаните способи за третиране на депресията. Например промяната. Противно на очакванията, в такава сложна икономическа ситуация промяната не винаги носи толкова голям риск. Напротив – ако точно сега променим поведението на нашата компания или продукта ни потребителят може да ни забележи, въпреки вцепенението си. Което пък е доказателство, че дори и в това състояние му действа изненадата. Важно е да го сюрпризираме приятно в момента. Сещате ли се за потребителски промоции от типа „купи едно, получи две”? Чудесно. Сега ги забравете. Имаме си работа с потребител, който няма особено желание да харчи. Трябва да се понапънем повечко, за да го изненадаме. Ако не успеем с това, трябва да измислим друг начин да го усмихнем. Настроението е важно за потреблението. Давам ви бърз пример – преди време в един мол организирахме седмица открити уроци по горещи латино-танци послучай Св.Валентин. Веселбата беше на първия етаж, но продажбите на сладолед на последния етаж стигнаха нивата от горещите месеци, въпреки че беше доста студен февруари. Позитивизъм. Това е хапчето, от което се нуждае българския потребител в наши дни. Кой да му го даде? Политиците имат нужда от неговото недоволство, за да се сменят в управлението - потребителят в депресия е удобен електорален добитък. На медиите пък им трябва неговото тайно влечение към апокалиптични зрелища - те лесно принасят потребителя в жертва на рейтинга си.
Време е да признаем нещо. Бизнесът също е некоректен с потребителя и подценява неговата роля в икономиката. Разглежда го бездушно, в тълпата на цветната пита. Времената на надменност, обаче, приключиха. Българският бизнес трябва да помогне на потребителя да излезе от депресията. И това няма да стане ако се пльосне до него на дивана.

.

amour

2011-05-31T21:54:00.015+03:00

Наистина е Градът на любовта. На първата, последната, платената, невинната, плътската, неверната, забранената, споделената. Любовта като пищно разпиляване на чувства и усещания.
Там излишеството е превърнато в необходимост, а сетивата преяждат. Миналото ти се поднася уж невинно - като небрежно метнатото внимателно подбрано дамско шалче. Онази кула е висока 80 етажа, но е там просто заради едно изложение и всъщност местните не я обичат особено.
Навън детайлите крещят. Красавици вулгарно възсядат мотопеди. Дефилират депилирани мъже. Модата е достъпна – можеш да я настъпиш на тротоара.
От кога си там? Три дни? Да, време е.
Париж е любовница – напуска се рано, тихо и бързо. Приготви се преди да се е събудило метрото, събери себе си и каквото си успял да спасиш от невинността си и тръгвай. Не пий вода. По небцето ти още лази спомена за онези охлюви, по бургундски. Устните ти ухаят. Целувал си вино.
Готов ли си вече? Изнеси се по чорапи, на пръсти. Нека спи.
Париж е любовница. Когато и да се върнеш - ще ти се зарадва.
Но не бъди нахален. Не очаквай да те помни.

илюстрация - Ана Младенова

греховно

2011-05-13T21:40:00.005+03:00

И подгоних бесовете си,
разкопчах те в сбъркан ред.
На косите ти обесих се
и нахълтах в теб.

После зеници избухнаха,
нокти жадно впиха сок.
Ти болеше хубаво,
аз бях грешен бог.

утро в париж

2011-05-08T12:00:00.005+03:00

ръцете ми закусват те
в голо огледало

размекнат до пастет
конфитюр от тяло

Утопия за продан (сп. Мениджър/май)

2011-05-06T18:16:00.007+03:00

Сигурно е заради притеглянето. Принудени сме да пъплим по планетата, но всъщност искаме да хвърчим в облаците. Живеем в действителност, а жадуваме нереалност. За щастие сме я открили. Приемаме я ежедневно, без значение какви са възрастта ни, полът ни, социалният ни статус. При това навсякъде – на улицата, в колата, на работа, по време на хранене, дори вечер преди лягане. Масова утопия. Наричаме я реклама.

През 1516 година Томас Мор пише за един съвършен остров, където всички са равни и благоденстващи. Кръщава го Утопия (от гръцки: οὐ - „не“ и τόπος - „място”, т.е. „не-място“). От името прозира позицията на Мор – съвършеният свят е красива измислица, той не може да съществува. Въпреки това, доста мечтатели след него се опитват да превърнат Утопия в реалност. За добро или зло, все неуспешно.
Желанието за съвършенство често води до, меко казано, крайности. Достатъчно е само да се сетим за най-мракобесната идея, хрумвала на човек досега – за чистата раса. Макар и продължила относително кратко, тази утопия нанесе рани, които кървят и до днес. Далеч по-благородна изглеждаше идеята на Маркс, Енгелс и последвалите ги Ленин, Сталин и Мао. Те решиха да построят острова на Томас Мор на няколко континента. Строежът продължи дълго, но основите се оказаха слаби. Падна една стена в Берлин и това срина почти всичко. Накрая капитализмът оцеля като по-успешната форма на обществен строй, но една от фундаменталните му идеи е на път да загине след последната криза. Животът на кредит се оказа утопия.
На фона на всичко това има една измислена реалност, която е по-стара от всички, изброени до тук. В древен Египет търговците правели рекламни постери от папирус, в Рим дълбаели политически реклами в каменни колони, а заради неграмотността на населението в средните векове се наложило да измислят и логото. Постепенно рекламата се превърнала в съпътстваща реалност. За да изкушава, светът в нея ставал все по-идеален. В наши дни рекламата е завършена утопия. Нека видим защо.

Да започнем от външния вид на хората. Всички там са с ръст над средния. Ниските са рядко явление - само около Коледа, под формата на джуджета. Пак тогава може да се види и единственият позитивен образ с наднормено тегло в рекламната утопия. Разпознава се лесно, защото е облечен в червено. За разлика от този случай, дебелите хора в рекламата или са негативни образи в историята, или са там единствено, за да се покаже колко бързо може да се намали теглото им. Мъжете в този свят имат мускули и на неподозирани места, обикновено епилирани до болезнен блясък. Жените имат несвършващи крака и бюст, който с годините става по-стегнат. Кожата им, дори и от милиметри разстояние, няма нито петънце, нито нагъл косъм. Пъпки се появяват само за няколко секунди и то за да изчезнат по магичен начин, обикновено завинаги. Но най-забележителна е косата. Тя е истинско животно, лъскаво и диво, което се мята върху главата на жената, задължително на забавен каданс. Далеч от животинското са зъбите на хората в рекламната утопия. Те са като от бял, лъскав порцелан, който никога не е бил използван по предназначение.
Образите на героите са ясни и категорични, изчистени от излишната сложност на характерите, която създава проблеми в реалния свят. Жената бива три основни типа – домакиня, майка и секс-идол. Домакинята е задължително облечена в светли, безупречно чисти дрехи, дори в най-мръсните моменти в кухнята. Тя е супер-героят на рекламната утопия. Сред големите й врагове са упоритите петна, котленият камък, лошите миризми и наслоените мазнини, с които тя се справя с лекота и по особено болезнен за тях начин. За разлика от нея, жената-майка е лиричен образ. Създадена е само да обича и да бъде обичана. В реалността майката редува приливите безумно щастие покрай потомството си с моменти на епични тревоги. В рекламната утопия майчини тревоги няма. Единственото, което иска едно бебе, е да има правилното лого на памперсите си. Накрая идва секс-идолът – всъщност не много сложен образ. Единственото важно условие за тази жена е да изглежда достъпна. Например когато дъвче, без значение какво. Устните се извеждат напред, свити на сочна елипса, а езикът се включва в дъвченето. Преглъща се бавно, с изпъчване на гърди и притваряне на очи с потрепване на мигли.
При мъжете разделението на типажите е още по-опростено. Те биват два – мъжкар и мухльо. Мъжкарят в рекламната утопия не отговаря съвсем на прототипа си от реалността. Той е с тяло на статуя и с елегантността на цял музей. Без значение дали се бръсне в банята или отпива от чаша уиски в бара, погледът на мъжкаря е математически нерешим и единственото, което ти остава, е да настръхнеш. Мухльото, пък, обикновено е невинен второстопенен персонаж, чиято основна цел е да се превърне в посмешище. Например като не знае, че кафето в найлоново пликче е по-лошо от пакетираното.
Отношенията между хората в рекламната утопия са изчистени от недъзите на реалността. Семейната идилия е възможна. Съпрузите флиртуват един с друг, а свекървата и тъщата са мили хора. Дежурните скандали по време на семейни сбирки? Не и тук. Псувните и обидите не съществуват, а насилието е забранено със закон. Героите декламират любезно, бавно и отчетливо, без диалект и говорни дефекти.
Съвършенството прелива и в бита на рекламната утопия. Хората задължително живеят във фамилни къщи и простират чаршафи в градината, която задължително имат. Не е задължително в къщата да има куче, но ако има, то задължително е лабрадор. Семейството се храни винаги заедно, на педантично подредена маса с покривка в пасторални елементи. На вечеря фамилията се упражнява във внимателно отпиване на червено вино от големи стъклени чаши. На закуска ролята на виното се изпълнява от портокалов сок. Готвенето в този свят е със сложността на художествена гимнастика. Храната се върти, завихря, пада и подскача грациозно, в непонятна последователност. Добрата новина е, че това не отнема много време. Отваряш, сипваш, бъркаш и печеш за максимум 30 секунди.
В изящния свят на рекламната утопия животът е жив. Посещаваш далечни екзотични места и се нанасяш в нов апартамент и кола с найлон на седалките. Това не е проблем, защото хората тук не плащат за нищо. Това го правят кредитните им карти. Щастието е тук и нищо не му пречи - няма данъци, опасни престъпници и природни катаклизми.
Векове наред, откакто ни има на планетата, тази утопия е не само най-масовата. Тя е най-лесно приеманата. Дори и ако сте сред онези, които твърдят, че не й обръщат внимание или пък, че изобщо не й вярват, тя е стигнала до съзнанието ви. Не ми вярвате? Кажете ми защо опитахте този нов деликатес? Или пък защо купихте точно тази играчка на детето си? Дори без да осъзнавате, съвършеният свят ви е накарал да посегнето към него.
Но нека се върнем към най-важното. Ясно е - утопиите са смъртни. Редица специалисти поставят лоша диагноза и на рекламата. Не бързайте да вярвате. Тази утопия е умна.
Рекламата е единственото „не-място”, което се е научило да се променя според порядките на поколението. Искате ли пример? Когато се появи еманципацията, рекламата побърза да покаже жени, които пушат. Трийсет години по-късно това се оказа вредно и рекламата беше първото обществено място, където пушенето стана забранено.
Рекламната утопия ще надживее всички познати нереалности. Причината е проста. Съвършеният свят е съвсем близо. Можеш да се пресегнеш. Можеш да го докоснеш. Можеш дори да си вземеш парченце от него.
Срещу известно заплащане.

.

Злото е мъртво. Да живее злото.

2011-05-02T23:03:00.007+03:00

Днес беше понеделник. Хиляди американци излязоха спонтанно да пеят химн, курсът на долара тръгна нагоре, а навъсеният петрол падна от радост с почти долар.
В понеделник светът полудя от щастие. Обама уби Осама.
В нашата приказка на отплатата добрият премахна лошия и сега следва познатото „всички яли, пили и живяли сто години”...
Добре, мъртъв е. Възпитаният християнин има заучена реплика, когато някой умре. Нека я кажем заедно. Погледни снимката вляво и повтаряй с мен:
Б о г д а г о п р о с т и.
Не е лесно, знам. В съзнанието ти почти неусетно препускат въпроси. Кой Бог да му прости? Защо да му прощава? Защо точно моят Бог да му прощава?
Ок, няма смисъл. Нека опитаме друго. Погледни пак снимката и се опитай да си представиш този човек без брада. А сега без чалма. А сега с няколко десетки години по-млад. А сега си го представи като дете, което ти се усмихва от снимката. Дете, което е умряло днес, в понеделник. Би ли поискал прошка за него сега?
Да, по-лесно е. Защото някак си усещаш, че въпреки всичко, което е направил, той е същото, което си и ти. Човек.
Защото злото не тече в кръвта ни по рождение. Вливаме си го венозно впоследствие. Злото е наркотикът, който ни помага да се чувстваме добри като ни показва кои са лошите. Злото е удоволствието, което получаваме, когато наказваме другите заради различията им.

Злото е правото ни да се мислим различни.

.

понеже

2011-04-28T21:43:00.002+03:00

Разпъпили мигли
разлистват копнежи.
По нещо са мили,
по нещо небрежни.

Очите ти правят
разнежена зима.
Отново е пролет
понеже те има.

.

мокро

2011-04-19T17:14:00.008+03:00

От щастие, казваш,
и вярвам ти,
прелива ти погледа,
мигат реки.

Мълчиш ме,
и тихо, отнякъде,
просто ме капеш с очи.

скотовъдство

2011-04-13T22:12:00.012+03:00

Гледахте ли новините?
Едно двумесечно момченце си отиде днес. Не от болест. Не при злополука. Умря от глад.

На пода. Там ги правят.
Пасторална идиотия. Майката е на 38 и е раждала девет.
На пода. Там ги вадят.
Живеят в изоставени къщи, горят каквото има дървено, оцеляват.
На пода. Там ги хранят.
На двумесечното се полага кашичка. От брашно. И вода. Забърква се до сгъстяване и се яде. От кашичката не се расте особено, но се оживява. Две хлапета нямат тоя късмет и си отиват преди години, от нещо. Но родителите продължават да правят нови.
На пода.
Днес спря да диша най-новото. Кашичката не му понесе. Или не му стигна.
Бяха девет. Останаха шест и държавата реши да се включи – оцелелите са настанени в социален дом. Сега имаме шест нови изоставени деца.
Изоставените деца са оцелелите деца. Създадени са там.
На пода.
Там е ешафода на човешкото в нас.

Почивай в мир, малко човече.
И ако можеш ни прости.

.

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ-2/сп.Мениджър/април

2011-04-06T10:50:00.003+03:00

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ
2ра част

Всяка професионална общност има своя типичен жаргон на общуване. Колкото по-затворено е това общество, толкова по-странен е езика му.
В предния брой ви запознах с някои от най-използваните неясни фрази на рекламистите. Сега е ред на техните клиенти.
Обикновено това са хората от маркетинг отделите на дадена компания. Това съвсем не е лесна професия. Отгоре имаш висш мениджмънт, който смята, че не си достатъчно хищен с рекламната си агенция. Отляво ти ръмжи настръхнал търговски отдел, който не разбира особено смисъла от съществуването ти. А отдясно, по лешоядски, те наблюдава административен или счетоводен отдел, който всеки момент те очаква да се издъниш.
Както се вижда, жизнените професионални функции на маркетинг хората са доста крехки. Именно затова ако работиш с такива хора е добре да се научиш да ги разбираш правилно. Само така ще удължиш живота на съвместната ви работа.

Ето някои от най-често срещаните фрази от техния жаргон, отново без претенции за изчерпателност.

Дай ми кост – обичайна молба от страна на клиент към агенция. В никакъв случай, ама в никакъв случай не изпълнявайте тази молба преди да сте помислили! Тук става дума за cost-estimate (проекто-бюджет). Така, а сега оставете бавно триона на мястото му...

Ще ви намалим фи-то – спрете със садистичните мисли, изобщо не става дума за цолаж. „Fee” е месечната такса, която заплащат клиентите, за да ползват услугите на рекламните си агенции.

Екзекуцията е добра – няма смърт в тази клиентска фраза. В случая екзекуция означава изпълнението на готовия рекламен клип, например. Като имаме предвид качеството на повечето ни телевизионни реклами - и това си е вид крайна присъда.

Много ми е софистицирано – често използван израз от клиентите, които искат да кажат на агенцията си, че дадена реклама ще остане неразбрана. Според някои маркетингови разбирания потребителят е доста повърхностно същество. Честито.

Липсва хюмън тъч – използва се от клиентите, когато искат да вкарат в рекламата си истински хора - усмихнати от невероятния си живот, красиви и добре облечени, без наднормено тегло, с перфектни прически, изрядни нокти и млечнобели зъби. Благодарение на „хюмън тъч” рекламната реалистичност е новата ни утопия.

Малко ми е ту мъч – този оксиморон обикновено издава дипломатичността на клиентите. Използва се като деликатен заместител на фрази от рода на увереното „каква е тая глупост” и леко крайното „това за нищо не става”. Иначе фразата се тълкува като „ти в ред ли си да ми предлагаш този отврат, затова ли ти плащам бе, идиот?”.

Кол ту екшън – трудна за превод фраза. Използва се от маркетинг специалисти, които наскоро са чели книги за маркетинг.

Идеята не е много релевантна – удобен коментар. Не че клиентът не е разбрал идеята, напротив. Агенцията не е разбрала клиента.
Хиляди не-много-релевантни идеи почиват в мир.

Знам, че сред четящите тези редове има клиенти. Някои сигурно са клиенти и на моята агенция. След като спрете да ми се сърдите се замислете за следното:
Да, отстрани изглеждаме смешно с нашите гръмки умозаключения, пълни с побългарени чуждици. Но има нещо по-важно. Рекламата и маркетингът си взаимодействат както захарта с памука и хелият с балона. Не е толкова важно дали хората разбират как се смесват двете материи.
Важно е да им се нрави крайният продукт.

.

непубликация

2011-04-04T14:52:00.007+03:00

Мога да ви докажа, че сте хора. Лесно е.
Ще ви хвана за гърлото и ще шептя в зениците ви докато не изтръгна от там капка по капка цялото ви съжаление.
После ще ви пусна. И всичко ще продължи по старому.
Вие ще останете хора и ще имате своя си живот.
За разлика от тези, които сте съжалили...

Близо седем хиляди деца живеят без родители. Затова правим ето тази кампания.
Вижте клипчето, което направихме и решете как да помогнете - като самите станете приемни родители или просто като помогнете на каузата да достигне до повече хора.
Благодаря ви предварително.

обричам те

2011-03-20T19:18:00.005+02:00

Ще те нахълтам бързо, с вик сподавен,
А после ще съм бавен, бавен.
Не ми прощавай.
Беше тъй нарочно.
В края ще е рай.
И ще е край порочен.

black swan !!!

2011-03-16T23:38:00.001+02:00

Дращи отвътре и плаши.
Аз е във плен.
До черно е в бяло. И плаче.
За мен.

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ/сп.Мениджър/март

2011-03-07T22:33:00.005+02:00

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ
1ва част

Всяка професионална общност има своя типичен жаргон на общуване. Колкото по-затворено е това общество, толкова по-странен е езика му.
Ако ви се наложи да общувате с рекламист, например, е добре да знаете някои от основните му фразеологични особености. Иначе рискувате да го гледате с неразбиране и недоверие, а обикновено той тълкува това като проява на агресия. Чувствително създание е.

И така, ето един малък превод на някои от най-използваните фрази в рекламисткия жаргон, без претенции за изчерпателност:

Клиентът иска боза – не приемайте буквално това. Бихте се изложили страхотно ако попитате - „и каква му сервирахте - резлива или сладка?” Истината е, че клиентът е принудил агенцията да се откаже от гениалните си идеи и да приложи нещо по-сигурно, тоест скучно.

Да напипаш инсайта – не търсете нищо хирургично в тази фраза. Обикновено означава да потърсиш необходимата нагласа в съзнанието на някой потребител, без да отваряш черепа му.

Брифнахме се в офиса – не става дума за офисна разкрепостеност. Бриф е синтезираната информация, която клиентът дава на агенцията. Екипът за работа с клиенти пък превръща клиентския бриф в творчески такъв (тоест го смила, за да го погълне по-лесно творческият екип).

Бяхме на як пич – знам, че звучи вълнуващо от устата на млада рекламистка, но е добре да разкарате замечтания си поглед. „Pitch” означава конкурс за избор на рекламна агенция – три или повече агенции се опитват да впечатлят един клиент. Честно казано няма да ви се разсърдя ако все още ви прилича на групов секс.

Какво ти е юеспито? – замислете се преди да отговорите „малко, черно, с един гигабайт памет”. Явно бъркате USB и USP. Второто е всъщност абревиатурата на „уникално предложение за продажба” и е важна част от творческия бриф.

Сейф идея – това е връвчицата за отваряне на резервния парашут. На клиента се представят поне две идеи, една от които е сложена за сигурност. Обикновено това е най-обикновената, първосигнална и невзрачна идея. За съжаление повечето реализирани идеи в рекламата са точно от този тип.

Много ми е архивска – критика към реклама, която не си правил ти. Иначе «Архив» е едно най-престижните рекламистки издания, в което се селектират реклами от различни краища на света.

Копи пейст – също критика към реклама, която не си правил ти. Счита се за директно обвинение в копиране на идея. Най-изявените в тази посока неофициално носят прозвището „Робин Худ” – крадат от богатите и ги дават на бедните.

Цяла нощ съм цъкал – опитвате се да цъкате с език повече от минута и разбирате, че е ужасно. Преди да съжалите рекламиста, който го е споделил, си спомнете, че компютърната мишка всъщност не църка, а цъка.

Фокусници – не бъркат в цилиндри, за да вадят зайци. Всъщност са участници в така омразните за всеки рекламист фокус-групи, с които клиентите тестват адекватността на рекламната си стратегия.

Фестивалка – звучи като изтривалка за фестивал и е горе-долу това. Така се нарича рекламната идея, която очевадно е била създадена само и единствено с цел да бъде наградена на рекламен фестивал. Разпознава се по налудничаво смелата идея и най-вече по странно изглеждащия клиент (например фризьорски салон за хамстери, сдружение на рибарите, гробище за домашни любимци и т.н.)

Гръмна ми адобето – няма нищо терористично в тази фраза. „Adobe” е софтуерна платформа, която ползват дизайнерите в рекламните агенции. Две от основните й функции са да гърми и да струва скъпо.

Както се вижда от горните примери рекламисткият език не е сложен. А и в крайна сметка когато попаднете в компанията на рекламист не е необходимо да се мъчите. Този тип хора са свикнали да си задават сами въпроси, да им отговарят, да си противоречат, да се съгласяват със себе си, дори да се смеят на собствените си шеги. Така че просто се усмихвайте и оставете рекламистът до вас да води разговора. Със себе си.

Очаквайте в следващия брой РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ 2ра част – някои от типичните фрази на клиентите на рекламните агенции.

.

Тук. Тук. Тук. Тук.

2011-02-15T18:47:00.005+02:00

Създаден съм тук. Вдишал съм този въздух, дали са ми родно име. Сричал съм този език, учил съм имената и на герои, и на глупци. Помнил съм делата и на загинали, и на забравени. Целувал съм знамето, шептял съм клетви. Бил съм горд.
И пораснах. Оставям стъпки, зарязвам свое минало, за да заграбя ново. Редя дни и разпилявам знания. Тук. Пораснах и започнах да виждам. Да чувам. Да усещам. Истината. За Тук аз съм Турист. Дошъл съм за малко и Тук няма време. Трябва да използва бързо мен и всичко, което мога или имам.
Защото съм Турист, при това загубен.

Плащам здравни осигуровки, които не използвам.
Плащам пенсионни осигуровки, които няма да използвам.
Плащам данъци за пътища, които разбиват колата ми, за която също плащам данъци.
Плащам данъци върху данъците, които плащам.
Плащам глоби за нарушения, които са ми помогнали да направя.
Плащам, за да не платя глоби за нарушения.
Плащам, за да хванат тези, на които плащам, за да не платя глоби за нарушения.
Плащам за боклуците, с които тъпчат храната ми.
Плащам, за да открият боклуците, с които тъпчат храната ми.
Плащам, за да си купя лекарства против боклуците, с които тъпчат храната ми.
Плащам, за да гледам като идиот телевизия, по която се появяват идиоти.
Плащам, за да избирам тези идиоти да ме управляват.
Плащам за това, че ме управляват.

Искам едно да е ясно. Не съм мечтател, който търси светлите бъднини с пръст в лявата ноздра. Ще плащам на Тук докато съм тук. Не искам съчувствие от Тук. Искам просто да не ми пречи да изкарвам това, с което да му плащам.

За Тук аз съм изгоден Турист. Но почва нещо да ме гложди.
Създаден съм тук. Но за Тук ли съм създаден?

.

пристигане

2010-12-19T15:10:00.003+02:00

Да потъвам в теб
е да пътувам в теб.
И никога никъде
да не спирам.

Моят път
си всеки път.
Ти свършваш.
А аз пристигам.

към снега

2010-12-13T21:00:00.003+02:00

Цветното, подредено случайно.
Мръсното, събирано бавно.
Празното, оставено трайно.
Направи го всичкото бяло.

Ти можеш.

.

предосмие

2010-12-08T11:40:00.006+02:00

Главата не е моята. Кафето е с дъх на ескимос. Значи е утро.
Фасът е мъртъв от снощи. Правя му изкуствено дишане.
Имам някакви спомени, но не помня какви.
Сигурно е от туршията. Все пак прекара три години в кухнята.
Не съм в сесия. Тя е в цикъл. Да ти имам междуполовото равноправие.
Мечтая за пет. Един. Два. Три. Четири. Пет. Може и на цяла банкнота.
Утре ще се обадя на нашите. Не съм ги чувал от последните 100 лева.
Пак ще ми намилат. Успехът идвал с ученето.
Глупости. Апетитът идва с яденето.
Ще хапна. Солети с леко вкиснала горчица. Закуска за шампоани.
Остават ми две години до диплома, без право на обжалване.
Утрото било по-мъдро от вечерта. С Алцхаймер или Алка Зелцер?
Висш разум и висшист с разум са две различни понятия.
Телефонът ме зяпа. Кво искаш?
А, да. Било осми. Ми аре честито.
Тая бира на кой ли беше?

.

време е да повярваш

2010-12-07T11:02:00.008+02:00

- ... и небето ще стисне устни, за да засвири с вятъра. И ще се пръснат облаците в милиони бели снежинки...
Все една и съща приказка, всяка вечер. Досада. Затвори очи, уж че спи. Но това никога не отказваше майка му.
- ...и ще станат бели - и кафявото, и сивото. Ще задимят комините, ще се заскрежат прозорците, а хората ще опират дъх в тях и ще гледат в синьото небе...
Да, идваше най-досадната част. Винаги едно и също.
- ...и над луната ще се появи шейната, водена от елени със зачервени от студа нослета...
И джуджета. И не знам си какви още небивалици... Понякога му се искаше наистина да може да заспи докато майка му шепне над главата му. Но явно беше обречен всяка нощ да чува историята до край...
- ...а в шейната, гушнат сред чували с подаръци, ще си... ти, моето момче...
Да бе, да. Тя наистина ли си вярваше?
- ...и хората ще очакват теб всяка година по това време...
Ооокей. Айде стига. Може да е малък, но не е малоумен.
- ...и така... А сега заспивай, Коледа. Трябва да спиш, за да станеш голям.

.

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

2010-11-30T20:32:00.005+02:00

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо.
Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама:

http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0

Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега.
ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания:
Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм.
Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен:
Децата не са идиоти.
Единствените деца-идиоти могат да бъдат произведени от вас.
Затова ви моля да използвате презервативи.

.

фламенко

2010-11-28T21:20:00.001+02:00

Земята боли под обувките.
Ръцете се гърчат в копнеж.
Вените свирят по струните.
Пръски от мъка и думи, удавени в пот.
Фламенко.
Не го пееш. Раждаш го.

тъпанация

2010-11-24T17:07:00.003+02:00

Косата ти натежало настръхва навътре. Опуленото ти слепоочие се разтупква припряно, а носът ти поема ритъма и диша препятствено. И накрая шамар по сгорещените ти тъпанчета.
Знам. Отвътре в главата ти нещо бучи.
Няма страшно. Появила ти се е мисъл.
А в празните пространства се образува ехо.

събутоутро

2010-10-23T10:36:00.003+03:00

Небързан мързел,
в събуто утро.
Неща на възел.
Ще е събота.
До утре.

еднотакованикво

2010-10-18T07:18:00.003+03:00

Слънце, преварен жълтък.
Свят от сиво.
Мокър шум. Листа.
Недоспали котки.
Прозявка на вятър, открехнат фризер.

Октомври, особено в понеделник.

ококорено

2010-10-12T01:55:00.003+03:00

Блудно будни сомнамбули.

Едноока уж луната

като две очи се пули.

Умирай бързо

2010-10-10T00:57:00.017+03:00

Всичко започна в осем.
Телевизорът над болничното легло дъвчеше новини, а той се опитваше да преглътне вечерята. Панирано на цвят, може би риба. В началото помисли, че го свива от това. Болката заби юмрук в стомаха му. После втори, нагоре. После трети. Под сърцето. Въздухът започна да се сгъстява на пръчки, които влизаха през ноздрите му бавно и болезнено, право в дробовете. После на очите им стана тясно. В малкото незапален от липсата на въздух мозък избухна идеята, че това не е началото на нещо. А краят.
Опита се да извика, въпреки че не знаеше какво. А и защо.
Очакваше този миг от години. Готвеше се за него, представяше си го. Дори беше тренирал веднъж, в леглото. Падане, рязко опъване на тялото, последна въздишка и финално отпускане.
Нищо подобно. Сега тялото му бе опънато в нелепа поза парче ръждясала тел. Единственото, което все още се движеше в него, тупкаше вътре. Но някак все по-свършващо. Празна батерия. Само да можеше да въздъхне, за да върне обратно последната си глътка въздух... Не искаше да има в себе си нищо от живота.
Намрази го отдавна. Още когато му казаха, че му остава малко. В началото се обиди, почувства се ощетен. Заживя на леглото, като навит прашен юрган. Близките му се изредиха да му поднесат погнусата си. Всеки път си ги представяше как трескаво бъркат за мокри кърпички на излизане. Бързаха да изтрият полепналия рак от пръстите си. А той започна да ги гледа с насмешка. Те продължаваха да се трепят, за да трупат. Планове, бракове, деца, туршии. Наивници, които мислеха, че ще живеят още дълго. Той знаеше, че е тук за малко. До толкова започна да очаква края, че в един момент настоящето загуби смисъл. Единственото, което го крепеше жив беше мисълта за собствената му смърт. Старателно започна да подготвя всичко – написа завещание, писма до най-близките, дори инструкции за собственото си погребение. Никакви цветя, отворени ковчези, религиозни обреди и ридаещи роднини. Искаше да си отиде по кратката процедура. Просто бързаше.
И мигът най-накрая беше дошъл. Гърлото му се бореше със сушата, крайниците му изчезваха в студа, а стените на стаята бавно започнаха да се навеждат към опулените му зеници. Дали това ще е последното му вдишване? Или това? Или това? Или това?
После стана тихо. Светлината сякаш бавно издиша с него, прегърна го и заедно се стопиха до черно. Това ли беше Нищото? Празно е...
Върна го болката от подскочило тяло. Неговото, все още принадлежащо му тяло, повдигнато на сантиметри от леглото след тока на дефибрилатора. Въздухът нахлу в дробовете му с писък, а кръвта започна да издува вените му. Двамата лекари го зяпаха усмихнати. Пак го бяха върнали. Садисти.
Дясната му ръка бавно се раждаше отново. Палец, показалец, до кутре.
Изчака я още малко. После напрегна всичките си останали сили и повдигна длан към лекарите. Бавно сви първо показалеца. После и безименния.
Средният пръст остана опънат.

.

подслаждение

2010-09-30T11:07:00.008+03:00

Топъл, размекнат словоред.
Капки. Пръсти пет.
Сладкодумие се връща.
За очи да го преглъщат.

дъх-х-х

2010-09-24T08:07:00.006+03:00

Ранни прозорци с полепнала мъгла.
Дъх на есен.
По стъкла.
Следи от топло в опразнени легла.
Денят прошепнал е.
Ела, ела...

ш-ш-т

2010-09-21T22:22:00.003+03:00

Пропуснати зъбно
от гърлото дъно
празнодуми езични
са нечии лични
въздухородени
неспрени
слова.

Думите
харчат
въздух.
Ш-ш-т.

поеснение

2010-09-17T08:29:00.002+03:00

Дървета разрошен косопад.
Небе.
Слънчогледане по обяд.

Има нищо познато?
Не, бе.
Есента е претоплено лято.

скендъл

2010-08-17T10:31:00.004+03:00

Влязох и му се разкрещях от вратата.
- Слушай какво, нещастник! Няма да позволя на един глупак да се бърка в живота ми! Ясно ли е?
Редях в кресчендо, а онзи ме гледаше безмълвно, само отваряше уста, без да успее да се обади. Лицето му почервеня от напъване, а в очите заприлича на пекинез. Полудях!
- Какво ме зяпаш все едно не си ме виждал?
Онзи понечи да ми отговори, но само изду бузи, а веждите му се събраха в основата на носа. Точно както правя аз, когато… Басси, тоя почна и да ме имитира.
- Ще ти кажа само едно, малоумник! – събрах дъх в пяната и продължих – Откакто те познавам ми лазиш по нервите! Баста! Повече няма да търпя тъпоглавото ти присъствие.
Свих юмрук. Замахнах към него.
И счупих огледалото.

предсъници

2010-08-10T22:11:00.006+03:00

Голямото жълто паркира на заден.
Въздухът въздъхна - ще диша.
Отгоре се изсипа тъмно в три цвята,
те се сляха и всичко стана едно.
Небеземя.
Попий я с очи.
Сънува ти се, нали?
Тъмнината е лепило за клепачи.

пресъхване

2010-08-09T21:37:00.004+03:00

изпивай ме бавно

изпивай ме дълго

изпивай ме жадно

и свърши ме

до дъно

5 (пет)

2010-08-09T00:43:00.002+03:00

Портфейлът беше до носните й кърпички. Знаеше си. Все там се напъхва, използвайки суматохата в дамската й чанта. Отвори го. Кожено празно пространство, в което се мъдреше една самотна банкнота. Последните й пет лева. Финалната банкнота от пикливите й спестявания, готова да си отиде срещу пакет цигари, които тя желаеше до лудост. Пресегна се и с леко трепереща ръка подаде банкнотата на магазинерката. Още съвсем малко и щеше да пуши...
Магазинерката пое банкнотата и я огледа. Дали ще почнат скоро и петолевки да правят измамниците? Сигурно, то само това остана... Кво искаше тая? А, да, цигари. Оф, верно си е време за фас. Само да приключи с клиентите, че се образува и опашка. Я, на тоя съсед как добре му стои риза... Кво да бъде? От това ли? Ето. Ресто пет и двайсет... Пет... и десет... и двайсет...
Мъжът пъхна петолевката в джоба на ризата си, усмихна се на магазинерката и излезе навън. Потърси дистанционното в джоба на панталоните и изключи алармата на колата. Запали и тръгна. Шофираше, а пръстите му следваха по волана ритъма на любимия джаз. Леката усмивка не спираше да гъделичка ъгълчетата на устните му. Беше доволен, главно от себе си, както винаги. Дори не го изнервяше задръстването. Пък и можеше да позяпа онази мацка с тънката цигара в колата отляво. А, вестникар! Отвори прозореца и му помаха, а онзи долетя веднага. Бръкна в джобчето на ризата си. Един днешен, ето му пет, да си хване лев.
Вестникарят върна рестото и старателно прибра банкнотата от пет лева при другите в чантичката на кръста. Изчака да се изнесе колоната от поредното задръстване, а после сгъна каквото бе останало от днешните издания. Изправи се да си поеме дъх. Призна си, че годинките тежат повече от вестниците и бавно се понесе към дома. Живееше на две крачки от кръстовището, в поовехтяло панелно апартаментче. Щеше да се прибере, да си запари чай и да си пусне новините. Оспорваше ги, псуваше. Говореше си с тях откакто почина жената. Единствената му радост, обаче, беше внучката. За щастие живееше етаж по-долу, та можеше да я вижда често. Ето я пак, с малкия велосипед пред входа. И пак се дърпа от целувките му, но той е упорит. А и по-силен, все още... Добре де, нека иде да си купи сладолед, ама да не го изяжда наведнъж, че гърлото... Ето й пет лева, да си има. На дядо сърчицето...
Пет лева! Тя имаше цели пет лева! Само нейни си пет лева! Пъхна ги в джоба, при пакетчето дъвки. После се качи отново на колелото и зафуча по тротара. Беше направила 11 обиколки на блока, оставаха й още 13... не, 11... не... чакай, 23 плюс 10... плюс 2... Оф, падна й дъвката. На земята. Блякс. Бръкна в джоба и извади нова. Направи го рязко, съвсем забравила, че до пакетчето дъвки беше богатството й. Банкнотата залепна за миг за малката й ръчичка, а после се отлепи и започна да пада бавно към тротоара. Едва го докосна и се намеси вятърът. Пое измачканата банкнота и я понесе ниско над земята. Беше малък вятър, от тези, на които бързо им омръзва. Затова скоро пусна тъпата хартийка и се насочи към по-интересни отпадъци.
Банкнотата се отпусна на земята, до една пейка. Вляво трескаво потропваше дамска обувка, продължаваща нагоре в прилепнали дънки, блузка с цветна щампа, слънчеви очила с форма на бъбреци и дъвка, подскачаща нервно между зъби.
Пушеше й се. Стискаше все още неотворената кутия цигари и се опитваше да намери причина да не я отваря. Само това я бавеше. Осъзнаваше, че е тъпа. Беше дала последните си пет лева за цигари, които беше отказала преди пет месеца. И сега ще пропуши, при това не заради мъж, а защото стана жертва на съкращенията в офиса. Ами да, ще пуши. Погледна към кутията, за да я отвори. И видя банкнотата до крака си. Поизмачкани пет лева. Протегна се и ги взе. Очите й блеснаха. Късметче! После бръкна в дамската си чанта. Портфейлът беше до носните й кърпички. Знаеше си. Все там се напъхва, използвайки суматохата вътре. Отвори го. Кожено празно пространство.
Усмихна се. И постави банкнотата в портфейла.
Като се замисли човек... вече не е празно пространство. Вътре са първите й пет лева.
Май е крайно време за начало.
И всъщност... не й се пуши.

.

издъждане

2010-08-04T17:42:00.005+03:00

Облаци в болка.
Въздух без дъх.
Небето стене.

Дъжд се ражда.

мър

2010-08-02T22:59:00.007+03:00

Разгонени мисли.
Страдат, сами са.

Не мисли.
Погали ги.

Мислите диви
мъркат красиво.

.

Отминало

2010-08-01T23:59:00.006+03:00

Лятото й се намръщи. Облече къса рокличка и навън стана ветровито. От студа спечелиха зяпачите - настръхналите й зърна се опитаха да продупчат черното боди.
Обикновено би усетила. Но не и днес.
Лакомите погледи непохватно плъзнаха по глезените й, точно над черните токчета и задъхано се закатериха по бедрата й. Два вестника от кафенето вляво й се поклониха. Наместиха се очила. Дори се чу едно звучно преглъщане, последвано от бързо дръпване на цигара.
Обикновено би забавила нарочно крачка. Но не и днес.
Тротоарът бе свободен за нея. Само веднъж се размина с някаква двойка. Мъжът за секунда притвори очи и се гмурна в парфюма й, а после припряно се върна в ритъма на половинката си.
Обикновено би се усмихнала. Но не и днес.
Усмихна й се само един просяк. Без зъби. Не се срамуваше да я зяпа. Беше оставил всички човешки задръжки прекалено отдавна. Гледаше я с празното любопитство на изпита от обяд бутилка.
Обикновено би отвърнала поглед. Но не и днес.
Днес се спря пред просяка. Искаше да го направи отдавна, още щом го разпозна. Беше доста по-стар, брадясал и мръсен. Животът го беше сринал. Но беше той. Нямаше и следа от предишната му увереност, сила и нагъл смях. Сега се усмихваше малоумно към нея, с инстинктивно обърната длан. Тя се наведе ниско и прошепна:
- Здравей, нищожество.
Смърдеше на урина и тя потръпна. От погнуса, но и от малко страх. Бръкна в дамската си чантичка. Беше точно там, където го остави преди да тръгне. Студен, голям, тежък. Трябваше само да го извади, да се прицели и да натисне спусъка. Мислено го беше правила стотици пъти. Точно между тези очи.
- Дори не ме помниш, нали?
Гледаше през нея. Някъде в нищото. Очи без поглед.
Ръката й бавно излезе от чантичката. И се спусна към него.
Постави в дланта му нещо, после бързо се отдръпна.
Тези длани. Помнеше грапавината им.
Потрепери. Стомахът й се обърна. Но се изправи. И си тръгна.
А просякът свали поглед към дланта си. Имаше банкнота. В размътения му мозък не се отбеляза нито цифрата, нито валутата. Просто банкнота. Даде му я май една жена. Никога нямаше да я види повече. За негов късмет.
А тя вървеше обратно по тротоара и след всяка нейна крачка поникваше внимание. Главата й се вирна нагоре. Усмихна се.
Беше дала банкнота на човека, който навремето бавно съсипваше живота й. Нощ след нощ.
Тогава, когато...
Обикновено би се сетила. Но не и днес.

.

Жалкотрафикант

2010-08-01T17:05:00.004+03:00

90те години дойдоха с болезнения писък на новородено. След почти половин век вяра в някакво светло бъдеще изведнъж осъзнахме, че има и настояще. И то беше доста истерично. Откривахме всичко, едно през друго, опитвахме като невидели от забранените до скоро плодове.
Например отворените граници. Българинът изведнъж получи правото да пътува свободно. Малоумно по нашенски, в допълнение българинът получи и правото да притежава до 30 долара годишно, закупени от банката. Но въпреки това тръгнахме навън. Основни потърпевши бяха главно съседните държави, особено Турция и Югославия. Обикновено се отиваше за ден-два, но се пътуваше с ужасно много багаж. Огромни куфари, сакове, бохчи. Изненадата беше, че на връщане багажът е наполовина. Мистерия? Не съвсем. Просто бяхме открил хитър начин да умножим 30те долара, поверени ни от държавата.
На практика в Истанбул можеш да купиш и продадеш всичко. Затова и експериментите не спираха. Тенекиите овче сирене бях хит в началото, но митничарите бързо се усетиха, че ги лъжем. Все пак това е доста тежко за суха храна за из път. После някой каза, че китарите вървят добре. Всеки помъкна поне по две. Митничарят изгледа подредените китари над главите ни в автобуса и измрънка „Мда, май пак имаме пътуващ оркестър”. Трябваше да удвоим 10-те долара на човек, които събирахме за подкуп. Ама си струваше. Аз лично бях успял да изнеса една чисто нова китара, но за по-добър оборот мъкнех и старата кухарка, на която двамата със сестра ми се пробвахме да се учим преди години. За нещастие беше счупена на едно място, но се бях постарал да прикрия дефекта с прилежно залепена с тиксо изрезка от списание. От снимката се усмихваше едрогърдеста блондинка, предизвикателно заголила ляво бедро. Брандингът беше успешен. Мазният турски търговец, с който се пазарих, се задави от умиление и плати за старата китара два пъти повече отколкото за новата.
По едно време хит станаха канарчетата. Малки, жълти. И естествено, продаваха се живи. Преносът им през граница беше труден. Крилатите гадинки доста цирикаха, а това определено би накарало бдителния митничар да реши, че в тези кутии с халва няма халва. Затова канарчетата се упояваха малко преди границата. С хлороформ. Напояваш малко памук, опираш го в нежните им човчици и готово. До Истанбул спят като къпани.
Имаше, обаче, и доста провален износ. Един познат беше чул, че в Турция много добре се харчат гипсовите розетки. Ако не се сещате какво е това – едно време се слагаше на тавана, в основата на полилея. Бяло, гипсово, донякъде красиво. И чупливо. Моят познат се опита да изнесе пет такива. Три се счупиха още по пътя. Четвъртото изтърва на път към хотела в Истанбул, а петото подари на един неизтрезнял уличен търговец. Всъщност онзи получи розетката като бонус, след като плати 10 долара, за да свали ръчно изплетения вълнен пуловер от гърба на моя познат. Последният умря от студ на връщане, но поне не бе с празни ръце.
Моят личен катарзис беше с едни болтове. Някой каза, че имало дефицит на такива в Истанбул. Да, обикновени болтове, за завиване на разни неща. Реших, че ще правя удар. Купих няколко кутии различни по размер болтове, общо около 5-6 килограма. Тъй като беше почти изключено да ги прекарам легално през границата, реших да действам като по филмите. Разпределих повечето метални болтове по дъната на двата сака, с които пътувах. Саковете станаха по-тежки, но какво от това. Останаха някъде към килограм и тогава изгря моята трафикантстка същност. Превърнах баба си в муле.
Женицата пътуваше с нас с идеалната цел да види Света София и Синята Джамия, но трябваше да мъкне по целия път до Истанбул дамска чанта с удивителна тежест. Всъщност баба ми беше желязна и не помръдна, когато митничарят ни накара да извадим целия си багаж от автобуса. Не баба, а Iron Maiden.
После всичко се сгромоляса. Оказа се, че Истанбул си има достатъчно болтове, но един индиец ме съжали и закупи и 6-те килограма желязо за един долар. Всъщност бях готов и да му ги подаря, само и само да не ги мъкна обратно.
В крайна сметка не беше важно да си на печалба. Смисълът беше в това да изкараш долари. Някои превърнаха това в измъчено начало на бизнес кариерата си. Но аз бях от онези наивници, за които доларите се превръщаха бързо в бленувани стоки. Като маратонките. От ония, с големите езици навън. С първите 30 изкарани долара отидох в Капълъ Чарши и смело влязох в първия магазин за обувки. Пред мен се изпречи уродливо дребен търговец с едно око, нещо средно между Йода и обувалка. Избрах си маратонки. Жълти, на зелени черти, с бял език. Поисках 42 номер. Онзи хукна надолу по витите стълби и ми донесе. Погледнах ги. Цъ. Исках същите, но с червен език. Евреинът изсумтя, но все още усмихнато се затътри надолу. Грабнах новия чифт, завъртях ги в ръце и казах, че май с белия език бяха по-хубави. Дребният заби едното си налично око в мен, врътна се и отново затърча към склада по витата стълба надолу, вече леко изнервен. Бутна ми стария чифт маратонки, а аз не ги погледнах с особена любов. Но попитах колко струват, все пак. „30 долара”, извести ме той, вече позабравил да се усмихва. „20 май е по-добре като за тях”, вметнах аз. Но всъщност дали да не бъдат с оранжеви черти, вместо зелени? Онзи преглътна, изсумтя и се изсипа надолу отново. Върна се с нов чифт маратонки и буквално ги хвърли в ръцете ми. Аз ги огледах. Опипах. Подуших. И после просто му ги върнах. Май не ги искам.
Обърнах се и в този миг усетих как в задника ми се забива обувка. Рязко се врътнах. Беше ме ритнал. Стоеше още запъхтян от препускането надолу към склада, събрал гнева в едно око, защото му липсваше второ. Напъха ми маратонките в ръцете и изсъска „Давай 10 долара и се махай!”.
Не го ритнах в отговор. Сделката си беше добра. От 30 смъкнах на 10.
Всъщност през цялата си кариера на куфарен трафикант това беше нещото, което продадох за най-много пари.
Един ритник. За цели 20 долара.

.

Игра за двама

2010-07-28T22:28:00.008+03:00

Маслинени кръгчета, притворени до огън. Какво ли означаваше този поглед?
- Няма значение.
Това беше първото, което му каза. Минута преди да метне непокорната си грива встрани и вятърът от нея да парфюмира стаята. На интересна ли се правеше?
Добре де, беше му интересна. Затова я беше попитал с какво се занимава. Дълбоко в него любопитството се бореше с желанието да я вижда потопена в неизвестност. Или просто искаше да я види потопена в каквото и да е, стига да е по коса, токчета и нокти.
- А ти?
Май го попита нещо. А, да. Върната топка.
- Аз ли? Ами работя върху себе си.
Опит да е интересен. Нелепо. Сега му оставаше да преброи до три преди да проследи как впитият гръб на блузката й се отдалечава в посока „някой друг, който умее да води разговори”. Едно. Две. Три.
- Тоест си доставяш удоволствие?
Още беше тук. Между пръстите й бе поникнала цигара. Явно мислеше да остане за малко. Подаде й огънче и се възползва:
- Да, стига да не опитвам с дясната. Левичар съм.
Дали се усмихна? Или просто издишаше дима настрани, за да не го издухва в него... Би се приело като покана. Секунда мълчание. Тя го фиксира с маслинените кръгчета и някак равнодушно излепи:
- Значи в момента съм ти откъм неопитната дясна страна?
Кожата му настръхна като провесена навън мокра хартия. Разговорът започна да опира притеснително в слабините му и трябваше да си събере гласа обратно:
- Така е, но днес ми се експериментира.
Цигарата й изсъска и се сгърчи, притисната в пепелника. Без да вдига поглед, тя даде на белите си зъби си дъвка, а езикът й сочно се включи в следващата реплика:
- Някои експерименти са опасни.
Той не успя да отвърне веднага. Ръката му съвсем неволно бе докоснала нейната, но тръпките преминаха по гърба и спряха в корените на косата му.
- Това заплаха ли е?
Тя се наведе към ухото му и пусна там думи от хапещ въздух:
- Не. Това е обещание.
После стана бързо. Ръцете му нахълтаха в косата й.
И после устни. И пръсти. Устни. И пръсти.
Половин час по-късно лежаха слепени сред легло от разхвърляни дрехи. Той си събираше дъха от пода със затворени очи. По памет. А нейното тяло пулсираше, изтласквайки събрани капки. От него.
После помълчаха. Трябваше им време, за да превключат. Игрите им бяха увлекателни и се вживяваха в ролите. Всеки път.
Тя се съвзе първа:
- Заключи ли, мили?
- Да. И навих будилника, пак за осем. Лека нощ, мила.
Целувка. Затворени очи. Усмивка.
Да, ще бъде лека.

.

приморие

2010-07-27T15:58:00.002+03:00

Счупени черупки
от мидени милувки.

Чайки гълтат крясък.

Морето жадно е.
За пясък.

.

череши до пръсване

2010-07-20T23:30:00.004+03:00

Дъждът бързаше да слезе от небето, зарязал облаците на вятъра. Мокро бе всичко. Камъните, листата, тревата. И тя.
Стоеше облегната на дърво с уморени от плод клони. Червени до пръсване. Пожелани с очи, но недокоснати с пръсти, нито видели устни. Череши.
Погледна го. Беше на метри от нея и буташе косачка напук на мокрия вятър. Дъждът влизаше в бензина и правеше балончета, а косачката подскачаше в задавен ритъм под ръцете му. Мокри и уморени. Като клоните на черешата. Спря се.
Вдигна глава и проправи поглед през капките. Тялото й бе попило дрехите, размекнати от горещия дъжд. Пусна газта, а косачката изхърка сподавено и го освободи. За нея.
Под клоните също валеше, но задъхано. Той влезе в шатрата от спуснати клони, а тя и дървото стояха на място. И чакаха.
Първо се спуснаха дланите му, изтръпнали от нервната косачка. Потърсиха трепета на кръста й. Ритмично.
После се облегна в нея. И потъна.
Устните се намериха налучкано. Вдишай. Не дишай. Сърце. С ръце. Дъждът съскащо изсъхна над настръхналата от желание трева. Да ги посрещне.
А дървото примирено отпусна рамене. За да ги скрие с онези червени до пръсване, пожелани, но недокоснати.
Череши.

.

наглътки

2010-07-19T23:16:00.005+03:00

Неочаквано щастие,
поникнало в гърлото.
Засяда на дъното
на парче суха душа.

Полей го с очи.
Животът е жажда.
За сълзи.

.

тераса по нощница

2010-07-17T01:11:00.003+03:00

Луна развлечена.
Пеперуди препечени.
Далечни коли хъркат снощен бензин.
Тихо за другите.
Пръсти по буквите.
Маса поскърцва от написан език.
Тя е цигарена.
В очите й канен съм.
Нощ се преструва на миг.

.

докосване

2010-07-15T15:02:00.005+03:00

Прогледнали слепоочия
туптящи до зрящо
взират се в пръстите
нощем.

Настръхнали връхчета
пипащи пърхащо.
от лошите мисли
ме пощят.

.

до последна капка

2010-07-12T23:46:00.004+03:00

Мила дъще,

Щом четеш това значи съм напуснала този свят и съм се пренесла в земите на дедите ни. Това ще се случи и с теб, но след много време. След цели две-три седмици. Затова реших да ти помогна с някои практични съвети, за да не губиш време в опознаването на света.
И така. Да започнем от вятъра. Той е просто въздух, тръгнал в насрещното. Но е гаден. Блъска се в теб нарочно. Не му обръщай внимание. Той си се размотава безцелно, а ти си тръгнала на вечеря. Мисли само за нея.
Избирай оживени места за хранене. Там има по-голямо разнообразие. Освен това всички за заети с разговори помежду си и няма да ти обръщат толкова внимание.
Избирай внимателно храната. Не се хвърляй на първото парче месо, което ти поднесат.
Колкото и да ти пробутват голи бутове, мръвката откъм врата е най-вкусна. Понякога се опитват да я скрият с висока яка или, колко наивно, тънък шал. Не се отказвай. Насочи се внимателно, избери необходимата пролука и действай.
Никога не привличай внимание по време на вечеря. Възпитала съм те да се храниш културно, без да мляскаш и сумтиш. Колкото по-тихо ядеш, толкова по-голям е шанса да се нахраниш. И да останеш жива.
Приеми факта бързо, мила дъще. Храненето е опасно за живота. Бъди винаги нащрек и в готовност да напуснеш ако те забележат. Един шамар те дели от петното кръв.
Накрая най-важният съвет, дъще моя. Запомни го.
Райд е ад.

Винаги твоя,

Мама.

.

трала лала

2010-07-10T10:24:00.003+03:00

Ала бала ми е нещо,
чувствам леко куку руку.
Във главата трала лала
и горещи туту руту.

На какво ли ти приличам,
писнал щръкнал вувузел.
Ясно е, че съм зависим.
Силна доза теб съм взел.

.

2:06

2010-07-08T02:10:00.002+03:00

Ще бъде два часа и шест минути.
Вятър гълта топлината.
Заспиват си нормално лудите.
А ние светим й на тъмнината.

.

подноктие

2010-07-07T10:59:00.006+03:00

Изсъхнали спомени
ръчно отронени.

Нищо оставено
отминало щавено.

Спомени няма.
Само десет верни
неотминало черни.
Нокти.

.

"My police" (English version)

2010-07-06T13:11:00.005+03:00

Окрилен от новия химн на МВР, си позволих да преведа текста на английски. Може да е министерство на вътрешни работи, но и чужденците в родината ни имат право да разберат какво е казал Евтим Евтимов и какво е изпял Веселин Маринов за биещото сърце на държавата.

И така, първо оригиналният текст на Евтим Евтимов:

Ако някой някъде предава
своето отечество и слава,
ако клетвата за дълг прегази
моята полиция ме пази.

А ето и моя превод:

If someone somewhere transmits
his fatherhood and glory
if curse for duty overrides
my police not come in me.

Моля ви, подкрепете моя превод.
Нека целият свят научи за това, което усещаме... докато полицията ни обича.

.

американска мечта

2010-07-04T22:54:00.009+03:00

Съседката му викаше Грегъри. При това с уста, пълна с усмивка.
- How are you, Gregory?
Малоумна американска любезност. Той ги съжаляваше. US възпитанието сигурно е болезнено. Отварят ти черепа, вадят каквото намерят там и ти поставят грижливо сгънато нищо. Иначе се казваше Григор. В Добрич си му викаха Гриша, но в Ню Джърси това би звучало доста руско, което си е опасно. Особено с оглед на това, с което бе започнал да се занимава.
- It's about time you bought a new car, Gregory!
Усмихна й се широко и помаха с ръка за довиждане. Майната й. Олющеният му микробус може и да изглеждаше неин набор, но водеше доста по-смислен живот. Беше стар Форд, в някога бял цвят и с два доста грозни надписа откъм вратите – LUIGI PIZZA. Отгоре на всичко някой се беше опитал да изрисува по ламарината от едната страна голяма пица, но се беше получило нещо средно между зъбчат механизъм и повърнат обяд. Американско изкуство от 20ти век. Закупи го преди два месеца за кръглата сума от 100 долара, като в цената влизаха и още четири изтъркани гуми. Сделката беше малоумна, но не го интересуваше. Трябваше му точно такъв микробус.
Запали го и тръгна. Докато излизаше на магистралата се пресегна за картата. Беше си набелязал ново предградие, на изток.
Час по-късно беше на булеварда, осеян с еднакво изглеждащи педантично подредени къщички. Американска мечта – да си разпознаваш къщата по автомобила отпред. Григор нямаше намерение да подбира. Просто спря на бетонната алея пред една от къщите, изгаси двигателя и грабна кутията с пица, която пътуваше до него на седалката.
Госпожата излезе на второто звънене. Беше малко над 30, със сресана като в реклама дълга коса, памучни ужасно бели панталони, навлечена със сивия пуловер на мъжа й. Погледна Григор и примигна. А той стартира речта:
- Hi, вашата Луиджи пица е тук. Дължите 19.99.
Той опъна ръце с кутията отдавна умряла пица и се усмихна мило, като съседско дете. Тя също се усмихна. Но леко сконфузно.
- Ама ние... не сме...
В този момент до крака й се залепи хлапе. Стигаше й до кръста. Спря и хлъцна във възхита:
- Mom...пица!
Тя го погали по главата и продължи благо:
- Не е наша, sweetie. Явно е станала някаква грешка.
Григор смръзна усмивката си. Бръкна с ръка в джоба и извади листче.
- Тук е 171 Penelope Drive, нали?
Госпожата премигна.
- Да. Обаче не сме поръчвали....
Млъкна, защото той беше включил чара на втора. И нямаше спиране.
- Oh, my god... – смотолеви сякаш на себе си Григор, а една сгърчваща се бръчка на челото му плавно потъна навътре. Беше тренирал пред огледалото. Доста добре му се получаваше.
Госпожата се почувства неудобно. Притисна хлапето до крака си и се покашля.
- Oh, sorry... Може би просто са Ви дали грешен адрес...
Григор бързо върна топката:
- Оh, no... Вие не познавате Луиджи...
Естествено. Когато този Луиджи е правел пици и ги е разнасял по домовете с грозния си микробус и двамата не са били родени. Постановката вървеше чудесно. Беше време за най-важната сцена. Статуята на тъжния Григор изведнъж оживя, очите му пробляснаха с идея:
- Мога ли да Ви помоля за нещо?
Тя разцъфна и кимна. Дай им да са от полза. Очарователно.
- Луиджи ще ме уволни ако не изпълня поръчката. Бихте ли била така добра да ми позволите да му звънна, за да му обясня какво се е случило и да ми даде правилния адрес. Please?
Неудържимо! Погледът на Котарака от Шрек! Госпожата си позволи да се замисли само за миг. После заедно с малкия се дръпнаха назад и тя усмихнато покани Григор да влезе. Телефонът бил ей там.
Приближи се бавно. Някак тържествено. Остави кутията с пица на кухненския плот и хвана слушалката. Набра номера, изчака сигнала и започна да говори. Изглеждаше напрегнат, притеснен, дори забърсваше от време на време потта от челото си. Обясняваше нещо разпалено на Луиджи, ръкомахаше, пъшкаше... опитваше се да го убеди, да се оправдае... Госпожата стоеше на входа и тъжно го слушаше с разбиране. Макар че не разбираше и бъкел италиански. То и Григор не разбираше италиански. От пет минути говореше по телефона на чист български.
- Ало, Паисий Хилендарски, обажда се Луиджи. Слушай кво бе, в твоята история пише ли за Гришата, който е на гости на 171 Penelope Drive? А, кажи ми!? И още нещо - от мен да знаеш кво е американска мечта... американска мечта е да си роден в Добрич!
По някое време приключи безумния монолог по телефона и преди да хукне с пицата към следващата къща набързо благодари на развълнуваната госпожа... която била ужасно щастлива да му помогне и би купила пицата, ама всъщност тя явно е за някой, който сигурно си я чака, но тя му желае...
Гледаше го докато се качваше в буса на Луиджи. Ок, нека гледа. Ще го забрави след пет минути.
А той се усмихна на себе си и тръгна към друга къща, малко по-надолу на улицата. И друга госпожа, може би. Но същият спектакъл. И същият телефонен номер, който набираше накрая. Беше регистриран на негово име. Импулсен номер. При всеки разговор с „Луиджи” от телефона на жертвата в сметката му влизаха чисти пари. Американски.
Фасулска работа. Piece of cake.
Ама не кейк, а пица. При това от вчера.

.

морнинг джулай

2010-07-01T12:44:00.005+03:00

Шурти вода. Съседка мие.
Кола куца. Двигател вие.
Ало. Ало. Телефон в ухо.
Трамвай. Скръц. Колело.
Токчета тропат. Ти-ви битиви-ра.
Куче. Бау. Птичка пикира.

Морнинг джулай.
Ай. Ай. Ай.

лятотайм

2010-06-30T11:46:00.004+03:00

Късополи девойки
облачно слънце облича.

Минувачи пляскат с клепачи.

Лято. Най-сетне.

.

музика за проникване

2010-06-29T21:16:00.002+03:00

Учителката: Знаете ли кой има най-големи яйца?
Иванчо: Слонът!
Учителката (възмутено): Не! Иванчо, не си ли чувал за щраус!?
Иванчо: Аха... Ся разбирам що са му толкова бавни валсовете.

Вицът е стар и може би тъп. Но е факт, че музиката и топките са свързани. Само се сети над колко музика си се празнил в последните десетина години и ще се почувстваш като радио. Свършвал си на рок, поп, ретро, чил аут и кво ли още не. Което те прави радио с кошмарен формат, човече. Но не се вини. Причината за това нелепо разностилие не си ти, а жените. Защото в желанието си да проникнем в тъмното тясно пространство на някоя дама ние сме готови да се съобразим и с най-нелепото й музикално предпочитание. Добре де. Музиката отпуска жената, предразполага я към секс. Значи като се запознаем с жена я водим вкъщи, пускаме й някаква музика и я съсипваме от едночасов секс, при който тя финишира около пет пъти, признава, че вече ни обича, а ние я изпращаме с пляскане по дупето и каним следващата. Звучи красиво, ама не е е особено вярно. Ако не уцелим музиката, която пускаме преди да запознаем една жена с члена си, рискуваме много. Трябва да сме сигурни, че вместо подмокряне няма да предизвикаме сълзи. Или пък че вместо разтваряне на краката няма да чуем разтваряне на вратата и думата довиждане. За целта е добре преди да се отправим към леглото, колата или друго място, което предлага усамотение и музика, да сме напълно наясно с темперамента на дамата. Така можем да подберем правилните ритми, с които да постигнем мечтания резултат - проникването.
Нека започнем от най-проверените стилове за проникване. Соул и блус. Например Шаде. Аз лично не познавам човек, който не е правил секс на Шаде. Когато току що си угасил лампите и се опитваш да свалиш сутиен тази музика е правилно мудна. Не за друго, ами сутиен се сваля трудно, каквото и да си говорим. В този стил особено подходящ е и Бари Уайт, който може да подмокри и Сахара. Само трябва да уцелиш дълбокия драматизъм на гласа му, точно като запее след дългото и досадило и на двама ви интро. Тогава нахълтваш бавно, но уверено, до край, разтваряйки очите на партньорката до размер рилски езера. Обаче проблемът идва после. Обикновено бавната музика си остава такава. Бавна. А ако всичко е вървяло добре, по някое време и на теб, и на партньорката ти, ви се иска да забързате малко. И тогава бавната музика става приспивна. Сексът е скоростно търкане, пич. Моли се на някой бог следващата песен от диска да е по-бързичка...
Рокът е по-бърза музика. Но бикновено жените настръхват от рок балади. Тоест по-бавен рок. От инфантилния Брайън Адамс, през нежния мъжкар Стивън Тайлър от Аеросмит та дори до нетипично меките китки в баладите на Металика – всичко това предполага сваляне на бельо. Със зъби. Рискът тук е да предобриш с класическите рок-балади и по някое време мацката да се разреве, защото си е спомнила за някоя ученическа любов или солено от сълзи море... Рок баладите тътрят спомени след себе си - като вързани за младоженска кола консерви. За да избегнеш този риск опитай нещо по-твърдо. Но трябва да си сигурен, че дамата обича да бъде пошляпвана по дупето поне с език. Иначе Рамщайн биха я накарали мигновено да си обуе гащичките до врата и да кръстоса крака в моряшки възел.
Ах, морето. Ах, морето... Пич, един съвет. Бъди много внимателен ако използваш българска музика при проникване. Дори и да си свалил активистка на Атака, която се кълне в родината по време на свирка. Има известна опасност да те помислят за гей ако пуснеш Миро. Или пък за геронтофил ако пуснеш Лили Иванова. Ако пуснеш Веселин Маринов ще те помислят за Веселин Маринов. Никой друг не би го слушал по време на секс.
Още по-особен случай е ако си попаднал на любителка на чалгата. Тогава съветът ми е простичък. В никакъв случай не пускай чалга! Рискът да я обидиш е огромен. Всички й казват, че прилича на оная гадна Камелия, защо трябва и ти да й го натякваш? А тя толкова иска да заприлича на Анелия... Още повече никоя уважаваща себе си чалгаджийка не слуша чалга по време на секс. Тогава тя слуша далеч по-възвишена (според нея) музика като например компилации от саксофон и йоника (тя така казва на клавира, пич, свиквай), озаглавени Sex&Sax или Midnight Sex. Евентуално някой и друг кавър от микровълновата на Ричард Клайдерман. Ако нямаш от тези, пробвай с Шаде. Както вече казах – винаги работи.
Далеч по-безопасен е подходът със съвременната музика, създадена точно за отпускане – т.нар. чил аут. Чил ин. Чил аут. Чил ин. Чил аут. Тези мелодии действат в толкова влажен ритъм, че няма значение каква субстанция е имало в чашата на дамата преди да й откопчееш последното копче. Единственият риск тук е ако си попаднал на жена, за която всяка съвременна музика е техно. Такава жена мисли, че трябва да си друсан до веждите, за да слушаш модерна музика. Ако все пак си я свалил, съветите са ми два. Първо – спри да ходиш в Павликени, явно това не е твоето място. И второ - бързо вади диска с чил-аутчето от уредбата и пускай Веселин Маринов. Верно, няма да ти стане, но поне ще зарадваш една жена.
Накрая ще ви кажа нещо лично. Имам следната случка в архивите си:
Закарвам женица до леглото си. Събличам я. Започвам я.
И се оказва, че касетофонът ми го няма. Тя ме поглежда с леко крива муцка и ми казва – Аз без музика не мога...
И знаете ли какво направих? Пях й.
Проникването, пичове, си е вид изкуство.

.

жълтъци на пипане

2010-06-28T16:37:00.005+03:00

Видях един старец в костюм. До подлез. Чакаше някой, може би. Носеше крехко букетче. Крещящи жълтъци. Треперещи, по-живи от ръката, която ги стиска. Старец, нелепо прав, с тъмни очила, загледани наникъде. Чак тогава видях това в другата му ръка. Бастун, дълъг и тънък. Бастун за виждане. Безчувствена твърда пръчка, която определя разстояния, предупреждава за препятствия. Удря, за да ги види.

Ти виждаш, нали? Виж тогава една истина.
Излез от фейсбук. Затвори скайпа. Изключи компа. Изгаси фаровете. Свали очилата. Махни лещите. И пак ще виждаш света по-добре от онзи старец.

Но ще видиш цветята само ако затвориш очи.

.

полудели полунощи

2010-06-28T01:11:00.004+03:00

Полудели полунощи,
невидели, че има още
поръчан ден.

.

Мрънличка

2010-06-26T17:56:00.004+03:00

Тя знаеше на какво мирише баща й вечер, когато се навеждаше да я целуне за лека нощ. Не й уцелваше бузката. Все я лепваше по нослето или ушенцето. А Мрънличка затваряше бързо очи и се обръщаше на другата страна, за да се избърше във възглавницата. По някое време мама влизаше на пръсти. Лесно беше да я излъже. Просто дишаше така, че да си чува дъха. На излизане майка й притваряше вратата внимателно, за да не я събуди. А Мрънличка ококорваше очички във възглавницата и затаяваше дъх, колкото да чува само тупкането на сърчицето си в завивките. И почваше да чака.
Случваше се всяка вечер. От другата стая, някак приглушено, се чуваха родителите й. Говореха един през друг. Все по-бързо и по-високо. От време на време някой повишаваше гласа си, а другият бързаше да го заглуши. Мрънличка разпознаваше по-високите откъслечни фрази. „Престани”, „колко пъти”, „писна ми”, „край”. Познати думи в непознат сценарий. Тя не разбираше какво си казват. Но внимаваше за краткия миг, в който те замлъкнат. Сега! Мрънличка си поемаше силно въздух и започваше да мрънка, все едно бълнува на сън. Миг по-късно в стаята влизаше майка й. Тихо, на пръсти. Присядаше до нея. Галеше я, докато млъкне. Мрънличка се размърдваше със силно стиснати очички, примляскваше ефектно и започваше да диша равномерно и дълбоко. А майка й не спираше да я гали. И да подсмърча. Мокра капка падаше отнякъде върху бузата й, но Мрънличка не смееше да помръдне. Нали спи.
Казваха й Мрънличка.
Всяка вечер мрънкала на сън.

.

Нека нощ, деца

2010-06-25T09:00:00.006+03:00

Всичко започва с крясък светлина в окото. Порция осъзнато вдишване. Секунда поемане на живот. Вдясно е това. Вляво е друго. Таванът е просто обърната стена.
Я, има и друго око. Светът е триизмерно познат.
Отврат. Вече съм буден.
Имам чувството, че нещо ме е напуснало. Нещо малко, къдраво нелепо, което е използвало тялото ми за през нощта. Ще мине цял ден докато му позволя отново да се всели в мен и да блудства с мислите ми.
Ей, дребния!
Липсваш ми.

.

жмичка

2010-06-21T23:36:00.018+03:00

Едно. Две. Опипващи очи.
Две. Три. Слизащи сълзи.
Три. Четири. Глътки плът.
Четири. Пет. Пъти първи път.
Пет. Шест. Смлени на смях.
Шест. Седем. Зърна грях.

.

полукон

2010-06-20T23:00:00.005+03:00

Половин кон препуска до половин кон. Половин грива се вее на метър от половин грива. Половин опашка се мята встрани от половин опашка. Двете половинки кон препускат успоредно, на разстояние една от друга. Всяка е с по два крака, един пред друг. Мятат се в отчаян опит за ритъм. Залитащо и счупено.
Но разстоянието неусетно намалява. Двете половинки кон се приближават все повече една към друга. Вече са на сантиметри. Още миг. Още милиметър. Докато се случи. Двете кожи се вкопчват една в друга. Задниците прилепват, гръбнакът се приплъзва в едно, гривата става цяла и развълнувана. Двете половинки кон се сливат. В цял кон. Краката стават четири. Секунда след секунда и е все по-лесно. Намират общ ритъм. И препускат заедно. Все по-сигурно, бързо. В облекчение.

И ти ли имаш два крака?
Ясно. Значи си само едната половинка.

.

unUSUAL SUSPECT

2010-06-20T14:19:00.008+03:00

Беше преди 8 години. Тогава карах един мерцедес с мъдростта и поведението на гранитен паметник. Точно седнах в изтърбушеното му сиво кресло, когато някой отвори вратата до ухото ми и чух простичкото, но удивително:

- Излез от колата, бавно!
Беше униформен. Държеше вратата и ме гледаше с криво надървен поглед. Не му отвърнах със същата любов. Просто излязох сковано.
- С лице към автомобила!
Командата дойде от втори герой, само че цивилен, с черти на тъпоъгълен триъгълник. Обърнах се към колата и в този миг две ръце ме опряха на покрива, а после ме опипаха като в евтин филм. Нищо еротично, за щастие.
- Така. Дай си документите. Бавно.
Цивилният. Бръкнах внимателно за личната карта и му я подадох. А той съсредоточено я зачете. После я прибра в джоба на сакото с провиснали джобове.
- Така. Сега тръгваме.
Понечих да запитам нещо, но цивилният просто обърна ревера на сакото си. Значка на НСБОП. Сигурно ги продават по Интернет, но тази изглеждаше изтъркано истинска. Под лъжичката ми леко забълбука. Преглътнах.
И потеглихме по малката уличка. Пеша. Дори не посмях да попитам къде отиваме. За момент се зачудих дали трябва да съм им благодарен, че не ми сложиха белезници. Ама се спрях. Беше рано за стокхолмски синдром.
Униформеният леко изостана по улицата, извади радиостанция и започна тихо да докладва. Успях да чуя откъслечни фрази - «да, хванахме го», «не, сам е», «не, няма нищо в него», «да, идваме».
Излязохме на булеварда и в този миг до нас заораха гуми на полицейска кола. От нея рязко изскочиха още трима униформени, както и едно костюмено човече, което застана пред мен, на сантиметри. Беше отчайващо нисък. Не че аз съм кой знае колко висок, но този дребният трябваше да рискува вратните си жили, за да държи погледа си в челото ми.
- Взехте ли му документите?
Говореше на тях, без да откъсне поглед от мен. Фиксираше ме с мътно сини очички под обилно рунтави вежди. Беше смъртоносно дребен и опасно набит.
- Така... – започна и той. Май са наблегнали на тая дума в обучението им – Отиваме в районното.
Вече бях свикнал с усещането за чувал, но в мига, в който си представих как ме товарят в патрулка и ме карат в полицейско управление, се съвзех.
- А-а-а, момент... – няколко чифта очи със свалени предпазители се отправиха към мен, но продължих – Не знам за какво ще ме водите в районното, но искам само да помоля после да ме върнете тук, че колата ми е паркирана ей там...
Настъпи неловко мълчание. Дори ми се стори, че някои от тях се замислиха. Боже, какво им причинявах тая вечер... Стокхолм, здравей.
- Така... – малкият обезвреди напрежението – Ти, ти, и ти. Идвате с нас.
После се обърна към мен.
- Отиваме с твойта кола.
Нямах време да зяпна. След минута се натоварихме в мерцедеса. Отзад стояха двама от униформените и дребният между тях - отпуснат член по средата на две напрегнати топки. Отпред вдясно се разположи цивилният със значката от НСБОП. Арестуваният бях аз. Но шофирах. При това за пръв път в живота си без да ми пука. Наредиха ми да карам по забранени улици, в насрещното, дори минах на червено на едно празно кръстовище. Яко, липсваше ми само син буркан.
- Мога да се закълна, че си ти.... – смотолеви пак оня вдясно.
Той не спираше да ме зяпа. По изражението му личеше, че изживява дълбока професионална драма. Съжалих го. Направо бих си признал, ако знаех какво.
Пристигнахме в районното в пълно мълчание. Вкараха ме в една стаичка метър на два и ме настаниха в продънено кресло. Всички изпълзяха нанякъде, а при мен остана само моя човек, с тъпоъгълната мутра. Облегна се на ръба на бюрото и кръстоса ръце. Лицето му беше празно от съдържание. Само очите му имаха мисия - да ме държат притиснат към креслото.
Изведнъж загрях. Нямах основание да се чувствам виновен и явно това ги объркваше. Бяха свикнали да надушват виновниците. Ако се съди по аромата на креслото, вината ухае на спарено.
Вратата се отвори рязко и в стаята влезе дребният. Застана пред мен и изпъшка.
- Може да си ходиш.
Изправих се внимателно.
- Не съм арестуван вече, така ли?
Онзи изсумтя.
- Абе кой е казал, че си бил арестуван? Просто отговаряш на описанието. Трябваше да те проверим.
После ми обясни. От месеци се опитвали да го хванат. Накрая затегнали обръча. Получили информация, че е в една къща в района на моя офис. Точно щели да го закопчаят и той духнал. Минути по-късно видяли мен, който отговарям на описанието на онзи, да отварям колата си.... Другото го знаех.
Дребният въздъхна, сбърчи оклюмалите вежди и ми върна личната карта. Имах усещането, че ми я връчва официално. Почувствах се горд член на обществото. Отново.
После онзи просто се изнесе от стаята. Дори не ми каза довиждане.
- Кво работиш?
Тъпоъгълното ченге. Бях забравил, че е в стаята. Подадох му визитка. Онзи я загледа с недоверие. Нормално, беше на английски.
- Ъ-ъ-ъ.... някакъв директор?
- Ами да, творчески.
- Фирмата с кво се занимава?
- Правим реклами.
- А, верно ли? Кви реклами правите?
Тоя въпрос ми е любим. Хубави реклами правим, кви други.
- Моята жена много гледа реклами – продължи да говори онзи докато палеше цигара. Изведнъж го осени гениална идея – Абе, дали не може да я уредиш там да работи нещо в рекламата?
- Ами... с какво се занимава тя? – проявих любезно любопитство.
Онзи ме изгледа изкъсо.
- Медицинска сестра е.
- Става. Добър бекграунд е тва.
Не ме разбра, но му хареса.
- Я кажи някоя реклама дето си я правил?
Бях почнал да му ставам симпатичен.
- Ами... например тая с Део, който целува една жаба...
Почнах скромно. А лицето на онзи грейна.
- Ха, ама тва е любимата реклама на жената! Я чакай малко....
Хвана телефона на бюрото и набра ритмично.
- Алоу, ко праиш... а, ясно... абе, знаеш ли кой арестувах тука... ами оня дето е правил жабата! Аха... Ама май не е виновен... Аха... Хубаво, аре чао.
Излязох навън, този път сам и свободен. После в колата свалих сенника и погледнах огледалото. Аз бях.
Забравих да ви кажа. Онзи, на чието описание съм отговарял. Търсели го за убийство.

.
илюстрация за блога - Ана Младенова

Айл би бак!

2010-06-16T21:57:00.006+03:00

Ако не влизате за пръв път в този блог със сигурност знаете историята за моята сергия. На нея продавах корекомски лъскавини на зажаднелия за дребни удоволствия българин в началото на 90те. Сергийката ми беше бутик за онова време. Бранд до бранда. Някои от тях бяха лесни за произнасяне. Малборо (дори на галено Боро), кемъл (дублетна форма - Камéл), ригли сперминт (доста притеснително), сприте (точно така, спрайт), дори зуп (за по недосетливите - 7up). Някои, обаче, бяха жив кошмар за прочитане. Например цигарите «Peter Stuyvesant». Истинско чудо беше, че хората се престрашаваха да си купуват от тях. „Може ли една кутия Петер Стюйвесант?”. Ужасна реплика. Чувах я всеки път, когато някой си мислеше, че е просташко да каже „дай едни от тия”. Българинът трябваше внезапно да свикне с чуждите езици, които ни заливаха отвсякъде. Чуждият език вече не беше само руски.
Ну, плохо.
В същото време всекидневно около сергията ми се навърташе едно дребно, мургаво, генетично мръсно хлапе, което посрещаше усмивката ми с:
- Гудморнинг!
А преди да изчезне просто излепваше:
- Айл би бак!
Или пък:
- Аста лависта, бейбе!
А често използваше и:
- Шоу ми дъ мъни!
Давахме му. По малко. Беше на около 8. Цигане, родено щото ей така. И така живеещо. Не можеше да смята, чете или пише, но използваше страхотни английски фрази, при това съвсем на място. Репликите, естествено, бяха познати на всички ни. Просто пускаха цигането да стои на топло и сухо в кварталното кино. А то гледаше десетки пъти филмите, без да може да прочете субтитрите. И попиваше английските фрази.
- Бооонд. Жеймс Бооонд!
Така се представи в онзи горещ летен ден. Беше по къси сиво-мръсни панталонки, полуживи джапанки и гол до кръста, намокрил се почти целия на чешмата на автогарата отзад. Вървеше по тротоара и пръскаше минувачите. Явен спектакъл за нас, продаващите зад сергиите. И си беше смешно. Някои от хората се прикриваха с ръце, други побягваха ужасено. Все пак ги пръска малко мръсно циганче, сигурно водата е заразена или поне мирише на скапано. А отгоре на всичко викаше:
- Юл би дед!
Една дебела лелка получи порция пръски по овалната си рокля от пъстроцветен отврат. Това явно я ужаси, но тя не загуби присъствие на мощния си дух, а просто замахна с дамската си чанта по посока на цигането. И то, естествено, отскочи. Само крачка встрани. Но достатъчно, за да стъпи на улицата.
После всичко стана доста бързо. И доста ужасно.
Микробусът точно паркираше до тротоара, когато малкото мокро мургаво нещо просто се напъха под гумите му. Спирачките бяха заглушени от писъците на всички, които видяхме.
Беше жив. Гумата беше минала през бедрото на левия му крак. За щастие болницата беше на две крачки и просто го отнесохме там.
Вкараха го веднага в операционната и започнаха да му събират бедрото. После отнякъде се появиха родителите му. Дошли да видят стоката си. А ние си тръгнахме.
Не го видяхме повече.
Минаха месеци. Бях преустановил работа на сергията, отидох да следвам в София. За един уикенд бях в Пловдив. Навън бе почти зима. Студът бавно стягаше земята в болезнена мимика. По улиците забързано пъплеха сгушили се в себе си хора. А аз чаках на автогарата автобус, който да ме отнесе към един още по-необичащ ме град.
Тогава изведнъж го видях. Същата щръкнала навсякъде коса, бели зъби, мургави устни. И може би малко по-висок. Вървеше към мен. И куцаше.
Позна ме. Спря се и ме погледна някак ухилено без умисъл.
- Гуд морнинг!
Попитах го как е. Бил „окей”. Не му ли е студено? Само цъкна. Бил „окей”.
Не му повярвах. Беше облечен в тънко горнище на анцуг, с окъсани краища и избелели цветове. Бръкнах в сака си и извадих второто си зимно яке, което бях помъкнал към София. Старичко, но любимо.
Малкият се ухили. Стоеше му леко нелепо, но като му навих ръкавите беше... „окей”. Той се врътна и беше на метър, когато го попитах как му е крака и защо още куца.
Спря да се хили.
За пръв път чух да говори на чист български, без типичните английски фрази.
- Не става. Казаха, че може да го режат.
После нави левия си крачол и ми показа. Гангрената е лилаво гнусна.
Не знам как съм реагирал. Май никак. А той пак се ухили.
И миг преди да изчезне завинаги от живота ми каза:
- Айл би бак!
Замълчах. "Окей" е чужда реплика.

.

рецепта за вик

2010-06-14T23:53:00.005+03:00

Зърна от твърдо сварено желание
настъргваш в настръхнал език.
Опитваш ги меко с внимание
и гълташ докато чуеш вик.

.

Рейдио Ха Ха

2010-06-14T17:20:00.006+03:00

Началото на 90те. Техническият прогрес в страната на телефонния дуплекс беше в разгара си. Интернет се наричаше вътрешната мрежа между трите компютъра с черно-бели монитори. Принтерът беше с размерите и функциите на тъкачен стан. А заради звука можеше да си помислиш, че е с марка Калашников. В този технологичен бум първата осъществена електронна мечта се наричаше радио. Нямаше частни телевизии, нямаше и професор Вучков, а радиоводещите бяха със статут на звезди. Аз самият започнах в радиото в края на 92-ра, съвсем случайно, с идеята да запълня времето на една прекъсната студентска година. Не ми се получи. Появих се уж за кратко, а радиото промени изцяло съдбата ми. Наричаше се Канал КОМ - една от онези видни пловдивски забележителности от 90-те, които не доживяха да видят новия век. В радиото попаднах на сродни идиоти. Всеки вършеше точно това, което изобщо не може, при това с удивително вдъхновение. Да говориш в ефир не беше кой знае колко трудно. Светва лампа, а за по-сигурно тонрежисьорът от другата страна на стъклото ти дава знак. Ако не си тотален ембацил загряваш, че трябва да си отвориш устата. Какво казваш нямаше особено значение, важното е да кажеш честотата, на която се излъчва радиото. Въпреки това програмната схема беше гъсто населена с наивистични авторски предавания, в които всеки се опитваше да бъде оригинален на всяка дума. С един колега бяхме подпочнали някакво следобедно шоу. Преди всеки ефир се събирахме и правехме сценарий на предаването. Така направихме и в онзи ден. У тях, разхвърляли листове и химикали. Всяка реплика се изписваше с малоумно старание, репетирахме произнасянето й, отработвахме реакции, интонации... Нямаше как това да мине на сухо. Имахме бутилка домашно вдъхновение. Сред плюнки, патос и спорове писането на сценарий свърши заедно с бутилката. Имахме половин час до ефир, а бяхме готови за отрезвителното. В такова приповдигнато състояние на духа и с бодро крива походка влязохме в студиото, хилейки се леко нелепо. Листовете със сценария се изляха върху пода. Колегата се наведе да ги вземе и събори един от микрофоните. Аз се втурнах да му погамам, но не уцелих правилната посока и просто седнах на един стол. Мисля, че имаше микрофон пред мен. Или беше лампа... После отнякъде светна червено. Махащ човек от стъклото. О, да. Здравей. Махнах му и аз. Не, той продължава да маха... А, лампата! О, ние сме! Фък! Шит!
- Здавейте... Тва е Канау... хлъц.... Ком... деведесе и шес... цялу и четери... хлъц.... мегаерца... – мамка му, бяха ми дали по-голям език!
В миг на ужас хвърлих око към сценария, но листовете бяха разпиляни по масата. Нямах идея къде е първа страница, какво е първа, какво е страница и защо ми се повръща, когато виждам сини букви върху бяло. Тогава се сетих, че не съм сам! Помощ! Погледнах наляво и видях колегата. Да, беше там, облегнат на масата, пред микрофона. Спеше.
Спаси ме тонрежисьорът. В един миг се отказа да маха от другата страна на стъклото, дори спря да псува и да крещи, а просто пусна музика, за да преустанови празнотата в ефирното пространство. В това време аз някак си събудих колегата и му пъхнах в ръцете част от листовете на сценария. Песента свършваше. Лампа. Тонрежисьорът маха. Този път влязох без закъснение, при това с картечен откоз.
- Както кадза... хлъц... коегата преди мауку... – той ме изгледа с ужасен поглед. Какво е говорил? Кога? Как?
Бях грабнал лист от сценария, просто някакъв лист, без идея за ред. Четях автоматично, но като влачеща пералня. При това някакви пълни безмислици, извадени от контекст и сценарий.
- ....но, да тчуем мауко муузика... – колегата добави хлъц-а от другия микрофон - ...суедва Маукъл Боутан с парчету...
С разширени от ужас очи тонрежисьорът ми отне ефира и пусна песента по сценарий – нещо на Уитни Хюстън.
В този момент звънна телефона. Вътрешната линия. Погледах го минутка и вдигнах.
- Да?
- Алоу... – гласът на главния редактор. Вцепених се.
- Да?
- Абе.... питчуви... суушам ви тука... вий да не ште пияни бе?
Дори аз го усетих. Той беше по-мотан и от нас.
Преглътнах. И спокойно отвърнах.
- А... Тцъ...хлъц.
- А, ок... шот... хлъц... са притесних нещоу... Ае, бачкайте си...
И затвори.
А аз отидох да будя колегата. Уитни Хюстън свършваше. С писък.

.

дий ме

2010-06-13T02:21:00.012+03:00

Гепваш гривата с лявата, стъпваш на стремето, после се мяташ. Тяло връз тяло. Отгоре си ти. За твое добро е да запазите позата. Седнал си върху гръб, какъвто никога няма да имаш. Кожа от мускули. Мухите я треперят. Дърпаш нескопосано повода - груб кожен ремък в изнежените ти длани от нещо, което също наричаш кожа. Колко още да дръпнеш? Дали ще я заболи? После стискаш леко бедра и тя тръгва, сякаш цял живот те е чакала. Клатиш се отгоре, с надежда, че и на нея й е поне малко хубаво. Ходите. Разхождате се. Тя стъпва елегантно, крак след крак. Все пак ги има четири. А ти си отгоре й, тежък и ухилен. Не че й пука. Ако можеше да те няма, щеше да се метне на вятъра и да си му го върне за всичките пъти, в които гадничко е бъркал в ушите й. Пръхти нервно. Дали не замисля да те метне в храстите? Шубе. Инстинктивно стягаш бедра, а тя те разбира по своему. Тръс, веднага. Подскача в леко тичане, а ти си в желирани конвулсии.
О, чакай. На пътя има найлонова торбичка. Защо е обърната? Защо е бяла? Мирише ли на себе си? Въпросите се препъват в главата й, а тя самата спънато спира. Торбичката изисква проверка. Благородно я оставяш да провери с нос. Нищо, че си платил да си с нея за час, а тя ти пилее от времето за глупости. Тръгвате пак, покрай вишни, които влизат в ушите ти. Навира те там заради локвите, в които не обича да стъпва. С официалните подкови е явно. В този миг чува Нещото. Неясното, страшно, ужасяващо Нещо, което я кара да заподскача като върху котлон. А ти си палачинка, безмилостно подхвърляна. Успяваш някак си да дръпнеш поводи към себе си, дясната ръка завърта главата, тялото я следва. Две завъртания на място. Танц в диво пръхтене, не за страст, а за успокоение. А Нещото е червен джип, който тя е чула изведнъж, от другата страна на хълма. Дългите уши те правят сприхав.
После пак й казваш, че е страхотна. Че никога не си бил с по-добра от нея. Дежурните глупости. Кротва се и си тръгвате обратно. Тя е малко изтощена, по задника й се спускат вади пот, мухите жадно лочат. След малко ще слезеш от нея, а тя ще изпръхти доволно, защото си свършил. После ще се наведе. И ще си хапне. Любовта на конете минава през стомаха. Дори и на женските.

.

разминаване

2010-06-13T02:21:00.007+03:00

Криволико приличие, вкочанели мимики. Усмивка на бартер. Не приемаш ли кеш? Поглед втора употреба, късоглед от изтъркване. Лява ръка, размекната в лед. Хайде мини, ще те погледна в гръб. Любопитство настръхнало не диша от ноздрите. Безразлично приличен съм станал за теб.

бездумие

2010-06-11T15:34:00.009+03:00

Порочен език, устно зачатие.
Щастие течно в телесна мъгла.
Краят е вик, свършено пак ти е.
Само от нокти имаш ръка.

.

кратка истерия на бългерия (13стъпки)

2010-06-11T11:09:00.017+03:00

1. Аспарух. Баща му го пратил за наръч съчки, защото искал да му обясни нещо. Аспарух спрял за малко и решил да остане.

2. Крум. За малко да прецака всичко българско и родно. Не ми се говори за него.

3. Турци. Дошли да ни присъстват.

4. Левски. Голям бабаит. Прави зулуми и кърши рахата на турците. За съжаление една вечер се напива и не успява да прескочи мантинела до крайпътно заведение.

5. Освобождение. След като двете враждуващи сили свършват камъните и дърветата, започват да се замерят с трупове, някои от които живи.

6. Възраждане. Цикълът на България е закъснял. С пет века.

7. Първа световна. България, както винаги, се хваща с неподходящ.

8. Нова България. Великите сили окончателно се изпускат върху пометенето от Аспарух.

9. Капитализъм. Ама само почти.

10. Втора Световна. Посрещаме. Изпращаме. Посрещаме.

11. Комунизъм. 45 години встрани.

12. Демокрация. Свободата да плащаш за свободата.

13. Чалга. Тхе Енд.

.

българската длан/МЕНИДЖЪР/юни

2010-06-10T12:56:00.003+03:00

Земя, като една човешка длан. И по-голямо сравнение от това не ми е нужно.

Ако се опитаме да прескочим красотата на поезията и погледнем буквално, ще открием и друг аспект от гениалното прозрение на Георги Джагаров. Дланта е по-важна за общуването отколкото устата и очите, взети заедно. С длан се ръкуваш, с нея помахваш, с нея галиш, удряш, пишеш...
През призмата на горното сравнение - дланта, наречена България, общува със света.

Нека си го представим заедно. Изпънете длан. Която и да е от двете.

Погледнете палеца си. Според хиромантията той изразява силата на волята. Палецът е независим от останалите пръсти и това го прави важен. Движението му в комуникацията е от изключително значение. Колкото по-сигурно е то, толкова по-правилно те разбират околните. Ако вдигнеш палеца нагоре, това е ясен сигнал, че всичко е ок. Ако го обърнеш надолу – точно обратното. Българската длан върти прекалено рязко този пръст. Сблъсквал съм се с искреното учудване от страна на чужденци, които се опитват да разберат как така е възможно българите да посрещнат като Спасител един управляващ политик и само месеци по-късно да му обърнат палеца рязко надолу. По същия начин българският палец за секунди си сменя позицията относно приемането на европейските норми, като тази за пушенето на обществени места, например. Нестабилността на волята е опасна за здравето на общуването. Светът гледа мятащия се български палец и се чуди как да вярва на нашата поговорка „Три пъти мери, един път режи”. Склонни сме да вземаме решение прекалено бързо, след което да се откажем от него също толкова бързо. Така често действа българският палец и в бизнеса. Каним чуждите инвеститори и посрещаме парите им по нашенски, с хляб и сол. И съвсем скоро почваме да посипваме същата тази сол върху техните или нашите глави, защото или не сме ги разбрали правилно, или сме им дали повече отколкото дори са поискали... Припряността на този български палец показва сприхавост, която не се цени в улегналия свят.

Но да оставим на мира този пръст и да погледнем нататък. Все още ли е опъната дланта ви? Да видим показалеца.

Той изразява властта и амбициите. Това е пръстът със самочувстието. В българската длан показалецът най-често е използван за посочване. Да сочиш с пръст е упражнение, необяснимо за префинения свят. Ние, обаче, не изпитваме никаква свенливост в това отношение. Когато се появи проблем, за българската длан е най-важно да посочи виновник. Намери ли се той, клеймото с обвинението се поставя мълниеносно, максимално категорично и на всеослушание. На пръв поглед това звучи като да има прозрачност и бързи процедури, но реалността е друга. Дори и посочен, виновникът рядко получава присъда. Ако пък това стане, проблемът се счита за решен и раната бива затворена също толкова мълниеносно, колкото е била отворена. Така остават скрити по-дълбоките фактори, довели до фактическото престъпление на онази посочена с пръст личност. Подобно повърхностно отношение към решаването на националните проблеми е все едно да замиташ боклука под мебелите и после да се чудиш откъде непрекъснато излиза мръсотия... Това е необяснимо за подредените държави, към чието внимание се стремим. Например в една японска компания за производство на автомобили има правила с ред въпроси, които трябва да бъдат поставяни при провинение на даден служител. Така от наглед елементарен производствен гаф с помощта на едно досадно „Защо” се стига до по-сериозните организационни проблеми, които лавинообразно са довели до конкретната човешка грешка.

България като една човешка длан. Нататък по дланта ви. Виждате по средата най-дългия пръст. Хиромантията го определя за символ на човешката идентичност, свързан с най-важните за нас неща от материалния свят. За съжаление средният пръст в българската длан най-често остава смело издаден над присвитите два в съседство. Вулгарността трудно се възприема като нещо приемливо в съвременното общуване. Но ние продължаваме да намираме за забавно, че ни разпознават по целия свят по начина, по който изразяваме негативните си емоции. Тъжно е, че един псуващ на майка футболист от близкото минало е станал етикет за българщината. Но още по-тъжно е, че рисуващият фалоси по тоалетните българин започна да пътува по света и създаде интересна екзотична представа за нацията ни. Ако пак се върнем на хиромантията и средния пръст – явно фалосът е важен за българската идентичност. Нищо ново. Но докато древните египтяни, например, са го използвали за изразяване на плодовитостта и могъществото на рода си, то ние го ползваме, за да обругаем рода си.

До средния пръст се намира безименният пръст. Това е пръстът на творчеството. Каква ирония на съдбата, нали? Точно този пръст си няма име. Точно като липсата на идентичност на българското творчество. Оставихме го в прахта на потъпканата от непохватни научни нозе българска история, забутахме го в приличащи на мазета етнографски музеи, изтипосахме го непохватно в зле изглеждащи рекламни брошури, пръснати тук-там из света. А когато този свят някак си, въпреки всичките ни опити да го скрием, успее да види народното ни творчество, цъка с език и се диви на това изчезнало изкуство. В същото време ние заливаме гостите си с помията на безименни творци, правещи халтура на цената на културната ни гибел. Без особени трудности чалгата си присвои името фолклор. И когато известният актьор и пътешестеник Майкъл Палин представи България с интервю на Азис ние измърморихме под носа си, че това не е единственото, което ни представя пред света... Да, Азис не е единственото. Има и Глория, Ивана, Камелия, Преслава...
Знам какво искате да ми кажете. Има и стойностно съвременно българско изкуство. Има. И това, че то проси пари не е толкова срамно. Срамно е, че проси внимание. При това нашето собствено внимание, а какво да кажем за световното... В същото време извратеното ни, надрусано с криво разбрана свобода медийно пространство, превръща в интернационални герои Човек-глас, който пее фалшиво, стряскаща жена, която измисля нов език, наречен Кен Лий и дори един екземпляр, който твърди, че от икебаната дървесата ги боли. Благодарение на Интернет тези култови герои за кратко засенчват по известност дори Бербатов. Представете си само. Безименен скандинавски бизнесмен гледа в Youtube това българско изкуство. И се усмихва. След което си буква полет за Гърция...
Накрая остава най-малкото пръстче. Кутрето. Съдбата му е да се намира на противоположната страна на най-независимия пръст, палеца. Именно затова кутрето символизира нашата зависимост – връзката ни с останалите. Мисля си, че най-малкият пръст е най-важният в българската длан. В общуването със света сме свикнали да изтъкваме комплекса си за малоценност. Прекалено малки сме били. Хайде да си сложим ръка на сърцето и да си признаем – това не е ли извинение? Нима Австрия е голяма длан? Или пък Швейцария? Когато става дума за поведение на една държава размерът не винаги има значение... Нашият проблем е, че векове наред не можем да приемем факта, че сме станали малки. Живеем с някакво измамно усещане за огромна българска шир. Пеем за нея, пишем за нея. Самочувствието ни, многократно по-голямо от квадратурата ни, е в тотален дисбаланс с поведението ни на комплексиран новак на световната карта. Вместо да се доказваме с минало могъщество, по-добре да влезем в ролята на съвременно малко бижу. Тогава Европа би ни носила с удоволствие на ревера си, колкото и скъпо да й излизаме.
Земя като една човешка длан. За добро или зло, столетия наред българската длан е била предизвиквана от света да се свива главно в юмрук. Нужни са поколения, за да се научим да я държим спокойно изпъната напред. Но и това ще стане.

текстът е публикуван в списание МЕНИДЖЪР/юни 2010

.

боза

2010-06-09T15:56:00.006+03:00

Ако я погълнеш наведнъж,
резливо в теб ще се излее.
Ти пиеш цъфналата ръж,
а Бърнс само си пее.

НОВО.НОВО.НОВО.НОВО.НОВО.НОВО.НОВО.
нецензурна версия (с помощта на Мила, Стела и Елена):

Ако си отпред порастнала
в цъфналата ръж.
Ръжта е явно вкиснала
докато си търсиш мъж.

извинете.

.

Сексът и гладът 3

2010-06-08T12:42:00.004+03:00

Беше едно извадено от фурната лято в началото на 90те. Аз гребях с шепи от току що цъфналата като гнойна пъпка демокрация и пъплещата в калта на соц-а пазарна икономика. По ония стандарти бях „фирмаджия”. Бутикът ми беше уличен, метър на два. Плащах тротоарно право, понякога. Метална конструкция, цвят ръжда. Шкаф отвътре, с катинар, тип секретен. Не че държах нещо вътре. Отгоре - рамка за покривало. Самото покривало беше брезентово и го смъквах всяка вечер, за да не изчезне. В онези дни всичко изчезваше.
Бяхме навън, но обществото ни беше затворено. Не допускахме навлеци и смазвахме конкуренцията от другата страна на булеварда с мълчаливо отвращение. Всеки от нас беше достигнал до тази редица от метални масички по различен начин. Аз бях почнал с ластици. За гащи. От онези белите, на парчета по пет метра. Не вървяха особено. Все пак хората не си сменяха толкова често ластиците на гащите дори и в онези гладни години. После съдбата ми се усмихна беззъбо и станах официален представител на едни мутри със складове за цигари. Почнах да продавам тютюн, алкохол, шоколади и тем подобни вносни чудеса с почти забравен срок на годност. Бях първият на пазара, който иновативно въведе в уличната търговия хладилна чанта с подредени кутийки кока-кола и натурални сокчета, а отпред гордо се пъчеше ръчно изографисана картонена табела „Студени напитки”. После изобретих и продажбата на дъвки-топки на единична бройка, вместо във фабричната им опакована редичка от по 15. Режех ги с ножичка и ги пусках в една празна купа. Далаверка. Излизаха ми с двойна печалба.
Отплеснах се. Всъщност темата беше „Сексът и гладът” и ако някой от вас случайно е чел предните две писания от тази поредица в блога знае, че там става дума за циганки-проститутки. Добре де, и в тази история има циганка. Стоеше на няколко метра от сергията ми, но не продаваше плът, а съжаление. Седеше свита долу, на тротоара, почти на кълбо. Едно създание в толкова смачкано състояние, че трудно можеш да различиш коса от крака. А и не губиш време за това. Просто щедро хвърляш поглед безразличие в протегнатата й ръка. И колкото и да е странно тази купчина нещастие и мръсотия един ден се изправи. Погледнах я. Любопитство, посипано с отвращение. Съществото се изтупа леко (не че имаше смисъл), после куцукайки тръгна. Към мен.
Добре де, сигурно отиваше към тоалетната на автогарата, пред която бяхме подредили сергиите. Извърнах поглед встрани, представяйки си как е оставила бележка на тротоара, където е клечала – „ще се върна след малко”. Ха-ха, колко съм забавен.
- Даай едни от теа.
Това чух, да. Тя съвсем не беше в тоалетната. Беше пред моята сергия.
- Моля?
Не знам как не добавих и „какво ще обичате?”.
- Едни от теа, кафевите... стен мориц.
Така. Преди да ви обясня как устата ми толкова дълго стоя отворена, че един паяк усети далаверата и си спретна паяжина, ще трябва да уточня, че по това време едни от най-луксозните и скъпи цигари на пазара бяха тънките и кафяви St. Moritz, дълги колкото това изречение. Продавах от тях и познавах по физиономия жените, които си ги купуваха от мен. Целевата група беше ювелирно изпълнение – малка и изящна. Тоест нищо общо със съществото, което стоеше пред сергията ми, очаквайки реакция на своята реплика „едни от теа, кафевите, стен мориц”.
Всъщност не чакаше. Просто бръкна някъде (не исках да знам къде) и извади шепа монети. С онази ръка. И ги изсипа върху сергията ми. Беше ясно. Трябваше да ги преброя. Бях толкова ошашкан, че безропотно почнах да броя монетките. 1. 2. 5. 10....
Бяха доста. Но само като брой монети.
- Още лев и двайсе – чух се да казвам.
Тя ме погледна, без капка недоверие. Кимна с чорлавата си глава и съвсем сериозно ми каза:
- Ей са ша дойда.
След което просто се врътна и, заедно с вмирисаните парцали по себе си, се дотътри до работното си място. Пльосна се там и бавно, но съвсем опитно се сгъна в професионалната си поза – разсипана купичка нещастие. На финала отнякъде изпълзя мръсната й ръка, която преди секунди бе изсипала монети върху сергията ми.
После застина. В очакване.
А аз в зяпане. От това състояние ме извадиха клиентите, които напираха за унгарски плодови сокчета с вкус на нищо и швейцарски шоколади, произведени в България. Щях да забравя за циганката, ако не бяха монетите пред мен.
- Готово. На.
Тя. С опъната шепа. Лев и двайсет светеха благодарение на контраста.
Не ми оставаше нищо друго, освен да прибера монетките и да й дам една кутийка от скъпите цигари. Дълги, тънки, кафяви. Как ли ще стоят между пръстите й? Нелепо? Сигурно. Тя мълниесно прибра кутията някъде (не исках да знам къде) и просто забрави за мен. Върна се там, където даваше ръка, за да вземе милост.
А в мен мислите се препъваха една в друга. Една просякиня беше използвала всичките си събрани пари, за да си купи най-скъпите цигари. Дълги, тънки, кафяви.
Представях си. Вечер. Тя тихо присяда на половин пейка пред ламаринения прозорец на боядисаната в синьо и повърнато къщичка. Събува чехли от морните си гъбички. До нея кротко ака хлапе. Отсреща пекат свински уши, а едно куче жадно си облизва задника. Тя ще се усмихне. На живота, на себе си, на мен, който съм я зяпал толкова учудено. И накрая ще си запали една дълга кафява „стен мориц”.
С кеф.
През 90те години всичко се правеше с него.

.

онлайн лъскане/penthouse04

2010-06-06T14:54:00.008+03:00

Повечето заблуди относно самозадоволяването отпаднаха неусетно с времето. Отдавна никой не се притеснява, че ще му изтънее члена, ще ослепее или ще му пораснат косми между пръстите. Най-възвишената лъжа от едно време идваше от етимологията на думата. Като се самозадоволяваш задоволяваш себе си, което те обрича на изолация и съответно ставаш асоциален пъпчив младеж. Всъщност и тогава никой не вярваше, че пъпките идват по тоя начин. Но това с изолацията се оказа вярно.
Чекията е моноспектакъл. Обикновено затваряш очи, подвиваш неволно големите пръсти на краката и си представяш някоя близка или не чак толкова близка жена. Факт - това занимание изисква добра зрителна памет. За някои това не е проблем. Един съсед беше хванал 85 годишния си дядо да лъска над мивката в тоалетната. Удивителна памет, нали? Да си спомниш нещо от 30те години на миналия век, което да ти напълни члена с кръв - това е талант. Аз, обаче, говоря за обикновените момчета, като мен.
От малки се усетихме, че по памет е трудно. И така открихме виртуалната чекия.
Естествено, през 80те години на 20ти век виртуалният секс беше едно изпълнено с трудности изживяване. Моят първи спомен е от едно списание, което родителите ми бяха домъкнали от чужбина. Мислеха, че са го скрили прилично, но аз неприлично бързо го открих. Последваха едни прекрасни следобеди в банята, когато установих, че списанието ти дава уникалната възможност да сменяш партньорката през едно прелистване на страницата. Което е тотален плюс и за списанието в ръцете ти, пич, но не отгръщай толкова бързо нататък, има време и за това.
Да се върнем на лъскането. Ако нямахме списание, ставаше по-трудно. Имах един съученик, който се беше изхитрил. Стоеше на прозореца у тях, с готов в ръката член и зяпаше отгоре случайните минувачки. Слаб момент в тази техника беше търпението, необходимо за процедурата. Все пак трябва да изчакаш подходящи случайни минувачки, с които да осъществиш така бленувания виртуален секс. Далеч по-лесно беше да отидеш на кино, особено на някой сръбски филм, да седнеш по възможност сам на реда и да чакаш главната героиня да покаже ъгълче от необръснатия си хълм, за да изригнеш в нищо неподозиращия чорап, в който си наврял члена си. Звучи като американски пай по нашенски, но и тук има проблем.... В киното няма превъртане назад, пичове, просто няма... Трябва да си бърз, съобразителен, да разбираш поне малко от кинематография, фабула и други не толкова възбуждащи неща, за да уцелиш точния момент, в който главната героиня неволно ще покаже част от пубиса си. Ако пропуснеш – лъскаш по памет, което вече не е виртуален секс ами обикновена чекия.
С подобни трудности се сблъсквахме и при виртуалния секс с телевизор. Един приятел ми беше разказал своя показателна случка от казармата. Стоят трима зайци пред шкафчетата и организирано лъскат докато на телевизора отгоре върви Златният орфей. Обаче и там трудности... Пеят дует Ритон. Дават Катето с големите очи и трите войничета с „Ооох, мръсницооо” бясно действат. В тоя миг камерата показва Здравко! О, ужас! „Изчезвай бе, педал!”
Да свършиш виртуално по време на Златния Орфей явно е трудна работа. Друго си е сега - пускаш Планета и... пей сърце....
Но да се върнем на виртуалния секс. В началото на 90те стана малко по-лесно. Появи се видеото. Онзи мой приятел можеше спокойно да си запише дует Ритон и да превърта Здравко. Някои предпочитаха вносното и галеха животното в унес на песните на Лепа Брена, с изключен звук, щото кво да й слушаш... Тогава се появи и порното на видеокасети. Рай за изтръпналия от мъка младеж. Избираш си сцена и превърташ напред, назад, пауза, напред, назад, пауза. Жив секс, казвам ви. Поне така си мислехме. Всъщност разбрахме точно какво е това чак когато се появи Интернет. Интернет се оказа меката на Онан. Единственият номер беше да усвоиш техниката с лявата ръка, щото дясната е заета от мишка. Интернет се оказа всесилна машина за чекии. С едно кликване откриваш снимки на всички порно звезди, които никога няма да притежаваш. Джена? Можеее... уха... аре стига, дай Кристел... оха... Тройка? Мооже. Джена – page up – Кристел – page down – Джена – page up – Кристел - page down... Купон, казвам ви. После открихме безплатното видео онлайн. Верно - кратки филмчета, кофти качество... Но пък такъв избор... Big boobs, office slut, MILF... Ако не разбираш тия термини първо затвори това списание, после ципа си и иди да си купиш Космополитан, пич. Ние продължаваме по темата.
Благодарение на Интернет известните жени ти пускат по-лесно от грозна съученичка на абитурентски бал. При това за пет минути можеш да прекараш Деми Мур, Николета Лозанова, Адриана Лима, Андреа и оная дето не й помниш името, ама е много яка. Но чудесата на Интернет не приключват с известните. Виртуалното пространство се изпълни с реални герои. Facebook ! Иха! Хиляди напълно обикновени юзърки, които съвсем доброволно поставят свои снимки пред очите ти. Фейсбук роди онлайн лъскане от ново поколение. Първата основна разлика е, че при този вид лъскане може да се запознаеш с обекта. За целта отправяш покана за приятелство. Имаш големи шансове да бъдеш приет, ако имате т.нар. общи приятели, което в оплетената социална мрежа става все по-лесно. След като получиш одобрение вече имаш пълен достъп до албумите на юзърката. Отворени са вратите на рая, човече! Обикновено юзърката поставя такива снимки, на които е облечена, позирайки до разни природни, исторически или приятелски забележителности. Чакай, не бързай, не мъчи звяра. Ще дойдат и онези, толкова бленувани снимки от морето... Тук вече е истината. Юзърката позира със сухи бански, с мокри бански, с полусвалени бански. На петата снимка очите ти вече са достатъчно премрежени и изобщо не виждаш банските... Албумът свърши. Ти също.
Сега можеш да запалиш цигара и перверзно да добавиш в своя статус „пуши, защото прави секс”. Хем се изтъкваш, хем си представяш как твоята нищо неподозираща партньорка прочита това. Някак си става споделена чекията...
А вие, мили дами, ако чак сега осъзнавате, че някои от вашите онлайн приятели галят животното си на ваши снимки... face it - it’s facebook.

публикувано в PENTHOUSE/04брой/юни
илюстрация за блога - Ана Младенова

.

ин

2010-06-05T22:59:00.004+03:00

Море от мокро, потъващи устни.
Локви кожа в преплетен тлен.
Усещане кротко, някак невръстно
Уж влизам аз, а ти си във мен.

.

мрънмър

2010-06-04T17:32:00.002+03:00

Дупе в бяло. Пух и пуф.
Ще е щастлив. И друг.

Домяу, Джаспър.

гняв

2010-06-04T02:06:00.004+03:00

Тръгва от петите, опъва пръстите, плъзва покрай глезените, разлива се с кръвта, тупти нагоре, повдига вътрешното на стомаха, избухва през гърлото и свършва с див писък в очните дъна. Гневът. Оргазъм на сетивата, болка от бурен миг, чиято жертва си ти. Гневът се ражда бързо и бързо умира. Но краткото му съществуване е повече смърт, отколкото живот. С едно движение гневът може да погуби трудно постигнатия баланс между надежда, вяра и спокойствие. Баланс, който наивно наричаме щастие.
Гневът е уродливо отроче. Ако го усетиш в себе си – абортирай. И спаси останалото.

.

скреч

2010-06-03T01:15:00.001+03:00

Проверявам тъмнината за петна от отминали сенки. Ако намеря ще търкам. С пръсти. Докато кръвта от олющената ми кожа се впие в тях и ги зарази нелечимо със забрава. Тъмнината не поглъща сенките завинаги. Изплюва ги всяка сутрин, когато слънцето изпълзи от небесното си нищо и реши да се раздава. Тогава сенките тръгват като зомбирани спомени по земята и жадуват живот. Затова ще им даря пръстите си. И ще търкам. Докато не изтрия сенките. Кожа след кожа. До нищо.

.

липсинг

2010-06-02T23:26:00.003+03:00

.
.
.
.
Писнала липса.
Навътре крещи.
Изтръгнат щепсъл.
Между две души.
.
.
.
.
.
.
.
.
.

аеросапиенс

2010-06-02T18:36:00.003+03:00

Той става всяка сутрин със смачкана глава, като спихната надуваема топка. Поглежда се в огледалото. Тъжно. Двете очи са рибешки слепени отстрани, ушите са разплескани миди, а косата е полепнала по плоския череп, дебел милиметри. Врътва се пред огледалото. В профил е като писия. В анфас е черта. Сякаш е спал под валяк. Но не е. Просто си е такъв, от малък. Отваря шкафчето над мивката. Помпата! Лапа я с щръкналата от плоскост уста. И почва да надува. Първо се опъват ушите. Щръкват настрани и разпъват бузите, в средата пльоква изпъкнат нос, навътре се изпъват дупки за очи, разцъфват две напъпили устни. С всяко движение на помпата главата се овъздуховява. До пълно подуване.
После вади помпата от устата и бързо запушва с леко щръкнал език.
Излизат само дъх-два. Нищо работа.
Резултатът всяка сутрин е добър. Огледалото е пълно с глава. Главата е пълна с въздух.
Доволно. Сега е готов да влети с леката си като перце глава в живота ви.
Не ми казвайте. Знам какво си помислихте. Познавате този човек.
Имам новина. Той не е един. Те са много.
А аз имам само една карфица в джоба.

.

12h.

2010-06-02T12:03:00.003+03:00

Уооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооу.
Въздух под налягане. Пищи.
Крясък днес. За болка от преди.

.

думе

2010-06-01T22:20:00.001+03:00

Плиткоумни същества

дупката си мислят за уста.

Дупка думи не реди.

Само цапа. И смърди.

първоюнщене

2010-06-01T16:06:00.006+03:00

Един пръст.
Два пръста.
Тли.
Четили.
Пет...и поувина!
Шест, ама догодина съм на училище.
Седем, първи А!
Догодина на девет.
Цели десет!
Аз ли? Единайсе!
Дванайсе, а ти?
Тринайсе, ама сички викат че съм поне на шеснайсе.
Оф, четернайсе.
Петнайсе, аре стига.
Шеснайсе, що питаш?
Седемнайсе, разкарай се от тука.
Осемнайсетне!!!

Що ли сме бързали?

.

майната си

2010-05-31T23:42:00.005+03:00

Познавах го бегло. Беше дребен, но набит, наскоро минал 30те. Работеше като оператор в кабеларка, в едно провинциално градче. Работа, нетипична за мястото, в което се намираше. Самият той беше не толкова типичен. Спортист, планинар, начетен, буден човек. Имаше семейство, професия, беше намерил своя малък мир със себе си и света. Намираше ме за приятна компания. Аз него – също. Умееше да говори, да подрежда на вид спокойните си мисли. Оплакваше ми се от простотията, от дребнодушието, от некадърността. Все неща, които и аз виждах наоколо. После се изгубихме. Видях го след време. Беше започнал дребен бизнес, нещо незначително, но в него хвърляше цялата си енергия. Типично за дребен на ръст човек като него. Поговорихме. Спомени от вчера. Надежди за утре. И се разделихме.
После ли? После един ден просто научих за него. От новините.
Рано сутринта в един хубав на вид ден той влязъл в едно чейндж бюро в малкото градче, извадил нож и прерязал гърлото на момичето, което работело там. После взел пушка и хванал гората. Търсеха го доста. Затрудни ги, беше планинар. Но го намериха - скрито животно в плевня. Като във филм. Ама от тези, които няма как да спреш с дистанционното.
Защо ти го разказвам ли? Съдбата се гърчи. Ако ти се размине ще чуеш само свистене. Ако нямаш късмет - ще те перне с опашка. Ще те зашемети, ще те събори или ще те отпрати на майната си. А тя, майната си, е лошо място. Не отивай там. Моля.

.

изкуствено въздишане

2010-05-31T16:47:00.006+03:00

Събуждаш се от будилник, а те събуждало кафето. Дали си изключил всички лампи? Уж пестиш ток за поколенията. После тръгваш навън, по улицата, както винаги надясно. Еднопосочен живот. Лицата на хората са мръкнали сутрин. Но ти си със слънчеви очила - преструваш се, че има слънце. Пешеходна пътека - спираш. Пресичат колите. До офиса остават три цигари, а пушиш като че са две. Бюрото ти е натрупало нов пласт отхвърлени отговорности. Разбутваш и сядаш. Лаптопа. Зяпаш. Правиш се, че ти е интересен. Гледал ли си друго нещо толкова дълго? Покрай теб минава непознат парфюм. Не го усещаш, колега е в мъжки род. Оригинален си. Особено в статуса във фейса. Вечерта си вкъщи. Не ги гледаш тия от биг брадър и можеш да обясниш за всеки един от тях защо не те кефи. Лягаш с усещането, че си свършил. Но не си.
Симулираш живот.
Стига.
Отпусни се.
И може и наистина да ти хареса.

.

шшшт

2010-05-31T01:43:00.003+03:00

Тъмнината бръщолеви за сухи длани.
Леви.
Погалени места привикват с непозната.
Самота.
С шума на трайно тръгнала си.
Тишина.

плячкане

2010-05-29T22:28:00.003+03:00

В дълги пръсти закъснява фас.
Уиски мляска устни.
Сама е. Очите й танцуват валс.
Ще се събудим утре късно.

.

глАД

2010-05-28T14:33:00.006+03:00

Видях глада. Беше с дънки на овехтели петна, боси закърнели нозе и болезнено полепнала риза. Седеше в сенките на една стара колкото него градинка и държеше бурканче. Бъркаше вътре. Методично, съсредоточено, спокойно. Опитваше да достигне с нокът до малкото останало червено по ръбчета и улейчета. После внимателно вадеше пръст и го отправяше със сериозно старание към устата си. Облизан нокът. Без възхита, без излишен патос. Лютеница. И каквото има под този нокът.
Гнус ви е. А него не го е гнус. Нито от този, който е захвърлил този изпразнен от лютеница буркан. Нито от кучето, за което това вече е било находка. Не го е гнус дори от себе си. Той е стигнал до там, където няма отвращение, няма погнуса, няма хигиенни навици. Има само глад.
Какво усещам, когато казвам „гладен съм”? Стържене в стомаха, повик за разходка до кварталния магазин, кръчма или просто хладилника?
Това не е глад. Това е навик за хранене.
Благодаря Му, че го имам.

.

Туп. Туп. Туп.

2010-05-27T18:41:00.002+03:00

Туп. Туп. Туп. Тъмно. Топло. Тихо. Меко. Крака. Нос. Уши. Очи. Връв. Напън. Тясно. Светло. Въздух. Болка. Глас. Рев. Глад. Рев. Стъпки. Смях. Думи. Шамари. Училище. Двойка. Целувка. Секс. Семейство. Работа. Пари. Пенсия. Туп. Туп. Туууууууууу...

.

нафук

2010-05-27T15:38:00.002+03:00

Мога.
Въздуха да глътна.
Вятъра да смачкам.
Слънцето да скрия.
Във следа от крачка.
Мога.
Но не искам.

Гнууз.

2010-05-27T08:49:00.005+03:00

Не успях да завинтя пантите с гумената ножица. Виждах вълната, която идваше покрай небостъргачите с изплезен език. Знаех, че идва края, но затегнах колата с розови тиранти-ту-ри-ти-ри-ти-ри-ту-ти-ри-ти-ри-ту-ти- Snooze..........................в стъпките влезе голямо кръгло квадратче, завъртя триъгълника в основата, която изхвърча, падна в локвичка червено и започна да шумти-ту-ри-ту-ти-ти-ри- ти-ри-ту-ти-ри-ти-ри-ту-ти-ри--ти-ри-ту-тиSnooze .................................поднесена в три филийни фунии с нарязани доматени шунки, заляти с врящ, бълбукащ сладолед от мента-ри-ту-ти-ти-ри-ти-ри-ту-ти-ри-ти-ри-ту-ти-ри-ОК!-ОК!-ОК!
Добре де!
Аз го държа в джоба си, водя го с мен навсякъде, почиствам му екранчето, зареждам го, чеша го по копчетата, давам му номерата на всичките си познати, гледам го в очите, казвам му всичките си тайни, давам му снимките си, говоря му на ушенце...
А той е безсърдечен неблагодарник.
Ще го сменя. Още днес.
Нека му.

.