Пропускане към основното съдържание

МЪМРЕЦИ




Погледнато от планината, малкото селце приличаше на разпилян ситен пъзел. Отблизо се виждаше, че никой вече не иска да го подрежда. Напуснати къщички с разчоплени мазилки и отдавна изстинали комини. Дворчета, превзети от цъфнали магарешки тръни и диви, бодливи малини. Малката джамия все така гледаше към небето, но то от безбожно дълго време не беше чувало мюезин. В селцето бяха останали двайсетина старци, които се събуждаха преди слънцето и заспиваха заедно с него. Преди брояха делниците в очакване на почивните дни, когато по прашните улици идваха автомобили за доставка на внуци. Но и това приключи. Малко по малко забързаният модерен живот дръпна щепсела на семейните традиции и остави старците в селцето да си гаснат кротко, сами.

 

Сред няколко призрачни къщи, точно до разпадащата се сграда на началното училище и над рекичката, идваща от планината, бяха спретнатият двор и малката къщичка на Фатме. Дребната старица помнеше, че преди няколко години й оставаха две-три до 90. Живееше в компанията на животинки, които бяха добри слушатели. Кучето си падаше по вечното мърморене, а козичката по фалшиво припяваните песни на Фатме. Само котаракът беше тотален борсук и отказваше да участва в разговорите на бабата за смъртта и времето. Рунтавата му опашка се усукваше около краката на Фатме само докато тя куцукаше към купичката на двора, за да изсипе остатъка от супата си. После котаракът навираше мустаци в обяда и демонстративно забравяше за Фатме. Халал да му е. Тя си беше привикнала към забравянето. Беше родила и отгледала пет деца, погребала две от тях при мъжа си, отишъл си бая рано. Имаше поне осем внуци и трима правнуци, чиито имена дори не опитваше да изреди, камо ли да ги разпознае. Вятърът беше разпилял семейството на баба Фатме. Идваха да я видят веднъж-два пъти годишно, колкото да размекнат изсъхналите й очи със сълзи.

 

Едно ранно есенно утро Фатме влезе в галошите, грабна пръчката, която напоследък ползваше за бастун, и се затътри по пътечката надолу към реката. Правеше тези дежурни разходки без особена цел и посока, колкото да раздвижи кръвта. Краката уж я държаха, ама от време на време някой от двата речеше да поомекне и ставаше белята. Затова и пръчката си беше верен ортак - винаги може да те подпре, пък и знае ли човек - може някой звяр да изскочи от храстите. Нейното куче четеше мислите й - хайванчето и днес тръгна като вярна сянка по тясната пътечка. Реката все бързаше нанякъде. Напролет подивяваше съвсем, защото слънцето събличаше снежните склонове на планината. Фатме се спираше от време на време, поглеждаше към водата и се оставяше на спомени. С братята й нагазваха в хладната вода досами брега и обръщаха камъните един след друг. Търсеха малки зеленикави мъмреци за стръв и ги носеха на баща им, който мяташе въдицата малко по-надолу. Сякаш беше вчера.

 

Изведнъж кучето прибра уши и хукна напред. Фатме чуваше нервния му лай няколко метра надолу, до реката. Привика го, но серсеминът продължи да раздира сутрешната тишина, сякаш беше открил нещо. Старицата изпъшка и с неудоволствие се спусна към водата, където кучето бе наежило врат, с очи в плиткото. Фатме се спря, наведе се малко да види какво е надушило зверчето. От устата й, съвсем без да иска, излезе нещо средно между молитва и възклицание. Левият й крак явно се стресна, защото рязко се превърна в тесто и бабата трябваше да седне тежко върху един голям камък, за да не падне. Очите й, блеснали от уплах и любопитство, не смееха да изпуснат и за миг нещото, отпуснато в плитката вода до калния бряг.

 

Беше дълго само няколко педи, покрито с кал, водорасли и изгнили листа. Отдолу започваше с рибешка опашка, продължаваше с лъскави мокри и тъмни люспи, които плавно и стряскащо преминаваха в бледа до прозрачност човешка кожа. По крехките рамене полепваха сплъстени къдрици, а малкото, мръсно, но изкусно изрисувано личице криеше очи зад затворени клепачи с дълги мигли. Фатме точно се наведе да разгледа малкото нещо отблизо, когато то потрепери и изпъшка, което накара старицата да подскочи въпреки сковававащия страх. Водното момиче беше живо. Баба Фатме обсъди наум положението с Аллах и взе бързо решение. Свали забрадката си и освободи сплетените си сиви коси. После с мъка се наведе и с треперещи ръце загърна крехкото телце, преди да го вдигне внимателно от калта и да го отнесе бавно вкъщи.

 

Целия ден Фатме изкара на крака. Първо почисти внимателно водното момиче, като гледаше да не го нарани. Кожата му беше толкова тънка и нежна, че се страхуваше да я докосва. Мокреше носни кърпи и търкаше леко засечената кал по личицето му. Очите още стояха затворени, когато бабата облече момичето от водата с една стара детска ризка с везани ръкави и якичка. Когато Фатме започна да реше малките къдрици със стар гребен, водното момиче ококори съвършено кръгли, ледено сини стъкълца. Огледа ужасено всичко около себе си, след което отвори устата си и почна да диша тежко, а плетеницата от кръвоносни паяжини по лицето й запулсира от напрежение. Покритата с лъскави люспи опашка затрепери, малките ръчички се сгърчиха около чупливото телце, а Баба Фатме сериозно се изплаши. Водното момиче изглеждаше доста зле. Старицата завлече краката си до кухнята и започна нервно да търси нещо, без да знае какво. Изведнъж я осени идея и слезе в килера. След малко вече беше напълнила един стар леген с вода и беше цопнала вътре водното момиче, което бавно започна да връща живота в себе си. Стоеше потопено в тъй важната вода, както си беше с везаната ризка. Дишането му се успокои, сърчицето в крехкото човешко тяло над лъскавите люспи влезе в спокоен ритъм. То въздъхна облекчено, запляска с опашка във водата, а после погледна възрастната жена над себе си с малко повече спокойствие. И накрая направи нещо, което размекна сърцето на Фатме. Усмихна се.

 

Дните в малката къщичка станаха пъстра въртележка. Забравила за няколко десетилетия от живота си, баба Фатме припкаше между стаите, за да угажда на водното момиче. Свиваше й сарми, заливаше й баклава и слагаше мед в млякото, докато миниатюрната принцеса от водата се излежаваше усмихната в легена си, а плавното мърдане на люспестата й опашка показваше колко добре се чувства. Стресна се само веднъж, когато котаракът най-накрая влезе в стаята, за да се увери с очите си, че вкъщи наистина има риба. Баба Фатме много бързо се усети и подгони пухкавия бабаит с метлата, но той само навири опашка и тръгна да излиза от къщата наперено и бавно, сякаш изобщо не му пукаше. Плю си на лапите чак навън. Фатме прекарваше вечерите с гребен в ръце, сресвайки дългите къдрици на водното момиче. Косите му стигаха чак до кръста, където започваше лъскавата опашка и затова при всяко сресване гребенът закачаше твърдите люспи и сепваше баба Фатме. Много се плашеше да не нарани момичето от водата. Дори кожата по ръцете на старицата беше прекалено суха и напукана за нежната розова плът на дребното водно момиче. Фатме не смееше да я погали, затова пък не спираше да й реди нежни думи на мекия си език. И въпреки че водното момиче можеше да говори само с усмивки, между двете сякаш вървеше неспирен диалог. Като че не се бяха виждали от години и имаха много за наваксване. Баба Фатме постилаше покривката за гости на масата, подреждаше софрата, а после сядаше до легена и помагаше на водното момиче да яде вечерята си, защото то не беше виждало лъжица в живота си. Някой път Фатме намигваше съзаклятнически, отваряше стария долап и вадеше от там едно малко шишенце с домашна дюлева ракия. Сипваше по един пръст и на двете, а после се хилеше като ученичка докато обясняваше на водното момиче, че било само за здраве. Веднъж пусна радиото и попадна на една весела песен, която знаеше почти наизуст. Запя както си беше ей така, със свалена забрадка, с пуснати по раменете дебели сребристи плитки около зачервеното от ракийката лице. Водното момиче грейваше в легена си, а опашката й пляскаше водата в ритъм. Една вечер баба Фатме измъкна изпод леглото два албума със снимки, натамани се до легена и показа на водното момиче всички свои деца, внуци и правнуци. Тези фотоси бяха безценното съкровище на Фатме, защото щастливите лица на лъскавите хартийки бяха винаги наблизо. Галеше ги, целуваше ги, говореше им. Бабата извади от шкафа и онова малко телефонче, което й бяха харизали. Обясни, че като почне да звъни тая машинка, трябва веднага да се натиска зеленото копче, защото децата се обаждат.

 

Една сутрин Фатме завари водното момиче да стои леко изправено в легена си, опънало тънкото си вратле към прозореца. Гледаше към реката, която тичаше в ниското, а в ъгълчетата на леденосините й очи се пълнеха малки, солени кристалчета. Старицата седна до водното момиче и внимателно погали меките вчесани къдрици. Познаваше тази болка отвътре. Легенът беше удобен, а къщата топла и тиха. Но реката беше светът на водното момиче и то искаше да си отиде у дома. Тамам. Време беше.

 

Кучето последва баба Фатме, която беше гушнала водното момиче и бавно куцукаше към реката. От небето плачеше ситен дъждец, перваше с някоя капка миглите на принцесата, сгушена в ръцете на старицата. Леденосините й очи грейнаха, когато Фатме стигна до водата и нагази до глезените в нея. Бабата не спираше да говори, но този път си общуваше с Всевишния. Не го молеше. Нареждаше му да закриля водното момиче, все едно е негова дъщеря. Реката навътре ставаше все по-бърза, но старицата не спря да гази и когато хладната вода стигна до коленете й. Чак тогава тя отпусна ръце и потопи дребното създание. Водното момиче удари с опашка и се гмурна, а после изплува обратно и загледа бабата с широка усмивка на малкото си изписано личице. Фатме също се усмихна, но от очите й, насред дъждеца, закапаха и сълзи. Тогава водното момиче протегна малката си бледа ръчичка, с лъскави мокри пръстчета. Замаяна от вълнение, Баба Фатме вдигна треперещата си, съсухрена длан и лекичко хвана принцесата. Водното момиче задърпа старицата лекичко, но достатъчно уверено. Двете тръгнаха навътре в дивата студена вода, която бавно започна да става все по-дълбока. Стигна до кръста на Фатме, после наближи раменете й. И тогава тя забеляза малко встрани един мъж, нагазил насред бързея, с въдица в ръка. Фатме се спря, без да пуска малката ръчичка на водното момиче. Погледна мъжа и зяпна от щастие. Беше баща й, който я погледна и строго я попита:

- Фатме, какво правиш тука, къз?

Старицата, до рамене във водата, с ръка, стиснала водната принцеса, простичко каза:

- Ами… идвам, баба̀.

Баща й се намръщи, а после поклати глава.

- Защо си се разбързала? Мъмреци събра ли?

Фатме се спря. Пусна водното момиче, обърна се и тръгна през бързата вода към плиткото. Стигна камъните до брега и се наведе. Обърна един, втори, трети. Накрая откри един мъмрек, който хукна по хлъзгавата повърхност на камъка, но Фатме го притисна с пръсти и успя да го хване. Бледо-зеленият мъмрек се гърчеше между ноктите й, мяташе всичките си къси крачета и пипалца. Старицата го вдигна победоносно, за да го покаже на баща си.

 

Само че реката беше абсолютно самотна, бездушна, бързаща нанякъде. Във водата нямаше и следа от мъжа с въдицата, нито от дребното водно момиче. Старицата стоеше самичка, мокра и малка, а забързаната стихия размекваше коленете й все повече. Кучето на брега не спираше да лае, изплашено и объркано. Баба Фатме с мъка излази в калта на брега и събра всичките си останали сили, за да закрета нагоре по пътеката, подпирайки се на верната пръчка. Дрехите й бяха полепнали по съсухреното, сгънато от времето тяло, а речната вода се изтичаше от нея с всяка припряна крачка. Фатме бързаше. Онова малко телефонче можеше да звънне по всяко време.

 

 


Разказът е част от сборника "Млък", изд. Ciela, 2022


Коментари

Лилия каза…
Чудесен разказ!

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

ОБРИЧАМ ТЕ

        Така е било писано, знаеше това. Още когато е поел първата глътка болезнен въздух, а после е минавал през юмруците на живота, когато е трупал слава, опит и пари, а всички мизерници са започнали да го уважават, когато е вървял нагоре по главите на дребните нещастници, без да се обръща дори, през цялото време тя е била негова.   Когато я откри, Наталия живееше със съквартирантката си в две стаи с разхвърляни момичешки глупости, на последния етаж на стара кооперация в центъра. Работеше в туристическа агенция. Временно, според нея. Беше завършила семестриално английска филология, но не бързаше да се дипломира. Както прецени по-късно той - харесваше й да живее с мисълта, че още е малка.   Той ходеше понякога да обядва, напълно сам, в едно забутано и винаги полупразно бистро - встрани от непознатите очи, които винаги го зяпаха с любопитство и завист. Един ден забеляза там Наталия. Беше си купила сандвич с пуешко, студен чай и кафе. Изследваше я тайно, през слънчевите си

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

Истории от Света на Клишето / сп.Мениджър/декември

Искате ли да направим един малък експеримент? Сетете се за някоя известна реклама. Например онази, в която млада жена е опитала от парченце шоколад, което е толкова вкусно, че съзнанието й я отпраща на уникално нереално място сред природата.   Хайде сега махнете шоколада. На негово място си представете…   луканка. Младата, изрядно вчесана и гримирана жена отхапва парченце луканка (изпъвайки устни напред, за да не повреди червилото си) и хоп, вече е на нереална полянка от несъществуващо зелен цвят. Успяхте, нали? Честито, току що използвахте успешно едно от хилядите рекламни клишета. Аха, хареса ви? Не се притеснявайте, нормално е. Рекламните клишета са толкова силно прилепчиви, че ние, рекламистите, изпадаме в абстиненция, когато не ги използваме. Логично е присъствието на клишетата в рекламата да се вижда с просто око. Продукти в една и съща категория се борят за вниманието на едни и същи хора по едно и също време, в едни и същи рекламни канали. И стига само един от тези продук

Не се отказвайте от идеи, които клиентът не очаква.

 За пръв път публикувам в блога си разговор. Сигурно защото срещу мен беше Елица Николова, в интервю за любимото списание Мениджър. И защото нещата, за които си говорим, са важни. Поне за мен и хората около мен.  Приятно четене.   НЕ СЕ ОТКАЗВАЙТЕ ОТ ИДЕИ, КОИТО КЛИЕНТЪТ НЕ ОЧАКВА. Желязната логика в света на бизнеса често изглежда несъвместима с разбиващия сърцето език на рекламата. Но от изначално напрегнатите отношения между клиент и криейтив зависи не само как един бранд ще се появи пред света. От тях зависят развитието и смисълът на двете индустрии. Разговаряме с Радослав Бимбалов, един от собствениците на The Smarts, за отношенията между бизнеса и творческите агенции - не просто защото е убеден, че веднъж в историята си трябва да решиш да се откажеш от свой голям клиент. А защото това е важно за пътя на идеите В интернет е пълно със статии от рода на "5 тайни за щастлива връзка между клиент и агенция". Отвори която и да е, за да видиш, че зву

Отминало

Лятото й се намръщи. Облече къса рокличка и навън стана ветровито. От студа спечелиха зяпачите - настръхналите й зърна се опитаха да продупчат черното боди. Обикновено би усетила. Но не и днес. Лакомите погледи непохватно плъзнаха по глезените й, точно над черните токчета и задъхано се закатериха по бедрата й. Два вестника от кафенето вляво й се поклониха. Наместиха се очила. Дори се чу едно звучно преглъщане, последвано от бързо дръпване на цигара. Обикновено би забавила нарочно крачка. Но не и днес. Тротоарът бе свободен за нея. Само веднъж се размина с някаква двойка. Мъжът за секунда притвори очи и се гмурна в парфюма й, а после припряно се върна в ритъма на половинката си. Обикновено би се усмихнала. Но не и днес. Усмихна й се само един просяк. Без зъби. Не се срамуваше да я зяпа. Беше оставил всички човешки задръжки прекалено отдавна. Гледаше я с празното любопитство на изпита от обяд бутилка. Обикновено би отвърнала поглед. Но не и днес. Днес се спря пред просяка. Искаше да