Пропускане към основното съдържание

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.


 
Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед
еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо.
Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя:
- Добрутро.
Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо.
- Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите.
Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем:
- Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото...
Борисов изпъшка и я сряза като лентичка:
- Да! И кой от вас беше дежурен вчера на пътА към рилския?
Министрите се огледаха внимателно. Някой наистина не беше успял да спре камъните по пътя за манастира. Лошо. Много лошо.
Министър Ананиев размърда стола си и леко се изправи.
- Аз, таковата, понеже пих една кола, диетична де. И ми се, с извинение, припика. И просто за малко пуснах мрежата. И то баш тогава...
Премиерът удари силно с ръка по масата. Всички спряха да дишат и вдигнаха кръвно, а правосъдният министър Ахладова за по-сигурно леко се напишка. Беше още нова, тоест редно беше да се престарава.
- Ананиев! - изръмжа премиерът - От утре си туряш памперса и обратно там на стената! Не искам и песъчинка да пада! Ше държиш, ако требва ше буташ камъните обратно нагоре! Като оня, как беше... Сократ!
Борисов замълча и изсърба малко от кафето пред себе си. Дори забрави да си сложи захар. Лошо. Много лошо.
- Разпоредил съм - продължи малко по-спокойно премиерът - игумена да отслужи там некой водосвет ли ще е, молебен ли ще е, вуду магия ако иска да прави! По медиите - да се наблегне на това, че се е изсипал рекорден дъжд. Тоест - виновен е Големия Началник...
В този миг вярното старо телефонче на премиера, което не може да се подслушва, няма кирилица и умиране на батерията, избръмча на масата.
Борисов го погледна. На екранчето пишеше DOGAN. Премиерът изпъшка, гушна бръмчащото телефонче в голямата си лапа и си помисли колко е трудно да имаш повече от един Голям Началник... После стана и преди да излезе процеди през зъби към тия на масата:
- Повече никакви срутвания до изборите! Ясно ли е?!
Министрите тихо се стекоха по столовете си. Изборите бяха чак след три месеца.
Лошо. Много лошо.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

ОБРИЧАМ ТЕ

        Така е било писано, знаеше това. Още когато е поел първата глътка болезнен въздух, а после е минавал през юмруците на живота, когато е трупал слава, опит и пари, а всички мизерници са започнали да го уважават, когато е вървял нагоре по главите на дребните нещастници, без да се обръща дори, през цялото време тя е била негова.   Когато я откри, Наталия живееше със съквартирантката си в две стаи с разхвърляни момичешки глупости, на последния етаж на стара кооперация в центъра. Работеше в туристическа агенция. Временно, според нея. Беше завършила семестриално английска филология, но не бързаше да се дипломира. Както прецени по-късно той - харесваше й да живее с мисълта, че още е малка.   Той ходеше понякога да обядва, напълно сам, в едно забутано и винаги полупразно бистро - встрани от непознатите очи, които винаги го зяпаха с любопитство и завист. Един ден забеляза там Наталия. Беше си купила сандвич с пуешко, студен чай и кафе. Изследваше я тайно, през слънчевите си

МЪМРЕЦИ

Погледнато от планината, малкото селце приличаше на разпилян ситен пъзел. Отблизо се виждаше, че никой вече не иска да го подрежда. Напуснати къщички с разчоплени мазилки и отдавна изстинали комини. Дворчета, превзети от цъфнали магарешки тръни и диви, бодливи малини. Малката джамия все така гледаше към небето, но то от безбожно дълго време не беше чувало мюезин. В селцето бяха останали двайсетина старци, които се събуждаха преди слънцето и заспиваха заедно с него. Преди брояха делниците в очакване на почивните дни, когато по прашните улици идваха автомобили за доставка на внуци. Но и това приключи. Малко по малко забързаният модерен живот дръпна щепсела на семейните традиции и остави старците в селцето да си гаснат кротко, сами.   Сред няколко призрачни къщи, точно до разпадащата се сграда на началното училище и над рекичката, идваща от планината, бяха спретнатият двор и малката къщичка на Фатме. Дребната старица помнеше, че преди няколко години й оставаха две-три до 90. Живееше в

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

Истории от Света на Клишето / сп.Мениджър/декември

Искате ли да направим един малък експеримент? Сетете се за някоя известна реклама. Например онази, в която млада жена е опитала от парченце шоколад, което е толкова вкусно, че съзнанието й я отпраща на уникално нереално място сред природата.   Хайде сега махнете шоколада. На негово място си представете…   луканка. Младата, изрядно вчесана и гримирана жена отхапва парченце луканка (изпъвайки устни напред, за да не повреди червилото си) и хоп, вече е на нереална полянка от несъществуващо зелен цвят. Успяхте, нали? Честито, току що използвахте успешно едно от хилядите рекламни клишета. Аха, хареса ви? Не се притеснявайте, нормално е. Рекламните клишета са толкова силно прилепчиви, че ние, рекламистите, изпадаме в абстиненция, когато не ги използваме. Логично е присъствието на клишетата в рекламата да се вижда с просто око. Продукти в една и съща категория се борят за вниманието на едни и същи хора по едно и също време, в едни и същи рекламни канали. И стига само един от тези продук

Не се отказвайте от идеи, които клиентът не очаква.

 За пръв път публикувам в блога си разговор. Сигурно защото срещу мен беше Елица Николова, в интервю за любимото списание Мениджър. И защото нещата, за които си говорим, са важни. Поне за мен и хората около мен.  Приятно четене.   НЕ СЕ ОТКАЗВАЙТЕ ОТ ИДЕИ, КОИТО КЛИЕНТЪТ НЕ ОЧАКВА. Желязната логика в света на бизнеса често изглежда несъвместима с разбиващия сърцето език на рекламата. Но от изначално напрегнатите отношения между клиент и криейтив зависи не само как един бранд ще се появи пред света. От тях зависят развитието и смисълът на двете индустрии. Разговаряме с Радослав Бимбалов, един от собствениците на The Smarts, за отношенията между бизнеса и творческите агенции - не просто защото е убеден, че веднъж в историята си трябва да решиш да се откажеш от свой голям клиент. А защото това е важно за пътя на идеите В интернет е пълно със статии от рода на "5 тайни за щастлива връзка между клиент и агенция". Отвори която и да е, за да видиш, че зву

Отминало

Лятото й се намръщи. Облече къса рокличка и навън стана ветровито. От студа спечелиха зяпачите - настръхналите й зърна се опитаха да продупчат черното боди. Обикновено би усетила. Но не и днес. Лакомите погледи непохватно плъзнаха по глезените й, точно над черните токчета и задъхано се закатериха по бедрата й. Два вестника от кафенето вляво й се поклониха. Наместиха се очила. Дори се чу едно звучно преглъщане, последвано от бързо дръпване на цигара. Обикновено би забавила нарочно крачка. Но не и днес. Тротоарът бе свободен за нея. Само веднъж се размина с някаква двойка. Мъжът за секунда притвори очи и се гмурна в парфюма й, а после припряно се върна в ритъма на половинката си. Обикновено би се усмихнала. Но не и днес. Усмихна й се само един просяк. Без зъби. Не се срамуваше да я зяпа. Беше оставил всички човешки задръжки прекалено отдавна. Гледаше я с празното любопитство на изпита от обяд бутилка. Обикновено би отвърнала поглед. Но не и днес. Днес се спря пред просяка. Искаше да