Пропускане към основното съдържание

ТАТКО





Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах.
- Ей, здрасти, баща ми. Какво става?
- Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е.
Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше.
- За какво става дума...
- Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те.
Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер.
- Сега какво?
- Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е!
Затвори. Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нула, осмици и така нататък. След като натиснах зелената слушалка, се случи нещо, което изобщо не съм очаквал...
Но ще разкажа за това малко по-късно. Нека се върнем малко назад.
Имах детство като от черно-бял филм. В края на седемдесетте години на миналия век Пловдив беше вълшебно скучноват и провинциално спокоен град. Аз бях хлапе със синини по целите крака от игри навън, но едни от най-ценните мигове за малък мъж като мен бяха, когато баща ми ме взимаше със себе си на работа. Идваше със служебната си кола – раздрънкан полу-товарен бус. Въпреки че беше началник, се возеше отпред, до шофьора, а аз имах на разположение двата реда седалки отзад. Помня как се пресягаше от време на време и усмихнато ме плесваше по голите колене, след което се обръщаше бързо напред. Това беше типичната негова нежност. Идваше му отвътре, но някак срамежливо. Сякаш знаеше, че не му отива.
Бусът спираше на обекта, а баща ми слизаше да гледа някакви големи листове с чертежи и да разговаря оживено с разни полуголи сърдити работници с лица, покрити с пот и чернилка. Всички на строежа имаха заетия вид на хора, които бързаха да се приберат вкъщи. Само аз стоях с широко отворени очи и уста, зяпнала от възхита. И как иначе? Отляво с тътен идваше огромен жълт валяк, който лакомо мачкаше чакъла под себе си, все едно са трохи под чехъл. Отдясно някаква ужасяваща машина бълваше мазен, горещо черен асфалт и го размазваше по земята като на филия. Зад себе си оставяше лъскава топла улица, вдигаща пара, почти готова за стъпване. Искали ли сте някога да оставите завинаги своя отпечатък на някоя улица? Е, аз съм го правил.
Работниците спореха с баща ми. Не разбирах за какво, но виждах как негодуват, а на него му се налага да повишава тон и да раздава команди. Забавното беше, че колкото и да се ядосаше, не успяваше да изпсува както си му е реда. Доста пъти съм го чувал да опитва. В кулминацията на някой строителен скандал почервеняваше от яд, стискаше устни и процеждаше през зъби едно „Да ви...“, след което би било редно да последва ясна и невъзпитана глаголна форма, но той просто не успяваше да я изрече. Запецваше за секунда, а после просто завършваше фразата с едно почти недоловимо „мамата“. След което се врътваше на обувките и се качваше в буса, за да отпраши към следващия обект.
Ежедневието му беше такова. Въпреки че беше директор на цяло държавно пътно строително предприятие, беше все навън, в калта и прахта на бъдещите улици. Ставаше всяка сутрин по тъмно и се бръснеше всеки ден с изключение на неделя. Когато станах по-голям и гордо независим, често се случваше да се прибирам вкъщи около пет сутринта. В кухнята засичах комична гледка - баща ми – прав, по потник, глади напълно еднаквите си ризи, а по телевизорчето върху хладилника върви повторение на „Дързост и красота“. Спираше за миг парата на ютията, за да ме погледне. Ако може в един поглед да се побере цялата мъдрост на възпитанието, на което един родител е способен, то това беше този поглед. В тъмното на зениците му се виждаше укор, че се прибирам да спя, когато нормалните хора отиват на работа. Но в ъгълчетата на очите се люлееше една лека, съзаклятническа усмивка... Гледахме се за миг-два. После аз изръсвах някакво нелепо „айде, лека работа“ и отивах да проспя половината си ден, а той само изпъшкваше „да, да...“ и продължаваше да глади твърдите яки на ризите си.
С баща ми живеехме под един покрив, но в два различни свята. Надничах през оградата на неговия и не разбирах почти нищо. Например това със зеленчуковата градина. В началото на 90-те държавата му върна един малък имот в родното му село Кадиево и вместо къща, татко направи помпа за вода и засади земята. Няколко плодни дръвчета, десетина реда домати, краставици, чушки, лук, пъпеши, ягоди. Ей така, от всичко по-малко. Да има. Всеки ден след работа отиваше там, на личния си обект, с който се гордееше най-много. Изобщо не разбирах защо. Да, преди демокрацията банани имаше само за Нова Година, но по това време в магазините имаше всичко. Големи, красиви плодове и зеленчуци. Кърваво червени домати по всяко време на годината, равномерно прави краставици, огромни твърди чушки. При целия този разкош баща ми се прибираше вкъщи с кофи с грозновати, криви, маломерни и мръсни зеленчуци и плодове. Усмихнат и горд, сякаш ни носи съкровище. Тогава не знаех, че точно това прави.
Сближихме се чак след като заживях далече от него. Преместих се окончателно в София, а делниците ми ставаха все по-забързани. За щастие. Защото всъщност нямах търпение да дойде уикенда и да се прибера в Пловдив. За една страст, която ни правеше равни.
Неделя, ставаме в четири. Докато аз отлепвам клепачи с кафе, баща ми вари жито и бърка в кофа разтворилото се през нощта слънчогледово кюспе. След час сме вече в колата, а по тихите улици криволичат прибиращи се от нощен живот младежи. Странно, аз не съм с тях. Аз съм зад волана на бялата Лада на баща ми, с багажник, пълен с миризливи въдици, раници и кофи. Минаваме през еднакво сиви събуждащи се села. Дори гнездата на щъркелите са на едно и също място – върху единствената улична лампа, близо до малкото площадче с изпочупени плочки и олющени ръждясали катерушки. Пореден завой и Ладата щастливо излиза от асфалта, за да преодолее останалия път в кални кратери и вкаменени следи от трактор. Накрая друсането приключва. Спрели сме малко над язовира. Слънцето почти е изкачило баира, а навън бърборят ранобудни птици. Само вятърът още се излежава някъде далече и водата е кротка и равна. С баща ми плъзгаме поглед по нея. Бавно, без да бързаме, чакаме да видим важен знак. „Там“ – татко сочи стената на язовира. На метър-два от стената стъклената вода се е размърдала в равни кръгове. Рибата „играе“ там, значи е ясно къде ще разпъваме бивака.
Половин час след като сме пристигнали до водата, въдиците са метнати. Червено-белите плувки се носят кротко на повърхността, готови да приковат погледите ни в следващите десетина часа. С баща ми стоим на не повече от два метра един от друг. Навиваме тихо макарите, мятаме отново. Някоя жаба се обажда, друга скача от любопитство около живарника. Цивилизацията е отвъд гората, само някой миниатюрен самолет пресича почти безшумно синия похлупак на спокойствието ни.
- Пушиш ли? – изръсва баща ми.
Какво си помислихте? Естествено, знае, че пуша. Не съм хлапе. Пита ме дали пуша в момента, защото точно е вързал куката на кордата и му трябва цигара да изгори ненужното крайче.
После става тихо. Плувката понякога лекичко потрепва, сякаш някоя риба минава и близва червея ми, но се отказва. Сменям го. Следващият бял нещастник се гмурва на дъното с надеждата да бъде харесан и погълнат. На третия час започвам да се чудя дали да не сменя куката, кордата, въдицата, стръвта или мястото. Поглеждам към баща ми. Задрямал е на стола си. Въдицата е оклюмала в ръката му, върхът й се е удавил, а плувката е на път да се оплете в храстите до брега. Кога ли е заспал? За последно го чух да рови нещо из торбите преди половин час. Отмествам поглед към моята плувка, а баща ми захърква, явно с идеята да изгони рибата към колегите от другата страна на язовира. Слънцето се е облещило отгоре ми, две-три малки облачета стреснато го подминават. Ясно. Ще се разпъва чадър.
В този момент хъркането рязко спира, а баща ми с полузатворени очи изправя въдицата над главата си. Върхът й се огъва болезнено, а макарата засвирва любима песен, защото рибата от другата страна на кордата яростно плува обратно към средата на язовира. Баща ми, вече поразбуден, се изправя и започва бавно да навива макарата. Отпуска, навива. Отпуска, навива. Ръцете му треперят от усилието, кордата свисти. Борбата за живот ще продължи няколко минути. Ако кордата издържи, ако куката е забита достатъчно дълбоко и ако баща ми не направи някоя грешка, след малко рибата ще се умори и ще се остави да бъде издърпана до брега. Аз стоя встрани, безмълвно, но готов да поема звяра в мрежата на кепчето. Още две последни придърпвания и татко успява да извади главата на рибата над водата. В дебелите й устни проблясва зловещия пиърсинг на куката. Шаран е. Ще поеме глътка въздух, ще метне още веднъж опашка, колкото да не се предаде срамно и после ще се отпусне. Нагазвам леко във водата и го подхващам с кепчето. Да, тежичък е. Тлъст, лъскав, ококорен. Определено е за снимка. Поглеждам баща ми. Вече е обратно на стола си, подпрял въдицата на крак, отпуснал усмихнато глава наляво, за да се върне в съня си, от който беше изваден насила. Като шарана.
Почти всеки уикенд ходехме за риба. Седяхме на два метра един от друг, вперили очи в плувките пред себе си, с часове. Имахме цялото време на света да си разкажем историите. Да споделим какво вълнува душите и какво тормози главите ни. Да се оплачем един на друг, да потърсим съвет. Да се смеем, да се скараме, да се разберем. Да говорим, насаме. Но не го правехме. Седяхме в мълчание, прекъсвано от жаби и щъркели, и споделяхме най-ценното, което имат близките хора – времето. Заедно.  
Един път не стояхме с часове на брега. Всъщност си тръгнахме малко след като хвърлихме въдиците. Баща ми просто подметна, че „съвсем не се чувства добре и май трябва да си ходим“. Няколко седмици по-късно диагнозата на лекарите беше присъда, от която почти никой не е успял да избяга в наши дни. Не се отказа бързо, естествено. Продължи да се бори, дори да се прави, че всичко е наред. Както винаги.
Накрая, очаквано, беше прикован в болницата. В един момент бъбреците му отказаха и отровата бавно започна да пълзи по вените му и да стига до мозъка. Разсъдъкът му започна да си тръгва преди тялото. Разбрах това една сутрин, когато ме посрещна в леглото си с грейнали очи и усмихнато ми каза:
- Прочете ли, отбора на Кадиево ще играе на финала с Левски?
Ококорих се и внимателно попитах:
- Така ли... Къде го пише това?
- Е как, ето, вестника!
Подаде ми вестника. Прелистих го, но буцата в гърлото ми ставаше все по-голяма. Няма как да е прочел това. В родното му Кадиево има една малка поляна, която е пасище за крави с две изгнили врати без мрежи от двете страни. Естествено, няма и отбор.
- Ха, верно! Лелеее, е ти за кой ще си? – изиграх си ролята.
- А, само Левски, естествено! – засмя се леко баща ми и продължи да диша трудно през тръбичката с кислород в носа си.
След няколко дни просто заспа и край. Отиде да спи завинаги. Сигурно е доволен, обичаше да спи. Само се надявам и там да има големи шарани, които да го будят от време на време.
Но да се върнем на историята от началото. Онази сряда, в която ми се обади и ми продиктува един номер, който трябва да набера. Веднага.
Въпреки инженерното си образование, баща ми не беше много „на ти“ с привичките на новото време. Ползваше технологиите, но винаги с едно на ум. Телефонните номера на всички, с които общуваше, стояха прилежно записани в един малък тефтер, измачкан повече от гърба на старото му сако. Когато трябваше да набере някой, вадеше телефона от левия си джоб и тефтерчето от десния. Намираше необходимия номер и го набираше цифра по цифра. Ако отсреща даваше заето, затваряше и изчакваше няколко минути. След което отново вадеше тефтерчето и набираше същия номер, цифра по цифра...
Затова и не се учудих, че ми диктува телефонен номер. Записах си го и просто го набрах. Нула, осмици, и така нататък. Натиснах зеленото копче и на екрана ми се изписа ТАТКО.
Беше ми продиктувал собствения си номер, който аз имам в телефона си, но, естествено, не помня наизуст.
- Ало... – започнах плахо след като той вдигна.
- А така... Хубаво е някой път и ти да ме набереш, да ме чуеш как съм... Айде, лека работа сега.
И ми затвори. А аз известно време не знаех какво да правя с мислите си. Знаех, че баща ми е способен на много неща. Да ми помогне, да се раздаде за мен, да ми прости, да ме спаси. Всичко, но не и да ме изненада.
Сега татко го няма. Не знам дали прекарахме достатъчно време заедно, за да разбера по какво си приличаме. Май през повечето време бързах да стана голям и различен.
Мога да разказвам още. Но няма. Имам по-важна работа. Отивам да правя куклен театър.
Татко го няма.
Аз съм татко.
 





Разказът е част от книгата "За бавното живеене и насладата от живота".
Картината е "Писмо до татко", от Ийстман Джонсън









Коментари

Лилит каза…
Благодаря ти.
Jeronimo каза…
Благодаря ви за прекрасното преживяване от написаното ..., видях себи си и татко ..., отивам да правя палатка в хола с прекрасната ми малка дъщеря.

Шапка ви свалям.

Минас Бахдасарян
Unknown каза…
Благодаря Ви ! Много истинско!
Неви каза…
Много интересна публикация! Благодарим Ви!
♥ ☞ P LOVE DIV

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Сексът и гладът 3

Беше едно извадено от фурната лято в началото на 90те. Аз гребях с шепи от току що цъфналата като гнойна пъпка демокрация и пъплещата в калта на соц-а пазарна икономика. По ония стандарти бях „фирмаджия”. Бутикът ми беше уличен, метър на два. Плащах тротоарно право, понякога. Метална конструкция, цвят ръжда. Шкаф отвътре, с катинар, тип секретен. Не че държах нещо вътре. Отгоре - рамка за покривало. Самото покривало беше брезентово и го смъквах всяка вечер, за да не изчезне. В онези дни всичко изчезваше. Бяхме навън, но обществото ни беше затворено. Не допускахме навлеци и смазвахме конкуренцията от другата страна на булеварда с мълчаливо отвращение. Всеки от нас беше достигнал до тази редица от метални масички по различен начин. Аз бях почнал с ластици. За гащи. От онези белите, на парчета по пет метра. Не вървяха особено. Все пак хората не си сменяха толкова често ластиците на гащите дори и в онези гладни години. После съдбата ми се усмихна беззъбо и станах официален представител н

МЛЪК

        Така е било писано, знаеше това. Още когато е поел първата глътка болезнен въздух, а после е минавал през юмруците на живота, когато е трупал слава, опит и пари, а всички мизерници са започнали да го уважават, когато е вървял нагоре по главите на дребните нещастници, без да се обръща дори, през цялото време тя е била негова.   Когато я откри, Наталия живееше със съквартирантката си в две стаи с разхвърляни момичешки глупости, на последния етаж на стара кооперация в центъра. Работеше в туристическа агенция. Временно, според нея. Беше завършила семестриално английска филология, но не бързаше да се дипломира. Както прецени по-късно той - харесваше й да живее с мисълта, че още е малка.   Той ходеше понякога да обядва, напълно сам, в едно забутано и винаги полупразно бистро - встрани от непознатите очи, които винаги го зяпаха с любопитство и завист. Един ден забеляза там Наталия. Беше си купила сандвич с пуешко, студен чай и кафе. Изследваше я тайно, през слънчевите си

Злото е мъртво. Да живее злото.

Днес беше понеделник. Хиляди американци излязоха спонтанно да пеят химн, курсът на долара тръгна нагоре, а навъсеният петрол падна от радост с почти долар. В понеделник светът полудя от щастие. Обама уби Осама. В нашата приказка на отплатата добрият премахна лошия и сега следва познатото „всички яли, пили и живяли сто години”... Добре, мъртъв е. Възпитаният християнин има заучена реплика, когато някой умре. Нека я кажем заедно. Погледни снимката вляво и повтаряй с мен: Б о г д а г о п р о с т и. Не е лесно, знам. В съзнанието ти почти неусетно препускат въпроси. Кой Бог да му прости? Защо да му прощава? Защо точно моят Бог да му прощава? Ок, няма смисъл. Нека опитаме друго. Погледни пак снимката и се опитай да си представиш този човек без брада. А сега без чалма. А сега с няколко десетки години по-млад. А сега си го представи като дете, което ти се усмихва от снимката. Дете, което е умряло днес, в понеделник. Би ли поискал прошка за него сега? Да, по-лесно е. Защото някак с

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

до последна капка

Мила дъще, Щом четеш това значи съм напуснала този свят и съм се пренесла в земите на дедите ни. Това ще се случи и с теб, но след много време. След цели две-три седмици. Затова реших да ти помогна с някои практични съвети, за да не губиш време в опознаването на света. И така. Да започнем от вятъра. Той е просто въздух, тръгнал в насрещното. Но е гаден. Блъска се в теб нарочно. Не му обръщай внимание. Той си се размотава безцелно, а ти си тръгнала на вечеря. Мисли само за нея. Избирай оживени места за хранене. Там има по-голямо разнообразие. Освен това всички за заети с разговори помежду си и няма да ти обръщат толкова внимание. Избирай внимателно храната. Не се хвърляй на първото парче месо, което ти поднесат. Колкото и да ти пробутват голи бутове, мръвката откъм врата е най-вкусна. Понякога се опитват да я скрият с висока яка или, колко наивно, тънък шал. Не се отказвай. Насочи се внимателно, избери необходимата пролука и действай. Никога не привличай внимание по време на вечер

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

тъпотъжно

Умората седеше удобно на клепачите му и си клатеше краката. Беше малка умора и затова петите й не достигаха още до зениците му. Бяха й обещали, че като порасне ще може да рита очите му. Болезнена умора. Такава искаше да стане. Да може да уцели с един ритник зеницата му и да накара очната му ябълка да се разтресе като желе в черната си дупка. Само да порасне... Разклати пак левия си крак. Със засилка, назад. Ми не става. Не го докосна дори. Само му стои на клепачите. Бяха й обещали, че като стане истински голяма умора ще гледа как... Изведнъж светът се обърна с джобовете нагоре и умората се оказа без почва под краката си. Започна да пада. Все по-падаше и падаше докато накрая се размаза в беззвучно пльок върху бяла чаршафена повърност. Никой не й беше казал, че умората води до сън. А сънят затваря очите. Тя беше малка умора. На малките умори не се казва всичко.