Пропускане към основното съдържание

В ИМЕТО НА МАРКАТА





Да измислиш име на нещо понякога е дори по-трудна работа от това да го създадеш. Моята майка притежаваше чудесното нетипично име Гроздана, цял живот го недолюбваше и се подвизаваше под името Грета, но в същото време беше изключително благодарна на родителите си, че не са я кръстили съвсем точно на баба й…
Как се е казвала баба й? Ще ви кажа по-късно.
Да се върнем на това как се дава име. Сблъсках се с тази трудност на невръстна възраст, когато получих правото да притежавам папагал.  По някаква случайност по същото време сестра ми беше луднала по Бийтълс и аз реших, че моят нов късоопашат приятел в клетка трябва да се казва Пол. Не че пееше като него. Напротив, почти не издаваше звук. Просто беше разсеян, жълт, леко пухкав и някак миловиден. Пол, отвсякъде.
По същото време обществото, в което растях, кръщаваше нещата по сложен, труден за произнасяне и абсурден за запомняне начин. Следвайки съветския пример, предприятията в родината ни гордо носеха гръмки имена, сглобени в съкращения по абсурден начин и в очевидно нетрезво състояние. Нещо от рода на „интрасмахтехмашинжстрой“. Истинско чудо е, че продуктите в магазините по това време не трябваше да спазват тази творческа линия. Сигурно защото бяха съвсем малко. Шоколадът беше „Кума Лиса“, дъвките - твърд „Идеал“, бонбоните - „Карамел Му“, „Амфора“ и „Черноморец“, автобусите - „Икарус“ и „Чавдар“, кафето се казваше „Инка“, а цигарите „Стюардеса“, „Слънце“, „БТ“… И горе-долу това е.
Този почти черно-бял балон, в който си живуркахме почти безгрижно, се спука. Над нас се изсипаха тонове марки, носещи всякакви цветни, къдрави и непознати имена, с които свикнахме адски бързо, сякаш са били тук винаги. И така и не разбрахме защо почнахме да наричаме всички копирни машини Ксерокс, нито пък как така на всички бебешки пелени викаме Памперс.
Имената на брандовете станаха част от новия модерен език, на който общуваме ежедневно. Вкъщи, в асансьора, на двора, в офиса, навсякъде. Не помним имената на съучениците си от гимназията, но сме в състояние да издекламираме цял рафт от кварталния магазин в азбучен ред. Човек ще си каже, че някой зъл мозък е планирал внимателно всичко това. Че всяко име на марка е създадено внимателно, след години проучвания и тонове стратегии, с категоричната цел да бъде запаметено от нас, нищо неподозиращите милиони потребители на тази планета.
Да, това е близо до истината. Но историята помни някои доста знакови изключения.
Много от имената на брандовете, с които са ангажирани сетивата на съвременния човек, са дело на съвпадение, непредизвикана гениална хрумка или дори плод на нечия грешка или недомислица.
Стив Джобс, например, се ядосал на партньора си Возняк и шепата ентусиасти, с които мъдрели новия си компютърен бранд и им казал – „Ако не измислите яко име до пет часa следобед, го кръщаваме Apple”. Както се досещате, онези не измислили нищо яко. В последствие запазването на това име им коствало 54 милиона долара, защото се налага да се разбират по съдебен път с Apple Records, но на кого ли му пука в наши дни за това, като знаем в какво се превърна тази марка, измислена в гараж.
Марката Chevrolet, една от иконите и гордостите на американската индустрия, получила името си от човек, роден в Швейцария, който останал свързан с компанията за кратко и отгоре на всичко така и не изгубил френския си акцент.
Партньорите в един стартиращ бизнес - Бил Хюлет и Дейв Пакард хвърляли ези-тура, за да решат чие име да стои на първо място в името на новата им компания. Загубил Дейв, а вие се сещате коя е компанията, надявам се.
Точно толкова хазартен е произходът и на друго име, което вече всички знаем наизуст. Група ентусиасти в Сан Франциско се опитвала да даде име на своя start-up. Стигнали до решението да открият най-точното наименование на звука, който издава мобилен телефон в джоба, когато получава съобщение. Стигнали до две имена и ги сложили в шапка. Едното име било Jitter, но те изтеглили второто – Twitter.
На случайността разчитал и тотално отчаяният екип, който трябвало да измисли името на чисто нова марка картофен чипс. Хората просто отворили един телефонен указател и забили мазен от чипса пръст върху някое от имената вътре. Късметът уцелил някой си г-н Pringle. В наши дни това е толкова велико име, че на опаковката изобщо не се налага да пише, че става дума за картофен чипс.
Известната марка Novell пък получила името си поради лека форма на неграмотност. Съпругата на съучредителя Джордж Канова била твърдо убедена, че на френски "Novell" означава "нов".
Подобна невинност лъха и от сътворяването на друга култова марка. Една от асистентките на странника-предприемач Ричард Брансън изтърсила – „Защо да не се кръстим Virgin, все пак сме тотално девствени в бизнеса“. Той, естествено, я послушал.
Точно толкова послушни били и служителите на Кока-Кола Германия, които трябвало да измислят име на нов продукт на компанията. Явно не се справяли добре и шефът ги навикал да вземат да използват малко фантазия. И те нарекли продукта Фанта.
Доста по-странен привкус носи кръщаването на Нобеловата награда. Тази престижна награда се дава и за мир, а всъщност Нобел е изобретател на един от най-редовните участници във военните извращения на човечеството – динамита.
Естествено, всичко изброено дотук може да е вярно, но може и да не е. Защото всеки бранд се опитва да изгради достатъчно интересен образ и понякога се налага да прибягва до изразните средства на митологията. На вас оставям да решите на кой от изброените примери да повярвате и кой да приемете с недоверчива усмивка.
Със сигурност мога да ви потвърдя истинността на една друга история. В началото на тези редове споменах, че майка ми не харесваше името си Гроздана, но благодареше на родителите си, че не е наследила името на баба си. Обещах да ви кажа какво е това име. Ето, казвам ви:
Груда.
И да, казах ви - не е лесно да дадеш име на нещо. Особено ако го обичаш.  








.

Коментари

Друго при имената на брандовете е това, че не е задължително името да значи нещо. Пример за това е Гугъл. Понякога се случва така, че ти създаваш ново име.

Популярни публикации от този блог

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

Не се отказвайте от идеи, които клиентът не очаква.

 За пръв път публикувам в блога си разговор. Сигурно защото срещу мен беше Елица Николова, в интервю за любимото списание Мениджър. И защото нещата, за които си говорим, са важни. Поне за мен и хората около мен.  Приятно четене.   НЕ СЕ ОТКАЗВАЙТЕ ОТ ИДЕИ, КОИТО КЛИЕНТЪТ НЕ ОЧАКВА. Желязната логика в света на бизнеса често изглежда несъвместима с разбиващия сърцето език на рекламата. Но от изначално напрегнатите отношения между клиент и криейтив зависи не само как един бранд ще се появи пред света. От тях зависят развитието и смисълът на двете индустрии. Разговаряме с Радослав Бимбалов, един от собствениците на The Smarts, за отношенията между бизнеса и творческите агенции - не просто защото е убеден, че веднъж в историята си трябва да решиш да се откажеш от свой голям клиент. А защото това е важно за пътя на идеите В интернет е пълно със статии от рода на "5 тайни за щастлива връзка между клиент и агенция". Отвори която и да е, за да видиш, че зву

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

georgesday

- Моля... нарисувай ми овца. - Не е овца, съсем крехко агне си е. - Да, виждам, че тази овца е тежко болна. Нарисувай ми друга. - Как ще е болно агнето, бе? Проверено е от санитарните! 11.50 лева килото е. - Кое, овцата ли? - Абе ти на кое викаш овца? Съвсем малко агне си е. Сукалче. - Малка овца? Не, аз искам голяма овца. - Оф, добре, жена ми е в склада. - Тя рисува по-добре ли? - Не, защо да рисува? - Защото искам да ми нарисуваш овца. - Абе ти в ред ли си? - Не съм Фред. Малкият принц съм. - Виж кво, ако ще взимаш агнето – взимай! - А овцата? - Ква овца бе? Къде виждаш овца? - Да, прав си, има рога. Това е овен. - Не бе, идиот, това е агне. Заклано, изчистено... - Не искам такава овца. Тя е мъртва. Искам овца, която ще живее дълго. Иде Гергьовден. Ако видите Малкия принц.... просто седнете на другата маса. Приятен апетит.

Отминало

Лятото й се намръщи. Облече къса рокличка и навън стана ветровито. От студа спечелиха зяпачите - настръхналите й зърна се опитаха да продупчат черното боди. Обикновено би усетила. Но не и днес. Лакомите погледи непохватно плъзнаха по глезените й, точно над черните токчета и задъхано се закатериха по бедрата й. Два вестника от кафенето вляво й се поклониха. Наместиха се очила. Дори се чу едно звучно преглъщане, последвано от бързо дръпване на цигара. Обикновено би забавила нарочно крачка. Но не и днес. Тротоарът бе свободен за нея. Само веднъж се размина с някаква двойка. Мъжът за секунда притвори очи и се гмурна в парфюма й, а после припряно се върна в ритъма на половинката си. Обикновено би се усмихнала. Но не и днес. Усмихна й се само един просяк. Без зъби. Не се срамуваше да я зяпа. Беше оставил всички човешки задръжки прекалено отдавна. Гледаше я с празното любопитство на изпита от обяд бутилка. Обикновено би отвърнала поглед. Но не и днес. Днес се спря пред просяка. Искаше да

тинтири минтири

Дърдоплясках педалите на вехлосипеда си по дръндупчестите улици до офиса и си мислех - „Толкова съм европейчест.” В този слънчедишащ миг един ахтомобилист почти не ме тръткотупна върху мотоарматурата си, но успях да врътнодупна вляво. Там почти дупкозейнах от дълбокодушния кратер на липсодействаща шахта, но с последни сизифоподобни усилия се пренесох върху троптоара. Сред пъзел от липсоплочки успях да се придвижа почти пет метра преди да опитам да се смажа в една таралелка, която излизаше от дупезадна врата на ахтомобил, спрял на троптоара. Да ви кажа честно... да си европейчест не е лесна работа. Те това ме успокоявява.

Расизмът е равенство на омразите.

Катуница не е интересно място. Катуница е обикновено място на обрулени хълмове от човешки съдби. От едната страна са недоволните от живота българи - насилени от промени, ощавени от управници. От другата страна са цинично господстващи цигани – потънали в истинско злато от фалшив алкохол. Българите завиждат на циганите, защото те не се плашат от официалната власт. Циганите завиждат на българите, защото те са официалната власт. Така живеят от години. Върху тлееща жар от завист. Тези дни в Катуница стана страшно. Нагло, показно убийство, предизвика настръхнали тълпи, подпален цигански палат, малоумно присъстващи полицаи и нелепи журналисти. Лешоядните политици не закъсняха - закрещяха от рупори и поведоха разтуптяните тълпи. Едните, срещу другите. Другите, срещу едните. Нека погледнем нещата в очите. Расизмът отдавна не е еднопосочна омраза. И за двете страни е удобно да са различни. А нещата са прости. Ако наричаме този, който прегази момчето в Катуница цигански убиец, ние му давам