Пропускане към основното съдържание

В ИМЕТО НА МАРКАТА





Да измислиш име на нещо понякога е дори по-трудна работа от това да го създадеш. Моята майка притежаваше чудесното нетипично име Гроздана, цял живот го недолюбваше и се подвизаваше под името Грета, но в същото време беше изключително благодарна на родителите си, че не са я кръстили съвсем точно на баба й…
Как се е казвала баба й? Ще ви кажа по-късно.
Да се върнем на това как се дава име. Сблъсках се с тази трудност на невръстна възраст, когато получих правото да притежавам папагал.  По някаква случайност по същото време сестра ми беше луднала по Бийтълс и аз реших, че моят нов късоопашат приятел в клетка трябва да се казва Пол. Не че пееше като него. Напротив, почти не издаваше звук. Просто беше разсеян, жълт, леко пухкав и някак миловиден. Пол, отвсякъде.
По същото време обществото, в което растях, кръщаваше нещата по сложен, труден за произнасяне и абсурден за запомняне начин. Следвайки съветския пример, предприятията в родината ни гордо носеха гръмки имена, сглобени в съкращения по абсурден начин и в очевидно нетрезво състояние. Нещо от рода на „интрасмахтехмашинжстрой“. Истинско чудо е, че продуктите в магазините по това време не трябваше да спазват тази творческа линия. Сигурно защото бяха съвсем малко. Шоколадът беше „Кума Лиса“, дъвките - твърд „Идеал“, бонбоните - „Карамел Му“, „Амфора“ и „Черноморец“, автобусите - „Икарус“ и „Чавдар“, кафето се казваше „Инка“, а цигарите „Стюардеса“, „Слънце“, „БТ“… И горе-долу това е.
Този почти черно-бял балон, в който си живуркахме почти безгрижно, се спука. Над нас се изсипаха тонове марки, носещи всякакви цветни, къдрави и непознати имена, с които свикнахме адски бързо, сякаш са били тук винаги. И така и не разбрахме защо почнахме да наричаме всички копирни машини Ксерокс, нито пък как така на всички бебешки пелени викаме Памперс.
Имената на брандовете станаха част от новия модерен език, на който общуваме ежедневно. Вкъщи, в асансьора, на двора, в офиса, навсякъде. Не помним имената на съучениците си от гимназията, но сме в състояние да издекламираме цял рафт от кварталния магазин в азбучен ред. Човек ще си каже, че някой зъл мозък е планирал внимателно всичко това. Че всяко име на марка е създадено внимателно, след години проучвания и тонове стратегии, с категоричната цел да бъде запаметено от нас, нищо неподозиращите милиони потребители на тази планета.
Да, това е близо до истината. Но историята помни някои доста знакови изключения.
Много от имената на брандовете, с които са ангажирани сетивата на съвременния човек, са дело на съвпадение, непредизвикана гениална хрумка или дори плод на нечия грешка или недомислица.
Стив Джобс, например, се ядосал на партньора си Возняк и шепата ентусиасти, с които мъдрели новия си компютърен бранд и им казал – „Ако не измислите яко име до пет часa следобед, го кръщаваме Apple”. Както се досещате, онези не измислили нищо яко. В последствие запазването на това име им коствало 54 милиона долара, защото се налага да се разбират по съдебен път с Apple Records, но на кого ли му пука в наши дни за това, като знаем в какво се превърна тази марка, измислена в гараж.
Марката Chevrolet, една от иконите и гордостите на американската индустрия, получила името си от човек, роден в Швейцария, който останал свързан с компанията за кратко и отгоре на всичко така и не изгубил френския си акцент.
Партньорите в един стартиращ бизнес - Бил Хюлет и Дейв Пакард хвърляли ези-тура, за да решат чие име да стои на първо място в името на новата им компания. Загубил Дейв, а вие се сещате коя е компанията, надявам се.
Точно толкова хазартен е произходът и на друго име, което вече всички знаем наизуст. Група ентусиасти в Сан Франциско се опитвала да даде име на своя start-up. Стигнали до решението да открият най-точното наименование на звука, който издава мобилен телефон в джоба, когато получава съобщение. Стигнали до две имена и ги сложили в шапка. Едното име било Jitter, но те изтеглили второто – Twitter.
На случайността разчитал и тотално отчаяният екип, който трябвало да измисли името на чисто нова марка картофен чипс. Хората просто отворили един телефонен указател и забили мазен от чипса пръст върху някое от имената вътре. Късметът уцелил някой си г-н Pringle. В наши дни това е толкова велико име, че на опаковката изобщо не се налага да пише, че става дума за картофен чипс.
Известната марка Novell пък получила името си поради лека форма на неграмотност. Съпругата на съучредителя Джордж Канова била твърдо убедена, че на френски "Novell" означава "нов".
Подобна невинност лъха и от сътворяването на друга култова марка. Една от асистентките на странника-предприемач Ричард Брансън изтърсила – „Защо да не се кръстим Virgin, все пак сме тотално девствени в бизнеса“. Той, естествено, я послушал.
Точно толкова послушни били и служителите на Кока-Кола Германия, които трябвало да измислят име на нов продукт на компанията. Явно не се справяли добре и шефът ги навикал да вземат да използват малко фантазия. И те нарекли продукта Фанта.
Доста по-странен привкус носи кръщаването на Нобеловата награда. Тази престижна награда се дава и за мир, а всъщност Нобел е изобретател на един от най-редовните участници във военните извращения на човечеството – динамита.
Естествено, всичко изброено дотук може да е вярно, но може и да не е. Защото всеки бранд се опитва да изгради достатъчно интересен образ и понякога се налага да прибягва до изразните средства на митологията. На вас оставям да решите на кой от изброените примери да повярвате и кой да приемете с недоверчива усмивка.
Със сигурност мога да ви потвърдя истинността на една друга история. В началото на тези редове споменах, че майка ми не харесваше името си Гроздана, но благодареше на родителите си, че не е наследила името на баба си. Обещах да ви кажа какво е това име. Ето, казвам ви:
Груда.
И да, казах ви - не е лесно да дадеш име на нещо. Особено ако го обичаш.  








.

Коментари

Друго при имената на брандовете е това, че не е задължително името да значи нещо. Пример за това е Гугъл. Понякога се случва така, че ти създаваш ново име.

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

Утопия за продан (сп. Мениджър/май)

Сигурно е заради притеглянето. Принудени сме да пъплим по планетата, но всъщност искаме да хвърчим в облаците. Живеем в действителност, а жадуваме нереалност. За щастие сме я открили. Приемаме я ежедневно, без значение какви са възрастта ни, полът ни, социалният ни статус. При това навсякъде – на улицата, в колата, на работа, по време на хранене, дори вечер преди лягане. Масова утопия. Наричаме я реклама. През 1516 година Томас Мор пише за един съвършен остров, където всички са равни и благоденстващи. Кръщава го Утопия (от гръцки: οὐ - „не“ и τόπος - „място”, т.е. „не-място“). От името прозира позицията на Мор – съвършеният свят е красива измислица, той не може да съществува. Въпреки това, доста мечтатели след него се опитват да превърнат Утопия в реалност. За добро или зло, все неуспешно. Желанието за съвършенство често води до, меко казано, крайности. Достатъчно е само да се сетим за най-мракобесната идея, хрумвала на човек досега – за чистата раса. Макар и продължила относите

музика за проникване

Учителката: Знаете ли кой има най-големи яйца? Иванчо: Слонът! Учителката (възмутено): Не! Иванчо, не си ли чувал за щраус!? Иванчо: Аха... Ся разбирам що са му толкова бавни валсовете. Вицът е стар и може би тъп. Но е факт, че музиката и топките са свързани. Само се сети над колко музика си се празнил в последните десетина години и ще се почувстваш като радио. Свършвал си на рок, поп, ретро, чил аут и кво ли още не. Което те прави радио с кошмарен формат, човече. Но не се вини. Причината за това нелепо разностилие не си ти, а жените. Защото в желанието си да проникнем в тъмното тясно пространство на някоя дама ние сме готови да се съобразим и с най-нелепото й музикално предпочитание. Добре де. Музиката отпуска жената, предразполага я към секс. Значи като се запознаем с жена я водим вкъщи, пускаме й някаква музика и я съсипваме от едночасов секс, при който тя финишира около пет пъти, признава, че вече ни обича, а ние я изпращаме с пляскане по дупето и каним следващата. Звучи красиво

Глистопад. 1ва серия.

Семейна драма тресе България. Бащата на рода, Бащицата, току що с прискърбие е открил, че неговата любимка - новата министърка на здравеопазването (по-известна като Баба Мляко) се оказва брат на стария министър на здравеопазването. Назрява корупционен скандал. В същото време след няколкомесечно съвместно разследване на ДАНС, УНСС и ДДС се установява, че Альоша в Пловдив всъщност е паметник на Алексей Петров, а идейният проект е на Ахмед Доган, който е получил хонорар в размер. Размерът няма значение. Семейната разруха се засилва съвсем след скандалното разкритие, че причината за ареста на Дънката е печатна грешка. Всъщност органите на реда е трябвало да арестуват не Дънката, а Дянката. С помощта на специални разузнавателни средства е записан разговор при обсъждането на предстояща семейна сватба. На предложението на масата да сядат роднина-милионер-роднина-милионер Дянката заявява, че практически е невъзможно президентът да седне до всеки на масата. В края на серията семейството се с