Пропускане към основното съдържание

Мисията "МИСИЯ" /за сп. Мениджър, октомври 2016




Моето поколение имаше странния късмет да отрасне сред лозунги. Преследваха ни на всяка крачка – на ъгъла, в училище, в киното, сладкарницата. Толкова бяхме свикнали с тях, че дори не им обръщахме внимание. И сигурно затова осъзнахме безумието им чак когато се наложи да ги сваляме от стените.
„Всеки буркан компот - юмрук в лицето на империализма!“ – твърдеше металната табела в консервен завод. Силно, няма спор. С всяка поставена капачка работещият на поточната линия насиняваше окото на гадния капитализъм, който пък умираше от глад, защото не знаеше какво е зимнина. „Всяко яйце - бомба, всяка кокошка - летяща крепост срещу агресорите!“ крещеше друга табела от стената на птицеферма. При това доста години преди да измислят Angry Birds. Не бяха подминати дори и кебапчийниците. „Всяко кебапче - куршум в сражението срещу световния империализъм!“. Наистина мотивиращо послание. Сигурен съм, че лелката, която мачкаше каймата между пухкавите си длани някъде дълбоко в себе си беше Щирлиц. Още по-внушителни бяха посланията в болниците - „Да не оставим нито един пациент да умре без лекарска помощ!“. Нелепа грешка, но всъщност толкова вярна. За съжаление.
В голямата фабрика за човешка глупост, наречена социализъм, малоумието на пропагандата съвсем не беше случаен акт. Целта беше ясна – ако виждаме непрекъснато тези послания няма никаква нужда да се опитваме да им повярваме. Ние просто ги знаем наизуст.
Сега е различно. Старите лозунги трупат прах в мазетата, а компаниите създават нови. Без да робуват на единна политическа доктрина, за щастие. Тук е момента да отбележа основната разлика между корпоративните послания и рекламните слогани. Вторите се създават, за да продават бранд, продукт или услуга на масовата аудитория. Тяхната цел е да бъдат кратки, запленяващи, интригуващи, отличителни. Корпоративните послания, обаче, са по-скоро важен атрибут, чрез който всяка компания създава своя образ в съзнанието на най-важните хора за всеки бизнес. Всеки служител - от този в кабинката на охраната, през обикновения труженик на поточната линия, до шефа на някой отдел, както и всеки партньор или подизпълнител извън компанията трябва да я възприемат по еднакъв начин. За целта в наши дни всяка фирма трябва да има три ценни корпоративни атрибута – мисия, цели, ценности. Всяка категория следва да бъде описана надлежно и ясно на всички необходими места – сайт, вътрешни работни пространства, корпоративни материали и т.н. Звучи някак си ясно. Но дали е така?
Ако се върна в началото на моите редове - в какво ли е преминал крещящият патос на соца? Нека видим.
„Вярваме, че в основата на успешния бизнес стои развитието чрез синергия на дейностите и интегритет на служителите.“ – това е едно от посланията във вътрешната комуникация на голяма родна компания от хранително-вкусовата промишленост. Тази костюмирана фраза ме навежда на мисълта, че според собствениците на компанията хората, които правят кренвирши, знаят задължително поне по два чужди езика. Би било хубаво да е така, но едва ли.
В още по-сложна схема е влязла една от водещите компании в бизнеса с горива у нас. На секцията „МИСИЯ“ в сайта им може да откриете цяло копие от заповед, подписана лично от генералния директор на компанията. Ако сте служител на тази фирма и случайно се опитате да прочетете това факсимиле ще откриете поне сто причини да не искате да отивате на работа утре.
Лоши примери има още много, но по-важно е да погледнем добрите. Най-лесно е да се обърнем към големите световни компании, с богат опит в създаването на корпоративни послания. NIKE e марката с един от най-култовите слогани. Дори няма смисъл да ви го цитирам - вече се сетихте за него. Как обаче тази компания представя себе си в корпоративен стил? Ами по същия простичък и логичен начин. Тяхната мисия звучи така: „Да бъдем източник на вдъхновение и иновация за всеки атлет по света.“ И при думата атлет със звездичка има уточнение – „Ако имаш тяло, значи си атлет.“ Има ли смисъл да ви обяснявам колко вдъхновяваща е тази корпоративна позиция за всеки един, обвързан с марката? И сигурно не е трудно да си представите как продавач-консултантът в магазин на NIKE успява да набутва спортни обувки не само в ръцете на тичащия за здраве, но и на всяка пълничка домакиня или слаботелесен тинейджър. Тоест да продава повече. А това го иска всеки бизнес, нали?
В дългогодишната си практика съм срещал всякакви компании и съответно всякакви лидери на компании. Но изключително рядко съм попадал на такива, които осъзнават необходимостта от правилно извеждане на корпоративните си послания. За повечето  това е просто една досадна формалност, част от някаква задължителна формулировка. Някои даже толкова подценяват тези атрибути, че се обръщат към търсачката в нета и просто копират най-прекрасно изглеждащите готови фрази. Аз не цитирам често, но специално за тези от вас, които обичат това – ето ви един подходящ по темата цитат:
„За да създадеш репутация са нужни 20 години. За да я съсипеш – 5 минути.“ Казал го е Уорън Бъфет. А кой е той - мисля няма нужда да обяснявам на страниците на точно това списание…
Сигурен съм, че вече сте се замислили за смисъла на корпоративните послания на собствената ви фирма или на компанията, в която работите. Това е добро начало. Ако искате да промените нещо в тях – на финала имате един безплатен съвет от мен. Успехът в създаването на корпоративен стил от страна на NIKE се крие в едно просто правило, което можем да се опитаме да прилагаме всички. Когато създаваме своите мисия, цели, ценности, трябва да мислим не за това какъв е произходът на компанията ни, за това какво стои зад логото ни или пък какви са бизнес амбициите ни. По-скоро трябва да се опитаме да дефинираме по достатъчно ясен и вдъхновяващ начин какво правим за останалите – нашите клиенти, служители или партньори. Защото именно те са огледалото, в което всяка компания трябва да вижда себе си.
Такава, каквато й се иска да бъде. 





.

Коментари

Толкова много може да се научим от подобни на пръв поглед нелепи лозунги.

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

Утопия за продан (сп. Мениджър/май)

Сигурно е заради притеглянето. Принудени сме да пъплим по планетата, но всъщност искаме да хвърчим в облаците. Живеем в действителност, а жадуваме нереалност. За щастие сме я открили. Приемаме я ежедневно, без значение какви са възрастта ни, полът ни, социалният ни статус. При това навсякъде – на улицата, в колата, на работа, по време на хранене, дори вечер преди лягане. Масова утопия. Наричаме я реклама. През 1516 година Томас Мор пише за един съвършен остров, където всички са равни и благоденстващи. Кръщава го Утопия (от гръцки: οὐ - „не“ и τόπος - „място”, т.е. „не-място“). От името прозира позицията на Мор – съвършеният свят е красива измислица, той не може да съществува. Въпреки това, доста мечтатели след него се опитват да превърнат Утопия в реалност. За добро или зло, все неуспешно. Желанието за съвършенство често води до, меко казано, крайности. Достатъчно е само да се сетим за най-мракобесната идея, хрумвала на човек досега – за чистата раса. Макар и продължила относите

Как да изберем рекламна агенция (сп.Мениджър/септември)

Има само един начин. Свиваш показалец и почукваш. Ако кънти на кухо – става. Шегувам се, ама почти. Приликата между динята и рекламната агенция е в това, че разбираш дали става чак след като я опиташ. Пич. В жаргона тази дума е като поощряващо потупване по рамото. За рекламистите, обаче, „пич” е разтърсване на цялото тяло в болезнени конвулсии за период от около три-четири седмици. Pitch е конкурс за избор на рекламна агенция. Усещането е като за екшън, но фабулата е романтично клише с елементи на драма. Сценарият се повтаря. Една компания (в ролята на Клиента) решава, че има нужда от комуникация на свой продукт (или услуга, марка) и тъй като секретарката е прекалено заета, за да измисли всичко това, решават да направят конкурс между няколко рекламни агенции. Добре. Как се търси рекламна агенция? Две кратки движения на показалеца ви делят от Гугъл, но е много рано да се чувствате късметлии. На „рекламна агенция” се обръщат всякакви породи фирми, които имат предмет на дейност Р