Пропускане към основното съдържание

Мисията "МИСИЯ" /за сп. Мениджър, октомври 2016




Моето поколение имаше странния късмет да отрасне сред лозунги. Преследваха ни на всяка крачка – на ъгъла, в училище, в киното, сладкарницата. Толкова бяхме свикнали с тях, че дори не им обръщахме внимание. И сигурно затова осъзнахме безумието им чак когато се наложи да ги сваляме от стените.
„Всеки буркан компот - юмрук в лицето на империализма!“ – твърдеше металната табела в консервен завод. Силно, няма спор. С всяка поставена капачка работещият на поточната линия насиняваше окото на гадния капитализъм, който пък умираше от глад, защото не знаеше какво е зимнина. „Всяко яйце - бомба, всяка кокошка - летяща крепост срещу агресорите!“ крещеше друга табела от стената на птицеферма. При това доста години преди да измислят Angry Birds. Не бяха подминати дори и кебапчийниците. „Всяко кебапче - куршум в сражението срещу световния империализъм!“. Наистина мотивиращо послание. Сигурен съм, че лелката, която мачкаше каймата между пухкавите си длани някъде дълбоко в себе си беше Щирлиц. Още по-внушителни бяха посланията в болниците - „Да не оставим нито един пациент да умре без лекарска помощ!“. Нелепа грешка, но всъщност толкова вярна. За съжаление.
В голямата фабрика за човешка глупост, наречена социализъм, малоумието на пропагандата съвсем не беше случаен акт. Целта беше ясна – ако виждаме непрекъснато тези послания няма никаква нужда да се опитваме да им повярваме. Ние просто ги знаем наизуст.
Сега е различно. Старите лозунги трупат прах в мазетата, а компаниите създават нови. Без да робуват на единна политическа доктрина, за щастие. Тук е момента да отбележа основната разлика между корпоративните послания и рекламните слогани. Вторите се създават, за да продават бранд, продукт или услуга на масовата аудитория. Тяхната цел е да бъдат кратки, запленяващи, интригуващи, отличителни. Корпоративните послания, обаче, са по-скоро важен атрибут, чрез който всяка компания създава своя образ в съзнанието на най-важните хора за всеки бизнес. Всеки служител - от този в кабинката на охраната, през обикновения труженик на поточната линия, до шефа на някой отдел, както и всеки партньор или подизпълнител извън компанията трябва да я възприемат по еднакъв начин. За целта в наши дни всяка фирма трябва да има три ценни корпоративни атрибута – мисия, цели, ценности. Всяка категория следва да бъде описана надлежно и ясно на всички необходими места – сайт, вътрешни работни пространства, корпоративни материали и т.н. Звучи някак си ясно. Но дали е така?
Ако се върна в началото на моите редове - в какво ли е преминал крещящият патос на соца? Нека видим.
„Вярваме, че в основата на успешния бизнес стои развитието чрез синергия на дейностите и интегритет на служителите.“ – това е едно от посланията във вътрешната комуникация на голяма родна компания от хранително-вкусовата промишленост. Тази костюмирана фраза ме навежда на мисълта, че според собствениците на компанията хората, които правят кренвирши, знаят задължително поне по два чужди езика. Би било хубаво да е така, но едва ли.
В още по-сложна схема е влязла една от водещите компании в бизнеса с горива у нас. На секцията „МИСИЯ“ в сайта им може да откриете цяло копие от заповед, подписана лично от генералния директор на компанията. Ако сте служител на тази фирма и случайно се опитате да прочетете това факсимиле ще откриете поне сто причини да не искате да отивате на работа утре.
Лоши примери има още много, но по-важно е да погледнем добрите. Най-лесно е да се обърнем към големите световни компании, с богат опит в създаването на корпоративни послания. NIKE e марката с един от най-култовите слогани. Дори няма смисъл да ви го цитирам - вече се сетихте за него. Как обаче тази компания представя себе си в корпоративен стил? Ами по същия простичък и логичен начин. Тяхната мисия звучи така: „Да бъдем източник на вдъхновение и иновация за всеки атлет по света.“ И при думата атлет със звездичка има уточнение – „Ако имаш тяло, значи си атлет.“ Има ли смисъл да ви обяснявам колко вдъхновяваща е тази корпоративна позиция за всеки един, обвързан с марката? И сигурно не е трудно да си представите как продавач-консултантът в магазин на NIKE успява да набутва спортни обувки не само в ръцете на тичащия за здраве, но и на всяка пълничка домакиня или слаботелесен тинейджър. Тоест да продава повече. А това го иска всеки бизнес, нали?
В дългогодишната си практика съм срещал всякакви компании и съответно всякакви лидери на компании. Но изключително рядко съм попадал на такива, които осъзнават необходимостта от правилно извеждане на корпоративните си послания. За повечето  това е просто една досадна формалност, част от някаква задължителна формулировка. Някои даже толкова подценяват тези атрибути, че се обръщат към търсачката в нета и просто копират най-прекрасно изглеждащите готови фрази. Аз не цитирам често, но специално за тези от вас, които обичат това – ето ви един подходящ по темата цитат:
„За да създадеш репутация са нужни 20 години. За да я съсипеш – 5 минути.“ Казал го е Уорън Бъфет. А кой е той - мисля няма нужда да обяснявам на страниците на точно това списание…
Сигурен съм, че вече сте се замислили за смисъла на корпоративните послания на собствената ви фирма или на компанията, в която работите. Това е добро начало. Ако искате да промените нещо в тях – на финала имате един безплатен съвет от мен. Успехът в създаването на корпоративен стил от страна на NIKE се крие в едно просто правило, което можем да се опитаме да прилагаме всички. Когато създаваме своите мисия, цели, ценности, трябва да мислим не за това какъв е произходът на компанията ни, за това какво стои зад логото ни или пък какви са бизнес амбициите ни. По-скоро трябва да се опитаме да дефинираме по достатъчно ясен и вдъхновяващ начин какво правим за останалите – нашите клиенти, служители или партньори. Защото именно те са огледалото, в което всяка компания трябва да вижда себе си.
Такава, каквато й се иска да бъде. 





.

Коментари

Толкова много може да се научим от подобни на пръв поглед нелепи лозунги.

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

В ИМЕТО НА МАРКАТА

Да измислиш име на нещо понякога е дори по-трудна работа от това да го създадеш. Моята майка притежаваше чудесното нетипично име Гроздана, цял живот го недолюбваше и се подвизаваше под името Грета, но в същото време беше изключително благодарна на родителите си, че не са я кръстили съвсем точно на баба й… Как се е казвала баба й? Ще ви кажа по-късно. Да се върнем на това как се дава име. Сблъсках се с тази трудност на невръстна възраст, когато получих правото да притежавам папагал.   По някаква случайност по същото време сестра ми беше луднала по Бийтълс и аз реших, че моят нов късоопашат приятел в клетка трябва да се казва Пол. Не че пееше като него. Напротив, почти не издаваше звук. Просто беше разсеян, жълт, леко пухкав и някак миловиден. Пол, отвсякъде. По същото време обществото, в което растях, кръщаваше нещата по сложен, труден за произнасяне и абсурден за запомняне начин. Следвайки съветския пример, предприятията в родината ни гордо носеха гръмки имена, сглобен

предтоплие

Слънце ближе сняг. Вафлени покриви. Небето е жадно за пролет.

5 (пет)

Портфейлът беше до носните й кърпички. Знаеше си. Все там се напъхва, използвайки суматохата в дамската й чанта. Отвори го. Кожено празно пространство, в което се мъдреше една самотна банкнота. Последните й пет лева. Финалната банкнота от пикливите й спестявания, готова да си отиде срещу пакет цигари, които тя желаеше до лудост. Пресегна се и с леко трепереща ръка подаде банкнотата на магазинерката. Още съвсем малко и щеше да пуши... Магазинерката пое банкнотата и я огледа. Дали ще почнат скоро и петолевки да правят измамниците? Сигурно, то само това остана... Кво искаше тая? А, да, цигари. Оф, верно си е време за фас. Само да приключи с клиентите, че се образува и опашка. Я, на тоя съсед как добре му стои риза... Кво да бъде? От това ли? Ето. Ресто пет и двайсет... Пет... и десет... и двайсет... Мъжът пъхна петолевката в джоба на ризата си, усмихна се на магазинерката и излезе навън. Потърси дистанционното в джоба на панталоните и изключи алармата на колата. Запали и тръгна. Шофир

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ/сп.Мениджър/март

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ 1ва част Всяка професионална общност има своя типичен жаргон на общуване. Колкото по-затворено е това общество, толкова по-странен е езика му. Ако ви се наложи да общувате с рекламист, например, е добре да знаете някои от основните му фразеологични особености. Иначе рискувате да го гледате с неразбиране и недоверие, а обикновено той тълкува това като проява на агресия. Чувствително създание е. И така, ето един малък превод на някои от най-използваните фрази в рекламисткия жаргон, без претенции за изчерпателност: Клиентът иска боза – не приемайте буквално това. Бихте се изложили страхотно ако попитате - „и каква му сервирахте - резлива или сладка?” Истината е, че клиентът е принудил агенцията да се откаже от гениалните си идеи и да приложи нещо по-сигурно, тоест скучно. Да напипаш инсайта – не търсете нищо хирургично в тази фраза. Обикновено означава да потърсиш необходимата нагласа в съзнанието на някой потребител, без да отваряш черепа му. Брифнахм

Двете страни на завесата.

Може сега да не ми личи особено , но в средата на 80те бях виден ръководител на пионерската организация в родния Пловдив. Отгоре на всичко бях успял да стана няколко пъти лауреат на художествената самодейност (но не ме карайте да обяснявам какво е това). Благодарение на тези си постижения, на една невръстна тийнейджърска възраст се бях издигнал до ежегоден председател на детско-юношеското жури на известния международен фестивал за телевизионно творчество – Златната Ракла. И всичко вървеше чудесно, докато една година оглавяваното от мен жури не реши, че трябва да награди един юношески филм, май беше испански. Филмът беше доста интересен. Накратко - две момчета, навлизащи в пуберитета, изведнъж бяха започнали да изпитват привличане един към друг и това ги объркваше - на моменти ужасяваше, друг път окриляваше... Две объркани момчета, които не знаеха какво да правят със странните си чувства и се лутаха между рая и ада. Фабула, достойна за „Планината Броукбек”, само че сътворена три