Пропускане към основното съдържание

Двете страни на завесата.



Може сега да не ми личи особено, но в средата на 80те бях виден ръководител на пионерската организация в родния Пловдив. Отгоре на всичко бях успял да стана няколко пъти лауреат на художествената самодейност (но не ме карайте да обяснявам какво е това). Благодарение на тези си постижения, на една невръстна тийнейджърска възраст се бях издигнал до ежегоден председател на детско-юношеското жури на известния международен фестивал за телевизионно творчество – Златната Ракла. И всичко вървеше чудесно, докато една година оглавяваното от мен жури не реши, че трябва да награди един юношески филм, май беше испански. Филмът беше доста интересен. Накратко - две момчета, навлизащи в пуберитета, изведнъж бяха започнали да изпитват привличане един към друг и това ги объркваше - на моменти ужасяваше, друг път окриляваше... Две объркани момчета, които не знаеха какво да правят със странните си чувства и се лутаха между рая и ада. Фабула, достойна за „Планината Броукбек”, само че сътворена трийсетина години преди този филм.
След като детско-юношеското жури единодушно реши да награди тази телевизионна драма, аз, като председател, бях привикан  в кабинета на шефа на фестивала. Там ме очакваше таен комитет от притеснени представители на родната социалистическа култура, които в прав текст ми обясниха, че „по никакъв начин детското жури не може да награди този филм”. Както се изрази една известна българска режисьорка (чието име ще спестя от уважение) – „Виж, моето момче, какво искаш да си помислят чужденците? Че у нас има гейове ли?” И да, както се досещате, всъщност не използва тази модерна дума...
Сега, като си припомням тази история отпреди 30 години, дори не мога да се сетя колко се ядосах на тези мастити култур-трегери, които се опитаха да надвият тийнейджърския ми инат и почти успяха... По-скоро си мисля за този наивен, еснафски скрупул „какво ще си помислят чужденците”.
В социализма имаше голяма, плътна завеса, зад която криехме от света всичко, което можеше да бъде заклеймено като „неправилно”. Всякакви отклонения от  съвършенството на строя биваха надлежно опаковани и прибирани дълбоко зад завесата, далече от очите както на международната общественост, така и от нас самите. В унисон с това медиите послушно отразяваха само правилните събития, личности и обществени явления. Затова и онази режисьорка от Златната Ракла се чувстваше в правото си да ми дърпа ушите. Официално в България не съществуваше хомосексуализъм. И наред с това напълно нормално явление, дамгосано от социалистическата пропаганда като извращение, у нас нямаше и произшествия по пътищата, нямаше производствени аварии, както нямаше и престъпност (това последното дори още можеш да го чуеш като наизустена мантра от някои страдащи от заразна соц-носталгия индивиди). Всичко, преценено за грозно за чуждите уши и очи, отиваше зад удобната завеса. Но това беше преди.
Сега такава завеса няма. Всичко, което се случва зад нашата българска порта, че и в задния ни двор дори, се вижда от чужденците веднага. Защото всички живеем в едно ново време, в което медиите не са десетината телевизии, шепата печатни издания и новинарски сайтове. Медиите, които ни представят в чужбина, са няколко милиона... Аз съм медия, ти си медия, всеки от нас е медия. Разбираш накъде бия, нали?
Всеки твой статус в социалните мрежи, всеки натиснат от теб „лайк”, всяка споделена от теб новина може да обиколи света. Не за минути, а за секунди. Всичко за България, което те вълнува – корупция, престъпления, афери, клюки, истини, лъжи, сплетни – благодарение на приятелите на твоите приятели в социалните мрежи, достига до чужденците в чистия му вид, без адаптация или обяснение. И чужденците мислят за България това, което ти мислиш за нея.
Скрупулът „Какво ще си помислят чужденците” е безмислен и няма защо да се опитваме да скрием нещо от тях. Ако искаме те да мислят добри неща за нас, трябва да почнем по-често и ние да мислим така за себе си.
И това да стане видно.
Да, не бива да спираме да споделяме в социалните мрежи всички гадости, които изплуват като мазни петна на повърхността на живота ни в България. Трябва да сочим неправдите, които ни обграждат ежедневно. Това е правилно. Това е важно.
Но социалната мрежа е среда, в която негативността расте като бурен. Склонни сме по-бързо да обърнем внимание, да споделим или коментираме всякакви теми, които не харесваме или не одобряваме, отколкото обратното... И понякога добрите новини, положителните примери, успешните истории от България остават там някъде отзад... Зад завесата.
Да, завесата, която този път не е пусната от нечия пропаганда. Пускаме я сами. Дебела, тежка и доста мръсна. Завеса, изтъкана от материята, която е модерно да наричаме с чуждицата „хейт”. А всъщност на български думата е омраза. И колкото и да е правдива тя, си остава омраза. Тази плътна завеса крие от очите на света доброто, което се случва дори и на такива забравени от късмета места като България.
Затова ми се иска следващият път, когато отвориш стената си във Фейсбук, да се сетиш, че някъде на тази стена има поне една положителна история за нас, българите. И да се постараеш да я потърсиш, да я забележиш, да я коментираш и споделиш... И така да й дадеш шанс да мине от другата страна на завесата.
А иначе за онази история, със Златната Ракла... Казах ти, че почти са успели да надвият тийнейджърския ми инат. Само почти... В онази задимена от цигарите им стая, обещах на режисьорката и нейните свръх културни съратници точно това, което поискаха -  детското жури няма да награди онзи скандален филм, а ще даде награда на българския участник в надпреварата... Да, но на церемонията накрая се изтъпаних пред цялата Златна Ракла и от величието на моите 14 години заявих следното: „Тази година детско-юношеското жури на фестивала... не присъжда награда”.  Тази моя проява май ми провали номенклатурното бъдеще и в комсомола вече бях обикновен редови член, но това няма никакво значение. 
Важното е, че на тази крехка възраст разбрах, че всяка завеса има две страни.
И само от мен зависи от коя страна ще застана. 









=за списание Мениджър/ноември 2015

Коментари

Пенко Герганов каза…
Комплексарско брещолевене.
Или просто жалък опит за оправдаване на гузна съвест и действия в годините след 1989-та.
Иначе списаното е пълно с грозни лъжи и гнусни опити за грешно внушение що се отнася за периода опитващ се да отрази епохата на социализма у нас.
Евала, че сте нправили това, постъпили сте правилно!

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

В ИМЕТО НА МАРКАТА

Да измислиш име на нещо понякога е дори по-трудна работа от това да го създадеш. Моята майка притежаваше чудесното нетипично име Гроздана, цял живот го недолюбваше и се подвизаваше под името Грета, но в същото време беше изключително благодарна на родителите си, че не са я кръстили съвсем точно на баба й… Как се е казвала баба й? Ще ви кажа по-късно. Да се върнем на това как се дава име. Сблъсках се с тази трудност на невръстна възраст, когато получих правото да притежавам папагал.   По някаква случайност по същото време сестра ми беше луднала по Бийтълс и аз реших, че моят нов късоопашат приятел в клетка трябва да се казва Пол. Не че пееше като него. Напротив, почти не издаваше звук. Просто беше разсеян, жълт, леко пухкав и някак миловиден. Пол, отвсякъде. По същото време обществото, в което растях, кръщаваше нещата по сложен, труден за произнасяне и абсурден за запомняне начин. Следвайки съветския пример, предприятията в родината ни гордо носеха гръмки имена, сглобен

предтоплие

Слънце ближе сняг. Вафлени покриви. Небето е жадно за пролет.

5 (пет)

Портфейлът беше до носните й кърпички. Знаеше си. Все там се напъхва, използвайки суматохата в дамската й чанта. Отвори го. Кожено празно пространство, в което се мъдреше една самотна банкнота. Последните й пет лева. Финалната банкнота от пикливите й спестявания, готова да си отиде срещу пакет цигари, които тя желаеше до лудост. Пресегна се и с леко трепереща ръка подаде банкнотата на магазинерката. Още съвсем малко и щеше да пуши... Магазинерката пое банкнотата и я огледа. Дали ще почнат скоро и петолевки да правят измамниците? Сигурно, то само това остана... Кво искаше тая? А, да, цигари. Оф, верно си е време за фас. Само да приключи с клиентите, че се образува и опашка. Я, на тоя съсед как добре му стои риза... Кво да бъде? От това ли? Ето. Ресто пет и двайсет... Пет... и десет... и двайсет... Мъжът пъхна петолевката в джоба на ризата си, усмихна се на магазинерката и излезе навън. Потърси дистанционното в джоба на панталоните и изключи алармата на колата. Запали и тръгна. Шофир

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ/сп.Мениджър/март

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ 1ва част Всяка професионална общност има своя типичен жаргон на общуване. Колкото по-затворено е това общество, толкова по-странен е езика му. Ако ви се наложи да общувате с рекламист, например, е добре да знаете някои от основните му фразеологични особености. Иначе рискувате да го гледате с неразбиране и недоверие, а обикновено той тълкува това като проява на агресия. Чувствително създание е. И така, ето един малък превод на някои от най-използваните фрази в рекламисткия жаргон, без претенции за изчерпателност: Клиентът иска боза – не приемайте буквално това. Бихте се изложили страхотно ако попитате - „и каква му сервирахте - резлива или сладка?” Истината е, че клиентът е принудил агенцията да се откаже от гениалните си идеи и да приложи нещо по-сигурно, тоест скучно. Да напипаш инсайта – не търсете нищо хирургично в тази фраза. Обикновено означава да потърсиш необходимата нагласа в съзнанието на някой потребител, без да отваряш черепа му. Брифнахм