Пропускане към основното съдържание

Двете страни на завесата.



Може сега да не ми личи особено, но в средата на 80те бях виден ръководител на пионерската организация в родния Пловдив. Отгоре на всичко бях успял да стана няколко пъти лауреат на художествената самодейност (но не ме карайте да обяснявам какво е това). Благодарение на тези си постижения, на една невръстна тийнейджърска възраст се бях издигнал до ежегоден председател на детско-юношеското жури на известния международен фестивал за телевизионно творчество – Златната Ракла. И всичко вървеше чудесно, докато една година оглавяваното от мен жури не реши, че трябва да награди един юношески филм, май беше испански. Филмът беше доста интересен. Накратко - две момчета, навлизащи в пуберитета, изведнъж бяха започнали да изпитват привличане един към друг и това ги объркваше - на моменти ужасяваше, друг път окриляваше... Две объркани момчета, които не знаеха какво да правят със странните си чувства и се лутаха между рая и ада. Фабула, достойна за „Планината Броукбек”, само че сътворена трийсетина години преди този филм.
След като детско-юношеското жури единодушно реши да награди тази телевизионна драма, аз, като председател, бях привикан  в кабинета на шефа на фестивала. Там ме очакваше таен комитет от притеснени представители на родната социалистическа култура, които в прав текст ми обясниха, че „по никакъв начин детското жури не може да награди този филм”. Както се изрази една известна българска режисьорка (чието име ще спестя от уважение) – „Виж, моето момче, какво искаш да си помислят чужденците? Че у нас има гейове ли?” И да, както се досещате, всъщност не използва тази модерна дума...
Сега, като си припомням тази история отпреди 30 години, дори не мога да се сетя колко се ядосах на тези мастити култур-трегери, които се опитаха да надвият тийнейджърския ми инат и почти успяха... По-скоро си мисля за този наивен, еснафски скрупул „какво ще си помислят чужденците”.
В социализма имаше голяма, плътна завеса, зад която криехме от света всичко, което можеше да бъде заклеймено като „неправилно”. Всякакви отклонения от  съвършенството на строя биваха надлежно опаковани и прибирани дълбоко зад завесата, далече от очите както на международната общественост, така и от нас самите. В унисон с това медиите послушно отразяваха само правилните събития, личности и обществени явления. Затова и онази режисьорка от Златната Ракла се чувстваше в правото си да ми дърпа ушите. Официално в България не съществуваше хомосексуализъм. И наред с това напълно нормално явление, дамгосано от социалистическата пропаганда като извращение, у нас нямаше и произшествия по пътищата, нямаше производствени аварии, както нямаше и престъпност (това последното дори още можеш да го чуеш като наизустена мантра от някои страдащи от заразна соц-носталгия индивиди). Всичко, преценено за грозно за чуждите уши и очи, отиваше зад удобната завеса. Но това беше преди.
Сега такава завеса няма. Всичко, което се случва зад нашата българска порта, че и в задния ни двор дори, се вижда от чужденците веднага. Защото всички живеем в едно ново време, в което медиите не са десетината телевизии, шепата печатни издания и новинарски сайтове. Медиите, които ни представят в чужбина, са няколко милиона... Аз съм медия, ти си медия, всеки от нас е медия. Разбираш накъде бия, нали?
Всеки твой статус в социалните мрежи, всеки натиснат от теб „лайк”, всяка споделена от теб новина може да обиколи света. Не за минути, а за секунди. Всичко за България, което те вълнува – корупция, престъпления, афери, клюки, истини, лъжи, сплетни – благодарение на приятелите на твоите приятели в социалните мрежи, достига до чужденците в чистия му вид, без адаптация или обяснение. И чужденците мислят за България това, което ти мислиш за нея.
Скрупулът „Какво ще си помислят чужденците” е безмислен и няма защо да се опитваме да скрием нещо от тях. Ако искаме те да мислят добри неща за нас, трябва да почнем по-често и ние да мислим така за себе си.
И това да стане видно.
Да, не бива да спираме да споделяме в социалните мрежи всички гадости, които изплуват като мазни петна на повърхността на живота ни в България. Трябва да сочим неправдите, които ни обграждат ежедневно. Това е правилно. Това е важно.
Но социалната мрежа е среда, в която негативността расте като бурен. Склонни сме по-бързо да обърнем внимание, да споделим или коментираме всякакви теми, които не харесваме или не одобряваме, отколкото обратното... И понякога добрите новини, положителните примери, успешните истории от България остават там някъде отзад... Зад завесата.
Да, завесата, която този път не е пусната от нечия пропаганда. Пускаме я сами. Дебела, тежка и доста мръсна. Завеса, изтъкана от материята, която е модерно да наричаме с чуждицата „хейт”. А всъщност на български думата е омраза. И колкото и да е правдива тя, си остава омраза. Тази плътна завеса крие от очите на света доброто, което се случва дори и на такива забравени от късмета места като България.
Затова ми се иска следващият път, когато отвориш стената си във Фейсбук, да се сетиш, че някъде на тази стена има поне една положителна история за нас, българите. И да се постараеш да я потърсиш, да я забележиш, да я коментираш и споделиш... И така да й дадеш шанс да мине от другата страна на завесата.
А иначе за онази история, със Златната Ракла... Казах ти, че почти са успели да надвият тийнейджърския ми инат. Само почти... В онази задимена от цигарите им стая, обещах на режисьорката и нейните свръх културни съратници точно това, което поискаха -  детското жури няма да награди онзи скандален филм, а ще даде награда на българския участник в надпреварата... Да, но на церемонията накрая се изтъпаних пред цялата Златна Ракла и от величието на моите 14 години заявих следното: „Тази година детско-юношеското жури на фестивала... не присъжда награда”.  Тази моя проява май ми провали номенклатурното бъдеще и в комсомола вече бях обикновен редови член, но това няма никакво значение. 
Важното е, че на тази крехка възраст разбрах, че всяка завеса има две страни.
И само от мен зависи от коя страна ще застана. 









=за списание Мениджър/ноември 2015

Коментари

Пенко Герганов каза…
Комплексарско брещолевене.
Или просто жалък опит за оправдаване на гузна съвест и действия в годините след 1989-та.
Иначе списаното е пълно с грозни лъжи и гнусни опити за грешно внушение що се отнася за периода опитващ се да отрази епохата на социализма у нас.
Евала, че сте нправили това, постъпили сте правилно!

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

МАЛКИЯТ ЧОВЕК

Срещнах го за пръв път преди 22 години. Попаднах като гост на второто издание на неговото шоу „Как ще ги стигнем…“ Вечерно шоу във формат, който в наши дни мислим, че е създаден от един друг гологлав и по-голям (но само на размери) водещ… Тогава не успях да усетя кой е онзи човек, чиито кино реплики повтарях от дете - между нас имаше цял телевизионен ефир. За щастие година по-късно отново попаднах на него - в единствения тих ъгъл на една пълна с шум маса. Говорихме си. И пихме. И си говорихме. Разказваше какво ли не. За издъхващото ни кино, за кухата ни политика, за Канада на майната си, за българите там, за българите тук. Говореше тихо, но ясно, без излишни думи, без игриви интонации и драматични паузи. Сякаш не държеше да бъде чут на всяка цена. Аз го слушах, на живо, там, сред цигарения дим… а сякаш го виждах другаде. На екрана, на сцената, в моя телевизор. Ролите му бяха като при Чаплин – различни превъплъщения на всъщност един и същ Малък човек, който безрасъдно прави голем

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

Айл би бак!

Ако не влизате за пръв път в този блог със сигурност знаете историята за моята сергия. На нея продавах корекомски лъскавини на зажаднелия за дребни удоволствия българин в началото на 90те. Сергийката ми беше бутик за онова време. Бранд до бранда. Някои от тях бяха лесни за произнасяне. Малборо (дори на галено Боро), кемъл (дублетна форма - Камéл), ригли сперминт (доста притеснително), сприте (точно така, спрайт), дори зуп (за по недосетливите - 7up). Някои, обаче, бяха жив кошмар за прочитане. Например цигарите «Peter Stuyvesant». Истинско чудо беше, че хората се престрашаваха да си купуват от тях. „Може ли една кутия Петер Стюйвесант?”. Ужасна реплика. Чувах я всеки път, когато някой си мислеше, че е просташко да каже „дай едни от тия”. Българинът трябваше внезапно да свикне с чуждите езици, които ни заливаха отвсякъде. Чуждият език вече не беше само руски. Ну, плохо. В същото време всекидневно около сергията ми се навърташе едно дребно, мургаво, генетично мръсно хлапе, което поср

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

Истории от Света на Клишето / сп.Мениджър/декември

Искате ли да направим един малък експеримент? Сетете се за някоя известна реклама. Например онази, в която млада жена е опитала от парченце шоколад, което е толкова вкусно, че съзнанието й я отпраща на уникално нереално място сред природата.   Хайде сега махнете шоколада. На негово място си представете…   луканка. Младата, изрядно вчесана и гримирана жена отхапва парченце луканка (изпъвайки устни напред, за да не повреди червилото си) и хоп, вече е на нереална полянка от несъществуващо зелен цвят. Успяхте, нали? Честито, току що използвахте успешно едно от хилядите рекламни клишета. Аха, хареса ви? Не се притеснявайте, нормално е. Рекламните клишета са толкова силно прилепчиви, че ние, рекламистите, изпадаме в абстиненция, когато не ги използваме. Логично е присъствието на клишетата в рекламата да се вижда с просто око. Продукти в една и съща категория се борят за вниманието на едни и същи хора по едно и също време, в едни и същи рекламни канали. И стига само един от тези продук

ин

Море от мокро, потъващи устни. Локви кожа в преплетен тлен. Усещане кротко, някак невръстно Уж влизам аз, а ти си във мен. .

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Как да изберем рекламна агенция (сп.Мениджър/септември)

Има само един начин. Свиваш показалец и почукваш. Ако кънти на кухо – става. Шегувам се, ама почти. Приликата между динята и рекламната агенция е в това, че разбираш дали става чак след като я опиташ. Пич. В жаргона тази дума е като поощряващо потупване по рамото. За рекламистите, обаче, „пич” е разтърсване на цялото тяло в болезнени конвулсии за период от около три-четири седмици. Pitch е конкурс за избор на рекламна агенция. Усещането е като за екшън, но фабулата е романтично клише с елементи на драма. Сценарият се повтаря. Една компания (в ролята на Клиента) решава, че има нужда от комуникация на свой продукт (или услуга, марка) и тъй като секретарката е прекалено заета, за да измисли всичко това, решават да направят конкурс между няколко рекламни агенции. Добре. Как се търси рекламна агенция? Две кратки движения на показалеца ви делят от Гугъл, но е много рано да се чувствате късметлии. На „рекламна агенция” се обръщат всякакви породи фирми, които имат предмет на дейност Р