Пропускане към основното съдържание

Мъдрите млади. (за Бялата книга на списание Мениджър/юни 2015)




Тъмното на костюма, строгото на вратовръзката, огледалното черно на обувките. И най-вече белите стръкчета в косите. Това са първичните белези, по които разпознаваме Големия началник. Той е започнал отдавна. Вече е направил всичките си грешки, учил се е да не го боли, когато пада. Да не губи себе си, когато губи. И да печели веднага след това. Големият началник е заслужил позицията си, защото е вървял към нея години наред…

Едва ли можех да започна тази тема с по-голямо клише. Извинявай.
Но сигурно и ти си като мен. Като чуеш „изпълнителен директор“, твоят преминал сериозно холивудско обучение мозък веднага сервира образите на Ричард Гиър или Майкъл Дъглас. Всъщност няма защо да виним киното. Този модел на кариерно ориентираното ни общество е изграждан с десетилетия. Клишето е категорично - без опит не се успява, а опитът се трупа с години.
И така си беше.
Например моя собствен баща. Дипломира се във ВИАС-София, после диша праха на редица строителни обекти в провинцията като технически ръководител и инженер. Чак след две десетилетия упорито трупане на опит стига до поста изпълнителен директор на социалистическия строителен мастодонт – Инжстрой-Пловдив. Простата сметка – бащи ми 20 години е учил и работил, за да стане голям професионалист и съответно началник.
В същото време Марк Зукърбърг става това, което е, когато е просто на 20… И не е единствен. Дейвид Карп, изпълнителен директор на Tumblr (компания оценена на 800 млн. долара) е на 26.
Ще кажете – това са примери за гениални младежи, които стартират иновативен бизнес. Ок, прави сте. Тогава ми обяснете как компания като Burger King, която е на пазара от 50те години на миналия век, назначава за CEO трийсетгодишния Даниел Шварц, с нулев опит в областта на fast-food бизнеса. За главен финансов директор пък избират 28 годишния Джош Кобза. Останалите двама в борда на директорите са съответно на 29 и 36. Нито един от четиримата в управлението на Burger King не излъчва това усещане за традиция и мъдрост, което една компания на повече от 70 години би трябвало да носи.
И въпреки това всички тези „хлапета“ не са авантюристичен избор. Те не просто имат лични качества и потенциал. Те имат предимството да са по-бързи от другите.
Ако на моят баща са му трябвали 20 години, за да се получи натрупване на професионалните му инстинкти, то на тези млади лидери това им е отнело в пъти по-малко време… Странно, нали?
За миг ще се отдалеча от бизнеса и ще ви разкажа за един мой личен сблъсък с феномена, който наричам „мъдрите млади“. Наскоро гледах една постановка в Народния театър. Казва се Жана. Историята е простичка - попрехвърлила петдесетте властна жена е в драматичен сблъсък с безмилостно отминаващото време. Животът на Жана минава пред очите ни – спечелила набързо много пари в дивите години на промяната в Русия, превърнала се в жесток тиранин, едновременно брутално цинична и крехко ранима, помитаща всичко и всички пред себе си… и въпреки това ужасно самотна и празна отвътре. Но не ви разказвам всичко това заради Жана, а заради тази, която я е измислила. Казва се Ярослава Пулинович и е на 27 години.
Гледах постановката и се замислих – как е възможно една жена със скромен 27-годишен жизнен опит да пресъздаде толкова вярно и внушително вътрешния свят на една жена, прехвърлила 50?
За да си отговорим на този въпрос, трябва да погледнем „мъдрите млади“ право в очите. Тези индивиди са от друго измерение. Измерение, в което границите и догмите на предното поколение просто не съществуват. Измерение, в което започваш да се развиваш по-рано и го правиш чувствително по-бързо. Моят баща през целия си страхотен и успешен живот така и не научи чужд език. На мен това ми отне пет години специализирано обучение в езикова гимназия. А „мъдрите млади“ усвояват чужд език в движение, между другото, при това на абсолютно невръстна възраст. Причината? Третият им родител, наречен интернет, се старае да им говори на чужд език през цялото време.
Общото между авторката на „Жана“ и директорския борд на Burger King е в това, че нито един от тези хора не е гледал черно-бяла телевизия и не е набирал телефон с шайба. А ти помниш тези неща, нали? Ние с теб оценяваме предимствата на настоящето, сравнявайки го с нашето минало. За „мъдрите млади“, обаче, миналото е просто вчера. Но истината е още по-крайна.
И аз, и ти, сме израствали с желанието да станем важни в света на родителите си. Да минем по техните стъпки, още по-успешно. Да наследим техните знания, да надградим техните постижения. Да станем по-добри от тях, но въпреки това като тях. За „мъдрите млади“ това съвсем не е така. Светът, в който растат те, е качествено нов. Технологиите се развиват всеки ден, граници и държави не съществуват, а източниците на знания практически са неограничени.
Burger King са взели едно правилно решение – да сложат начело на компанията си хора, които живеят изцяло в различното настояще.
Защото не е вярно, че младите живеят в нашия свят. 
Ние живеем в техния.  






Коментари

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

Утопия за продан (сп. Мениджър/май)

Сигурно е заради притеглянето. Принудени сме да пъплим по планетата, но всъщност искаме да хвърчим в облаците. Живеем в действителност, а жадуваме нереалност. За щастие сме я открили. Приемаме я ежедневно, без значение какви са възрастта ни, полът ни, социалният ни статус. При това навсякъде – на улицата, в колата, на работа, по време на хранене, дори вечер преди лягане. Масова утопия. Наричаме я реклама. През 1516 година Томас Мор пише за един съвършен остров, където всички са равни и благоденстващи. Кръщава го Утопия (от гръцки: οὐ - „не“ и τόπος - „място”, т.е. „не-място“). От името прозира позицията на Мор – съвършеният свят е красива измислица, той не може да съществува. Въпреки това, доста мечтатели след него се опитват да превърнат Утопия в реалност. За добро или зло, все неуспешно. Желанието за съвършенство често води до, меко казано, крайности. Достатъчно е само да се сетим за най-мракобесната идея, хрумвала на човек досега – за чистата раса. Макар и продължила относите

музика за проникване

Учителката: Знаете ли кой има най-големи яйца? Иванчо: Слонът! Учителката (възмутено): Не! Иванчо, не си ли чувал за щраус!? Иванчо: Аха... Ся разбирам що са му толкова бавни валсовете. Вицът е стар и може би тъп. Но е факт, че музиката и топките са свързани. Само се сети над колко музика си се празнил в последните десетина години и ще се почувстваш като радио. Свършвал си на рок, поп, ретро, чил аут и кво ли още не. Което те прави радио с кошмарен формат, човече. Но не се вини. Причината за това нелепо разностилие не си ти, а жените. Защото в желанието си да проникнем в тъмното тясно пространство на някоя дама ние сме готови да се съобразим и с най-нелепото й музикално предпочитание. Добре де. Музиката отпуска жената, предразполага я към секс. Значи като се запознаем с жена я водим вкъщи, пускаме й някаква музика и я съсипваме от едночасов секс, при който тя финишира около пет пъти, признава, че вече ни обича, а ние я изпращаме с пляскане по дупето и каним следващата. Звучи красиво

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул