Пропускане към основното съдържание

Мъдрите млади. (за Бялата книга на списание Мениджър/юни 2015)




Тъмното на костюма, строгото на вратовръзката, огледалното черно на обувките. И най-вече белите стръкчета в косите. Това са първичните белези, по които разпознаваме Големия началник. Той е започнал отдавна. Вече е направил всичките си грешки, учил се е да не го боли, когато пада. Да не губи себе си, когато губи. И да печели веднага след това. Големият началник е заслужил позицията си, защото е вървял към нея години наред…

Едва ли можех да започна тази тема с по-голямо клише. Извинявай.
Но сигурно и ти си като мен. Като чуеш „изпълнителен директор“, твоят преминал сериозно холивудско обучение мозък веднага сервира образите на Ричард Гиър или Майкъл Дъглас. Всъщност няма защо да виним киното. Този модел на кариерно ориентираното ни общество е изграждан с десетилетия. Клишето е категорично - без опит не се успява, а опитът се трупа с години.
И така си беше.
Например моя собствен баща. Дипломира се във ВИАС-София, после диша праха на редица строителни обекти в провинцията като технически ръководител и инженер. Чак след две десетилетия упорито трупане на опит стига до поста изпълнителен директор на социалистическия строителен мастодонт – Инжстрой-Пловдив. Простата сметка – бащи ми 20 години е учил и работил, за да стане голям професионалист и съответно началник.
В същото време Марк Зукърбърг става това, което е, когато е просто на 20… И не е единствен. Дейвид Карп, изпълнителен директор на Tumblr (компания оценена на 800 млн. долара) е на 26.
Ще кажете – това са примери за гениални младежи, които стартират иновативен бизнес. Ок, прави сте. Тогава ми обяснете как компания като Burger King, която е на пазара от 50те години на миналия век, назначава за CEO трийсетгодишния Даниел Шварц, с нулев опит в областта на fast-food бизнеса. За главен финансов директор пък избират 28 годишния Джош Кобза. Останалите двама в борда на директорите са съответно на 29 и 36. Нито един от четиримата в управлението на Burger King не излъчва това усещане за традиция и мъдрост, което една компания на повече от 70 години би трябвало да носи.
И въпреки това всички тези „хлапета“ не са авантюристичен избор. Те не просто имат лични качества и потенциал. Те имат предимството да са по-бързи от другите.
Ако на моят баща са му трябвали 20 години, за да се получи натрупване на професионалните му инстинкти, то на тези млади лидери това им е отнело в пъти по-малко време… Странно, нали?
За миг ще се отдалеча от бизнеса и ще ви разкажа за един мой личен сблъсък с феномена, който наричам „мъдрите млади“. Наскоро гледах една постановка в Народния театър. Казва се Жана. Историята е простичка - попрехвърлила петдесетте властна жена е в драматичен сблъсък с безмилостно отминаващото време. Животът на Жана минава пред очите ни – спечелила набързо много пари в дивите години на промяната в Русия, превърнала се в жесток тиранин, едновременно брутално цинична и крехко ранима, помитаща всичко и всички пред себе си… и въпреки това ужасно самотна и празна отвътре. Но не ви разказвам всичко това заради Жана, а заради тази, която я е измислила. Казва се Ярослава Пулинович и е на 27 години.
Гледах постановката и се замислих – как е възможно една жена със скромен 27-годишен жизнен опит да пресъздаде толкова вярно и внушително вътрешния свят на една жена, прехвърлила 50?
За да си отговорим на този въпрос, трябва да погледнем „мъдрите млади“ право в очите. Тези индивиди са от друго измерение. Измерение, в което границите и догмите на предното поколение просто не съществуват. Измерение, в което започваш да се развиваш по-рано и го правиш чувствително по-бързо. Моят баща през целия си страхотен и успешен живот така и не научи чужд език. На мен това ми отне пет години специализирано обучение в езикова гимназия. А „мъдрите млади“ усвояват чужд език в движение, между другото, при това на абсолютно невръстна възраст. Причината? Третият им родител, наречен интернет, се старае да им говори на чужд език през цялото време.
Общото между авторката на „Жана“ и директорския борд на Burger King е в това, че нито един от тези хора не е гледал черно-бяла телевизия и не е набирал телефон с шайба. А ти помниш тези неща, нали? Ние с теб оценяваме предимствата на настоящето, сравнявайки го с нашето минало. За „мъдрите млади“, обаче, миналото е просто вчера. Но истината е още по-крайна.
И аз, и ти, сме израствали с желанието да станем важни в света на родителите си. Да минем по техните стъпки, още по-успешно. Да наследим техните знания, да надградим техните постижения. Да станем по-добри от тях, но въпреки това като тях. За „мъдрите млади“ това съвсем не е така. Светът, в който растат те, е качествено нов. Технологиите се развиват всеки ден, граници и държави не съществуват, а източниците на знания практически са неограничени.
Burger King са взели едно правилно решение – да сложат начело на компанията си хора, които живеят изцяло в различното настояще.
Защото не е вярно, че младите живеят в нашия свят. 
Ние живеем в техния.  






Коментари

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Сексът и гладът 3

Беше едно извадено от фурната лято в началото на 90те. Аз гребях с шепи от току що цъфналата като гнойна пъпка демокрация и пъплещата в калта на соц-а пазарна икономика. По ония стандарти бях „фирмаджия”. Бутикът ми беше уличен, метър на два. Плащах тротоарно право, понякога. Метална конструкция, цвят ръжда. Шкаф отвътре, с катинар, тип секретен. Не че държах нещо вътре. Отгоре - рамка за покривало. Самото покривало беше брезентово и го смъквах всяка вечер, за да не изчезне. В онези дни всичко изчезваше. Бяхме навън, но обществото ни беше затворено. Не допускахме навлеци и смазвахме конкуренцията от другата страна на булеварда с мълчаливо отвращение. Всеки от нас беше достигнал до тази редица от метални масички по различен начин. Аз бях почнал с ластици. За гащи. От онези белите, на парчета по пет метра. Не вървяха особено. Все пак хората не си сменяха толкова често ластиците на гащите дори и в онези гладни години. После съдбата ми се усмихна беззъбо и станах официален представител н

МЛЪК

        Така е било писано, знаеше това. Още когато е поел първата глътка болезнен въздух, а после е минавал през юмруците на живота, когато е трупал слава, опит и пари, а всички мизерници са започнали да го уважават, когато е вървял нагоре по главите на дребните нещастници, без да се обръща дори, през цялото време тя е била негова.   Когато я откри, Наталия живееше със съквартирантката си в две стаи с разхвърляни момичешки глупости, на последния етаж на стара кооперация в центъра. Работеше в туристическа агенция. Временно, според нея. Беше завършила семестриално английска филология, но не бързаше да се дипломира. Както прецени по-късно той - харесваше й да живее с мисълта, че още е малка.   Той ходеше понякога да обядва, напълно сам, в едно забутано и винаги полупразно бистро - встрани от непознатите очи, които винаги го зяпаха с любопитство и завист. Един ден забеляза там Наталия. Беше си купила сандвич с пуешко, студен чай и кафе. Изследваше я тайно, през слънчевите си

Злото е мъртво. Да живее злото.

Днес беше понеделник. Хиляди американци излязоха спонтанно да пеят химн, курсът на долара тръгна нагоре, а навъсеният петрол падна от радост с почти долар. В понеделник светът полудя от щастие. Обама уби Осама. В нашата приказка на отплатата добрият премахна лошия и сега следва познатото „всички яли, пили и живяли сто години”... Добре, мъртъв е. Възпитаният християнин има заучена реплика, когато някой умре. Нека я кажем заедно. Погледни снимката вляво и повтаряй с мен: Б о г д а г о п р о с т и. Не е лесно, знам. В съзнанието ти почти неусетно препускат въпроси. Кой Бог да му прости? Защо да му прощава? Защо точно моят Бог да му прощава? Ок, няма смисъл. Нека опитаме друго. Погледни пак снимката и се опитай да си представиш този човек без брада. А сега без чалма. А сега с няколко десетки години по-млад. А сега си го представи като дете, което ти се усмихва от снимката. Дете, което е умряло днес, в понеделник. Би ли поискал прошка за него сега? Да, по-лесно е. Защото някак с

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

до последна капка

Мила дъще, Щом четеш това значи съм напуснала този свят и съм се пренесла в земите на дедите ни. Това ще се случи и с теб, но след много време. След цели две-три седмици. Затова реших да ти помогна с някои практични съвети, за да не губиш време в опознаването на света. И така. Да започнем от вятъра. Той е просто въздух, тръгнал в насрещното. Но е гаден. Блъска се в теб нарочно. Не му обръщай внимание. Той си се размотава безцелно, а ти си тръгнала на вечеря. Мисли само за нея. Избирай оживени места за хранене. Там има по-голямо разнообразие. Освен това всички за заети с разговори помежду си и няма да ти обръщат толкова внимание. Избирай внимателно храната. Не се хвърляй на първото парче месо, което ти поднесат. Колкото и да ти пробутват голи бутове, мръвката откъм врата е най-вкусна. Понякога се опитват да я скрият с висока яка или, колко наивно, тънък шал. Не се отказвай. Насочи се внимателно, избери необходимата пролука и действай. Никога не привличай внимание по време на вечер

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

тъпотъжно

Умората седеше удобно на клепачите му и си клатеше краката. Беше малка умора и затова петите й не достигаха още до зениците му. Бяха й обещали, че като порасне ще може да рита очите му. Болезнена умора. Такава искаше да стане. Да може да уцели с един ритник зеницата му и да накара очната му ябълка да се разтресе като желе в черната си дупка. Само да порасне... Разклати пак левия си крак. Със засилка, назад. Ми не става. Не го докосна дори. Само му стои на клепачите. Бяха й обещали, че като стане истински голяма умора ще гледа как... Изведнъж светът се обърна с джобовете нагоре и умората се оказа без почва под краката си. Започна да пада. Все по-падаше и падаше докато накрая се размаза в беззвучно пльок върху бяла чаршафена повърност. Никой не й беше казал, че умората води до сън. А сънят затваря очите. Тя беше малка умора. На малките умори не се казва всичко.