Пропускане към основното съдържание

Мъдрите млади. (за Бялата книга на списание Мениджър/юни 2015)




Тъмното на костюма, строгото на вратовръзката, огледалното черно на обувките. И най-вече белите стръкчета в косите. Това са първичните белези, по които разпознаваме Големия началник. Той е започнал отдавна. Вече е направил всичките си грешки, учил се е да не го боли, когато пада. Да не губи себе си, когато губи. И да печели веднага след това. Големият началник е заслужил позицията си, защото е вървял към нея години наред…

Едва ли можех да започна тази тема с по-голямо клише. Извинявай.
Но сигурно и ти си като мен. Като чуеш „изпълнителен директор“, твоят преминал сериозно холивудско обучение мозък веднага сервира образите на Ричард Гиър или Майкъл Дъглас. Всъщност няма защо да виним киното. Този модел на кариерно ориентираното ни общество е изграждан с десетилетия. Клишето е категорично - без опит не се успява, а опитът се трупа с години.
И така си беше.
Например моя собствен баща. Дипломира се във ВИАС-София, после диша праха на редица строителни обекти в провинцията като технически ръководител и инженер. Чак след две десетилетия упорито трупане на опит стига до поста изпълнителен директор на социалистическия строителен мастодонт – Инжстрой-Пловдив. Простата сметка – бащи ми 20 години е учил и работил, за да стане голям професионалист и съответно началник.
В същото време Марк Зукърбърг става това, което е, когато е просто на 20… И не е единствен. Дейвид Карп, изпълнителен директор на Tumblr (компания оценена на 800 млн. долара) е на 26.
Ще кажете – това са примери за гениални младежи, които стартират иновативен бизнес. Ок, прави сте. Тогава ми обяснете как компания като Burger King, която е на пазара от 50те години на миналия век, назначава за CEO трийсетгодишния Даниел Шварц, с нулев опит в областта на fast-food бизнеса. За главен финансов директор пък избират 28 годишния Джош Кобза. Останалите двама в борда на директорите са съответно на 29 и 36. Нито един от четиримата в управлението на Burger King не излъчва това усещане за традиция и мъдрост, което една компания на повече от 70 години би трябвало да носи.
И въпреки това всички тези „хлапета“ не са авантюристичен избор. Те не просто имат лични качества и потенциал. Те имат предимството да са по-бързи от другите.
Ако на моят баща са му трябвали 20 години, за да се получи натрупване на професионалните му инстинкти, то на тези млади лидери това им е отнело в пъти по-малко време… Странно, нали?
За миг ще се отдалеча от бизнеса и ще ви разкажа за един мой личен сблъсък с феномена, който наричам „мъдрите млади“. Наскоро гледах една постановка в Народния театър. Казва се Жана. Историята е простичка - попрехвърлила петдесетте властна жена е в драматичен сблъсък с безмилостно отминаващото време. Животът на Жана минава пред очите ни – спечелила набързо много пари в дивите години на промяната в Русия, превърнала се в жесток тиранин, едновременно брутално цинична и крехко ранима, помитаща всичко и всички пред себе си… и въпреки това ужасно самотна и празна отвътре. Но не ви разказвам всичко това заради Жана, а заради тази, която я е измислила. Казва се Ярослава Пулинович и е на 27 години.
Гледах постановката и се замислих – как е възможно една жена със скромен 27-годишен жизнен опит да пресъздаде толкова вярно и внушително вътрешния свят на една жена, прехвърлила 50?
За да си отговорим на този въпрос, трябва да погледнем „мъдрите млади“ право в очите. Тези индивиди са от друго измерение. Измерение, в което границите и догмите на предното поколение просто не съществуват. Измерение, в което започваш да се развиваш по-рано и го правиш чувствително по-бързо. Моят баща през целия си страхотен и успешен живот така и не научи чужд език. На мен това ми отне пет години специализирано обучение в езикова гимназия. А „мъдрите млади“ усвояват чужд език в движение, между другото, при това на абсолютно невръстна възраст. Причината? Третият им родител, наречен интернет, се старае да им говори на чужд език през цялото време.
Общото между авторката на „Жана“ и директорския борд на Burger King е в това, че нито един от тези хора не е гледал черно-бяла телевизия и не е набирал телефон с шайба. А ти помниш тези неща, нали? Ние с теб оценяваме предимствата на настоящето, сравнявайки го с нашето минало. За „мъдрите млади“, обаче, миналото е просто вчера. Но истината е още по-крайна.
И аз, и ти, сме израствали с желанието да станем важни в света на родителите си. Да минем по техните стъпки, още по-успешно. Да наследим техните знания, да надградим техните постижения. Да станем по-добри от тях, но въпреки това като тях. За „мъдрите млади“ това съвсем не е така. Светът, в който растат те, е качествено нов. Технологиите се развиват всеки ден, граници и държави не съществуват, а източниците на знания практически са неограничени.
Burger King са взели едно правилно решение – да сложат начело на компанията си хора, които живеят изцяло в различното настояще.
Защото не е вярно, че младите живеят в нашия свят. 
Ние живеем в техния.  






Коментари

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

Не се отказвайте от идеи, които клиентът не очаква.

 За пръв път публикувам в блога си разговор. Сигурно защото срещу мен беше Елица Николова, в интервю за любимото списание Мениджър. И защото нещата, за които си говорим, са важни. Поне за мен и хората около мен.  Приятно четене.   НЕ СЕ ОТКАЗВАЙТЕ ОТ ИДЕИ, КОИТО КЛИЕНТЪТ НЕ ОЧАКВА. Желязната логика в света на бизнеса често изглежда несъвместима с разбиващия сърцето език на рекламата. Но от изначално напрегнатите отношения между клиент и криейтив зависи не само как един бранд ще се появи пред света. От тях зависят развитието и смисълът на двете индустрии. Разговаряме с Радослав Бимбалов, един от собствениците на The Smarts, за отношенията между бизнеса и творческите агенции - не просто защото е убеден, че веднъж в историята си трябва да решиш да се откажеш от свой голям клиент. А защото това е важно за пътя на идеите В интернет е пълно със статии от рода на "5 тайни за щастлива връзка между клиент и агенция". Отвори която и да е, за да видиш, че зву

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Тук. Тук. Тук. Тук.

Създаден съм тук. Вдишал съм този въздух, дали са ми родно име. Сричал съм този език, учил съм имената и на герои, и на глупци. Помнил съм делата и на загинали, и на забравени. Целувал съм знамето, шептял съм клетви. Бил съм горд. И пораснах. Оставям стъпки, зарязвам свое минало, за да заграбя ново. Редя дни и разпилявам знания. Тук. Пораснах и започнах да виждам. Да чувам. Да усещам. Истината. За Тук аз съм Турист. Дошъл съм за малко и Тук няма време. Трябва да използва бързо мен и всичко, което мога или имам. Защото съм Турист, при това загубен. Плащам здравни осигуровки, които не използвам. Плащам пенсионни осигуровки, които няма да използвам. Плащам данъци за пътища, които разбиват колата ми, за която също плащам данъци. Плащам данъци върху данъците, които плащам. Плащам глоби за нарушения, които са ми помогнали да направя. Плащам, за да не платя глоби за нарушения. Плащам, за да хванат тези, на които плащам, за да не платя глоби за нарушения. Плащам за боклуците, с които т

МАЛКИЯТ ЧОВЕК

Срещнах го за пръв път преди 22 години. Попаднах като гост на второто издание на неговото шоу „Как ще ги стигнем…“ Вечерно шоу във формат, който в наши дни мислим, че е създаден от един друг гологлав и по-голям (но само на размери) водещ… Тогава не успях да усетя кой е онзи човек, чиито кино реплики повтарях от дете - между нас имаше цял телевизионен ефир. За щастие година по-късно отново попаднах на него - в единствения тих ъгъл на една пълна с шум маса. Говорихме си. И пихме. И си говорихме. Разказваше какво ли не. За издъхващото ни кино, за кухата ни политика, за Канада на майната си, за българите там, за българите тук. Говореше тихо, но ясно, без излишни думи, без игриви интонации и драматични паузи. Сякаш не държеше да бъде чут на всяка цена. Аз го слушах, на живо, там, сред цигарения дим… а сякаш го виждах другаде. На екрана, на сцената, в моя телевизор. Ролите му бяха като при Чаплин – различни превъплъщения на всъщност един и същ Малък човек, който безрасъдно прави голем

Как да изберем рекламна агенция (сп.Мениджър/септември)

Има само един начин. Свиваш показалец и почукваш. Ако кънти на кухо – става. Шегувам се, ама почти. Приликата между динята и рекламната агенция е в това, че разбираш дали става чак след като я опиташ. Пич. В жаргона тази дума е като поощряващо потупване по рамото. За рекламистите, обаче, „пич” е разтърсване на цялото тяло в болезнени конвулсии за период от около три-четири седмици. Pitch е конкурс за избор на рекламна агенция. Усещането е като за екшън, но фабулата е романтично клише с елементи на драма. Сценарият се повтаря. Една компания (в ролята на Клиента) решава, че има нужда от комуникация на свой продукт (или услуга, марка) и тъй като секретарката е прекалено заета, за да измисли всичко това, решават да направят конкурс между няколко рекламни агенции. Добре. Как се търси рекламна агенция? Две кратки движения на показалеца ви делят от Гугъл, но е много рано да се чувствате късметлии. На „рекламна агенция” се обръщат всякакви породи фирми, които имат предмет на дейност Р

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

Рекламен дим (за сп.Мениджър/окт.'13)

 Пушиш, нали? Добре, хайде сега остави това списание, излез навън и дръпни един фас. После се върни, седни и прочети този текст. Но, моля те, не пуши докато четеш следващите редове. На съвестта ми и без това й е достатъчно тежко… Да, аз съм рекламист и като такъв трябва да нося отговорност за някои твои действия. Особено за навиците, които съм ти помогнал да си създадеш. Пушенето и рекламата. Това е истинска любовна история. Започва още в началото на миналия век, когато рекламата упорито внушава, че пушенето е като храненето – не само безвредно, но и толкова естествено, че чак необходимо. Мъжете, които пушат в рекламите, са със загоряла кожа, твърди ръце и секси нисък глас. Ако пушиш, ти ще бъдеш като тях – неустоим мъжкар в очите на околните, въпреки шкембенцето и плешивото теме в собственото ти огледало. За жените рецептата е друга – рекламите превръщат цигарата в знаме на еманципацията. Пушещата жена е самостоятелна, отворена към света, силна и независима. Освен това пу