Пропускане към основното съдържание

Мъдрите млади. (за Бялата книга на списание Мениджър/юни 2015)




Тъмното на костюма, строгото на вратовръзката, огледалното черно на обувките. И най-вече белите стръкчета в косите. Това са първичните белези, по които разпознаваме Големия началник. Той е започнал отдавна. Вече е направил всичките си грешки, учил се е да не го боли, когато пада. Да не губи себе си, когато губи. И да печели веднага след това. Големият началник е заслужил позицията си, защото е вървял към нея години наред…

Едва ли можех да започна тази тема с по-голямо клише. Извинявай.
Но сигурно и ти си като мен. Като чуеш „изпълнителен директор“, твоят преминал сериозно холивудско обучение мозък веднага сервира образите на Ричард Гиър или Майкъл Дъглас. Всъщност няма защо да виним киното. Този модел на кариерно ориентираното ни общество е изграждан с десетилетия. Клишето е категорично - без опит не се успява, а опитът се трупа с години.
И така си беше.
Например моя собствен баща. Дипломира се във ВИАС-София, после диша праха на редица строителни обекти в провинцията като технически ръководител и инженер. Чак след две десетилетия упорито трупане на опит стига до поста изпълнителен директор на социалистическия строителен мастодонт – Инжстрой-Пловдив. Простата сметка – бащи ми 20 години е учил и работил, за да стане голям професионалист и съответно началник.
В същото време Марк Зукърбърг става това, което е, когато е просто на 20… И не е единствен. Дейвид Карп, изпълнителен директор на Tumblr (компания оценена на 800 млн. долара) е на 26.
Ще кажете – това са примери за гениални младежи, които стартират иновативен бизнес. Ок, прави сте. Тогава ми обяснете как компания като Burger King, която е на пазара от 50те години на миналия век, назначава за CEO трийсетгодишния Даниел Шварц, с нулев опит в областта на fast-food бизнеса. За главен финансов директор пък избират 28 годишния Джош Кобза. Останалите двама в борда на директорите са съответно на 29 и 36. Нито един от четиримата в управлението на Burger King не излъчва това усещане за традиция и мъдрост, което една компания на повече от 70 години би трябвало да носи.
И въпреки това всички тези „хлапета“ не са авантюристичен избор. Те не просто имат лични качества и потенциал. Те имат предимството да са по-бързи от другите.
Ако на моят баща са му трябвали 20 години, за да се получи натрупване на професионалните му инстинкти, то на тези млади лидери това им е отнело в пъти по-малко време… Странно, нали?
За миг ще се отдалеча от бизнеса и ще ви разкажа за един мой личен сблъсък с феномена, който наричам „мъдрите млади“. Наскоро гледах една постановка в Народния театър. Казва се Жана. Историята е простичка - попрехвърлила петдесетте властна жена е в драматичен сблъсък с безмилостно отминаващото време. Животът на Жана минава пред очите ни – спечелила набързо много пари в дивите години на промяната в Русия, превърнала се в жесток тиранин, едновременно брутално цинична и крехко ранима, помитаща всичко и всички пред себе си… и въпреки това ужасно самотна и празна отвътре. Но не ви разказвам всичко това заради Жана, а заради тази, която я е измислила. Казва се Ярослава Пулинович и е на 27 години.
Гледах постановката и се замислих – как е възможно една жена със скромен 27-годишен жизнен опит да пресъздаде толкова вярно и внушително вътрешния свят на една жена, прехвърлила 50?
За да си отговорим на този въпрос, трябва да погледнем „мъдрите млади“ право в очите. Тези индивиди са от друго измерение. Измерение, в което границите и догмите на предното поколение просто не съществуват. Измерение, в което започваш да се развиваш по-рано и го правиш чувствително по-бързо. Моят баща през целия си страхотен и успешен живот така и не научи чужд език. На мен това ми отне пет години специализирано обучение в езикова гимназия. А „мъдрите млади“ усвояват чужд език в движение, между другото, при това на абсолютно невръстна възраст. Причината? Третият им родител, наречен интернет, се старае да им говори на чужд език през цялото време.
Общото между авторката на „Жана“ и директорския борд на Burger King е в това, че нито един от тези хора не е гледал черно-бяла телевизия и не е набирал телефон с шайба. А ти помниш тези неща, нали? Ние с теб оценяваме предимствата на настоящето, сравнявайки го с нашето минало. За „мъдрите млади“, обаче, миналото е просто вчера. Но истината е още по-крайна.
И аз, и ти, сме израствали с желанието да станем важни в света на родителите си. Да минем по техните стъпки, още по-успешно. Да наследим техните знания, да надградим техните постижения. Да станем по-добри от тях, но въпреки това като тях. За „мъдрите млади“ това съвсем не е така. Светът, в който растат те, е качествено нов. Технологиите се развиват всеки ден, граници и държави не съществуват, а източниците на знания практически са неограничени.
Burger King са взели едно правилно решение – да сложат начело на компанията си хора, които живеят изцяло в различното настояще.
Защото не е вярно, че младите живеят в нашия свят. 
Ние живеем в техния.  






Коментари

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

В ИМЕТО НА МАРКАТА

Да измислиш име на нещо понякога е дори по-трудна работа от това да го създадеш. Моята майка притежаваше чудесното нетипично име Гроздана, цял живот го недолюбваше и се подвизаваше под името Грета, но в същото време беше изключително благодарна на родителите си, че не са я кръстили съвсем точно на баба й… Как се е казвала баба й? Ще ви кажа по-късно. Да се върнем на това как се дава име. Сблъсках се с тази трудност на невръстна възраст, когато получих правото да притежавам папагал.   По някаква случайност по същото време сестра ми беше луднала по Бийтълс и аз реших, че моят нов късоопашат приятел в клетка трябва да се казва Пол. Не че пееше като него. Напротив, почти не издаваше звук. Просто беше разсеян, жълт, леко пухкав и някак миловиден. Пол, отвсякъде. По същото време обществото, в което растях, кръщаваше нещата по сложен, труден за произнасяне и абсурден за запомняне начин. Следвайки съветския пример, предприятията в родината ни гордо носеха гръмки имена, сглобен

предтоплие

Слънце ближе сняг. Вафлени покриви. Небето е жадно за пролет.

5 (пет)

Портфейлът беше до носните й кърпички. Знаеше си. Все там се напъхва, използвайки суматохата в дамската й чанта. Отвори го. Кожено празно пространство, в което се мъдреше една самотна банкнота. Последните й пет лева. Финалната банкнота от пикливите й спестявания, готова да си отиде срещу пакет цигари, които тя желаеше до лудост. Пресегна се и с леко трепереща ръка подаде банкнотата на магазинерката. Още съвсем малко и щеше да пуши... Магазинерката пое банкнотата и я огледа. Дали ще почнат скоро и петолевки да правят измамниците? Сигурно, то само това остана... Кво искаше тая? А, да, цигари. Оф, верно си е време за фас. Само да приключи с клиентите, че се образува и опашка. Я, на тоя съсед как добре му стои риза... Кво да бъде? От това ли? Ето. Ресто пет и двайсет... Пет... и десет... и двайсет... Мъжът пъхна петолевката в джоба на ризата си, усмихна се на магазинерката и излезе навън. Потърси дистанционното в джоба на панталоните и изключи алармата на колата. Запали и тръгна. Шофир

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ/сп.Мениджър/март

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ 1ва част Всяка професионална общност има своя типичен жаргон на общуване. Колкото по-затворено е това общество, толкова по-странен е езика му. Ако ви се наложи да общувате с рекламист, например, е добре да знаете някои от основните му фразеологични особености. Иначе рискувате да го гледате с неразбиране и недоверие, а обикновено той тълкува това като проява на агресия. Чувствително създание е. И така, ето един малък превод на някои от най-използваните фрази в рекламисткия жаргон, без претенции за изчерпателност: Клиентът иска боза – не приемайте буквално това. Бихте се изложили страхотно ако попитате - „и каква му сервирахте - резлива или сладка?” Истината е, че клиентът е принудил агенцията да се откаже от гениалните си идеи и да приложи нещо по-сигурно, тоест скучно. Да напипаш инсайта – не търсете нищо хирургично в тази фраза. Обикновено означава да потърсиш необходимата нагласа в съзнанието на някой потребител, без да отваряш черепа му. Брифнахм

Двете страни на завесата.

Може сега да не ми личи особено , но в средата на 80те бях виден ръководител на пионерската организация в родния Пловдив. Отгоре на всичко бях успял да стана няколко пъти лауреат на художествената самодейност (но не ме карайте да обяснявам какво е това). Благодарение на тези си постижения, на една невръстна тийнейджърска възраст се бях издигнал до ежегоден председател на детско-юношеското жури на известния международен фестивал за телевизионно творчество – Златната Ракла. И всичко вървеше чудесно, докато една година оглавяваното от мен жури не реши, че трябва да награди един юношески филм, май беше испански. Филмът беше доста интересен. Накратко - две момчета, навлизащи в пуберитета, изведнъж бяха започнали да изпитват привличане един към друг и това ги объркваше - на моменти ужасяваше, друг път окриляваше... Две объркани момчета, които не знаеха какво да правят със странните си чувства и се лутаха между рая и ада. Фабула, достойна за „Планината Броукбек”, само че сътворена три