Пропускане към основното съдържание

Усмихвай се, заразително е.



Познавам малко овчари. Даже, ако трябва да съм напълно откровен, не ги познавам особено добре. Просто понякога си говоря с тях, докато вися покрай някой водоем с въдица в ръка. Спомням си как веднъж един ми издаде каква е неговата тайна за контрол над стадото дръгливи кози. „Те без мен не могат”, обясни ми през малкото си нахилени зъби. Освен бодливи храсти, козичките обичали хумора. И затова той, представяш ли си, им разказвал вицове. Колкото и да ми беше неудобно, се престраших да попитам точно кои вицове влияят най-добре на сложната храносмилателна система на козите. „Е как кои, ти кво се правиш?”, пастирът гърлено се изхили, намигайки ми съзаклятнически.
За пръв път се изчервявах докато съм за риба.
А ти не гледай така, моля. Естествено, че темата ми не е за психичните отклонения, които са страничен ефект на отрудения овчарски живот. Нито затова дали наистина козите разбират неприличните вицове и как точно влияят те на млеконадоя им. По-скоро ми се иска да ти поговоря почти сериозно за забавлението, което трябва да е съществена част от атмосферата на всяка работна общност, включително и на твоята.
Официално смехът не присъства като задължителен елемент на трудовия процес. Даже напротив, в много бизнес структури на него се гледа с недоверие. Счита се, че загубата на сериозен тон на вътрешно-фирмените отношения води до ниска производителност, загуба на концентрация и редица още малоумни формулировки, които дори не мога да произнеса. Бастунът в гърлото се оказва по-задължителен от вратовръзката.

Ходил съм в такива офиси. По коридорите се разминават едни забързани сенки с угрижени изражения. През стъклените прегради се виждат восъчни фигури, прилепнали към клавиатурите, забили късогледие в мониторите. Толкова е тихо, че се чува целият офисен шум: Изперкалите перки за охлаждане в компютърните кутии, неравномерното тракане на клавиатурите, дори потъркването на един лист А4 в друг. Отстрани изглежда, че работният процес е като добре смазана машина – работи плътно, безотказно, ефективно. Ако ти си мениджър на такъв офис сигурно си доста доволен, нали? Аз, обаче, бих те посъветвал да счупиш калъфа си за миг и да отидеш на едно място, където обикновено не стъпваш. В пушилнята, или както наричат тази тераса, място извън сградата или каквото там са присбособили за вредния си навик част от твоите служители.
Иди там, за да се запознаеш наново с хората си. Петте минути, които тези индивиди крадат от времето, за което им плащаш, може да се окажат безценни за бизнеса ти. Там, сред отровния дим и мърлявата обстановка, хората си говорят глупости. Споделят свои случки, разказват си вицове, закачат се, шегуват се, смеят се. Колкото и да ти е странно, в тези 5 минути мозъците им работят много по-продуктивно отколкото в останалите 475 минути на работния ден. Искаш ли да знаеш защо? Ето ти малко наука – освен всичко друго, смехът е и дихателна функция на организма. Когато се смееш, дишаш по-дълбоко и продължително и най-вече издишваш в къси фази, доста по-често. По този начин белите дробове максимално се изпразват, а това е много полезно, защото през това време обмяната на въздух става четири пъти по-бърза от обикновено. Смехът, мили мой млад меринджей, активизира работата на мозъка, повишава  потентността, а имунната система започва да изработва най-полезните за организма хормони - хормоните на щастието, които пък имат чудната способност да потискат някои негативни процеси – умора, слабост и стрес.
Добре. Как да пренесеш този научно доказан подем на производителността на подопечните ти мозъци от пушилнята в останалата част на офиса? Трябва да се постараеш да промениш атмосферата, без да намесваш в нея цигари, естествено. Ако до вчера в офиса ти е царяла дисциплината на сериозния тон, ще трябва промяната да се осъществи плавно. Първото нещо е да си сложиш усмивка. Не говоря за перманентен грим. Постарай се да изглеждаш ведро, колкото и да ти е затормозен процесора със сложното уравнение да управляваш бизнес в българска среда. После бъди нащрек - не пропускай повод да се усмихнеш по-широко ако някой от служителите ти си позволи да разчупи гипса. Засмей се първи на случайно изпусната шега в офиса. И това ще бъде само началото. Време е да направиш някои малки промени наоколо, които ще ти позволят да създадеш среда, предразполагаща към здравословен за бизнеса офисен смях. Ето ти малко безплатни идеи – обяви някой ден в седмицата за забранен за навъсени физиономии – ако някой престъпи „заповедта” и се намуси от нещо по време на работа,  трябва да пусне монета в специална кутия. Или пък покани художник, който да направи карикатури на хората в офиса, докато те си работят... и ги постави в рамки, в офисната кухня. Или пък създай навик всеки ден някой от колегите да пуска на всички мейли линк с нещо вдъхновяващо весело, което е видял в нета. Да, има редица малки хрумки, които могат да ти помогнат да подобриш офисната атмосфера със здравословно количество веселба, дори и ако ти самият си се определил като скучен човек и си решил, че си лишен свише от чувство за хумор. Всъщност добрите мениджъри далеч не са велики шоумени. Просто успяват да създадат усмихната работна среда около себе си без излишна клоунада. Щом те могат, значи и ти. Нали?
Ами толкоз по темата. Знам, че днес ще се усмихваш повече в офиса. И май това ме радва. 



(за сп.Мениджър, февруари 2014)

Коментари

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

МЛЪК

        Така е било писано, знаеше това. Още когато е поел първата глътка болезнен въздух, а после е минавал през юмруците на живота, когато е трупал слава, опит и пари, а всички мизерници са започнали да го уважават, когато е вървял нагоре по главите на дребните нещастници, без да се обръща дори, през цялото време тя е била негова.   Когато я откри, Наталия живееше със съквартирантката си в две стаи с разхвърляни момичешки глупости, на последния етаж на стара кооперация в центъра. Работеше в туристическа агенция. Временно, според нея. Беше завършила семестриално английска филология, но не бързаше да се дипломира. Както прецени по-късно той - харесваше й да живее с мисълта, че още е малка.   Той ходеше понякога да обядва, напълно сам, в едно забутано и винаги полупразно бистро - встрани от непознатите очи, които винаги го зяпаха с любопитство и завист. Един ден забеляза там Наталия. Беше си купила сандвич с пуешко, студен чай и кафе. Изследваше я тайно, през слънчевите си

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

Злото е мъртво. Да живее злото.

Днес беше понеделник. Хиляди американци излязоха спонтанно да пеят химн, курсът на долара тръгна нагоре, а навъсеният петрол падна от радост с почти долар. В понеделник светът полудя от щастие. Обама уби Осама. В нашата приказка на отплатата добрият премахна лошия и сега следва познатото „всички яли, пили и живяли сто години”... Добре, мъртъв е. Възпитаният християнин има заучена реплика, когато някой умре. Нека я кажем заедно. Погледни снимката вляво и повтаряй с мен: Б о г д а г о п р о с т и. Не е лесно, знам. В съзнанието ти почти неусетно препускат въпроси. Кой Бог да му прости? Защо да му прощава? Защо точно моят Бог да му прощава? Ок, няма смисъл. Нека опитаме друго. Погледни пак снимката и се опитай да си представиш този човек без брада. А сега без чалма. А сега с няколко десетки години по-млад. А сега си го представи като дете, което ти се усмихва от снимката. Дете, което е умряло днес, в понеделник. Би ли поискал прошка за него сега? Да, по-лесно е. Защото някак с

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

Ave, Big Brother!

II век пр. Хр. Римски гражданин облича чиста туника и отива на театър. Римски театър. На живо. В следващите няколко часа, сред звуци на счупени кости и падащи в прахта черва, римският гражданин е истински щастлив. Тези, които се бият долу, нямат нищо общо с него. Те са различни. Купени, платени, борещи се за място в обществото, за дом, за бъдеще, за пари. Вопъл, хрип, аплодисменти. Жестоко? Може би. Но римският гражданин няма нищо общо с това. Неговата единствена агресия е да обърне палеца надолу. Защото е горе. А те са долу. P.S. Всяка вечер. От осем.