Пропускане към основното съдържание

Усмихвай се, заразително е.



Познавам малко овчари. Даже, ако трябва да съм напълно откровен, не ги познавам особено добре. Просто понякога си говоря с тях, докато вися покрай някой водоем с въдица в ръка. Спомням си как веднъж един ми издаде каква е неговата тайна за контрол над стадото дръгливи кози. „Те без мен не могат”, обясни ми през малкото си нахилени зъби. Освен бодливи храсти, козичките обичали хумора. И затова той, представяш ли си, им разказвал вицове. Колкото и да ми беше неудобно, се престраших да попитам точно кои вицове влияят най-добре на сложната храносмилателна система на козите. „Е как кои, ти кво се правиш?”, пастирът гърлено се изхили, намигайки ми съзаклятнически.
За пръв път се изчервявах докато съм за риба.
А ти не гледай така, моля. Естествено, че темата ми не е за психичните отклонения, които са страничен ефект на отрудения овчарски живот. Нито затова дали наистина козите разбират неприличните вицове и как точно влияят те на млеконадоя им. По-скоро ми се иска да ти поговоря почти сериозно за забавлението, което трябва да е съществена част от атмосферата на всяка работна общност, включително и на твоята.
Официално смехът не присъства като задължителен елемент на трудовия процес. Даже напротив, в много бизнес структури на него се гледа с недоверие. Счита се, че загубата на сериозен тон на вътрешно-фирмените отношения води до ниска производителност, загуба на концентрация и редица още малоумни формулировки, които дори не мога да произнеса. Бастунът в гърлото се оказва по-задължителен от вратовръзката.

Ходил съм в такива офиси. По коридорите се разминават едни забързани сенки с угрижени изражения. През стъклените прегради се виждат восъчни фигури, прилепнали към клавиатурите, забили късогледие в мониторите. Толкова е тихо, че се чува целият офисен шум: Изперкалите перки за охлаждане в компютърните кутии, неравномерното тракане на клавиатурите, дори потъркването на един лист А4 в друг. Отстрани изглежда, че работният процес е като добре смазана машина – работи плътно, безотказно, ефективно. Ако ти си мениджър на такъв офис сигурно си доста доволен, нали? Аз, обаче, бих те посъветвал да счупиш калъфа си за миг и да отидеш на едно място, където обикновено не стъпваш. В пушилнята, или както наричат тази тераса, място извън сградата или каквото там са присбособили за вредния си навик част от твоите служители.
Иди там, за да се запознаеш наново с хората си. Петте минути, които тези индивиди крадат от времето, за което им плащаш, може да се окажат безценни за бизнеса ти. Там, сред отровния дим и мърлявата обстановка, хората си говорят глупости. Споделят свои случки, разказват си вицове, закачат се, шегуват се, смеят се. Колкото и да ти е странно, в тези 5 минути мозъците им работят много по-продуктивно отколкото в останалите 475 минути на работния ден. Искаш ли да знаеш защо? Ето ти малко наука – освен всичко друго, смехът е и дихателна функция на организма. Когато се смееш, дишаш по-дълбоко и продължително и най-вече издишваш в къси фази, доста по-често. По този начин белите дробове максимално се изпразват, а това е много полезно, защото през това време обмяната на въздух става четири пъти по-бърза от обикновено. Смехът, мили мой млад меринджей, активизира работата на мозъка, повишава  потентността, а имунната система започва да изработва най-полезните за организма хормони - хормоните на щастието, които пък имат чудната способност да потискат някои негативни процеси – умора, слабост и стрес.
Добре. Как да пренесеш този научно доказан подем на производителността на подопечните ти мозъци от пушилнята в останалата част на офиса? Трябва да се постараеш да промениш атмосферата, без да намесваш в нея цигари, естествено. Ако до вчера в офиса ти е царяла дисциплината на сериозния тон, ще трябва промяната да се осъществи плавно. Първото нещо е да си сложиш усмивка. Не говоря за перманентен грим. Постарай се да изглеждаш ведро, колкото и да ти е затормозен процесора със сложното уравнение да управляваш бизнес в българска среда. После бъди нащрек - не пропускай повод да се усмихнеш по-широко ако някой от служителите ти си позволи да разчупи гипса. Засмей се първи на случайно изпусната шега в офиса. И това ще бъде само началото. Време е да направиш някои малки промени наоколо, които ще ти позволят да създадеш среда, предразполагаща към здравословен за бизнеса офисен смях. Ето ти малко безплатни идеи – обяви някой ден в седмицата за забранен за навъсени физиономии – ако някой престъпи „заповедта” и се намуси от нещо по време на работа,  трябва да пусне монета в специална кутия. Или пък покани художник, който да направи карикатури на хората в офиса, докато те си работят... и ги постави в рамки, в офисната кухня. Или пък създай навик всеки ден някой от колегите да пуска на всички мейли линк с нещо вдъхновяващо весело, което е видял в нета. Да, има редица малки хрумки, които могат да ти помогнат да подобриш офисната атмосфера със здравословно количество веселба, дори и ако ти самият си се определил като скучен човек и си решил, че си лишен свише от чувство за хумор. Всъщност добрите мениджъри далеч не са велики шоумени. Просто успяват да създадат усмихната работна среда около себе си без излишна клоунада. Щом те могат, значи и ти. Нали?
Ами толкоз по темата. Знам, че днес ще се усмихваш повече в офиса. И май това ме радва. 



(за сп.Мениджър, февруари 2014)

Коментари

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Как да изберем рекламна агенция (сп.Мениджър/септември)

Има само един начин. Свиваш показалец и почукваш. Ако кънти на кухо – става. Шегувам се, ама почти. Приликата между динята и рекламната агенция е в това, че разбираш дали става чак след като я опиташ. Пич. В жаргона тази дума е като поощряващо потупване по рамото. За рекламистите, обаче, „пич” е разтърсване на цялото тяло в болезнени конвулсии за период от около три-четири седмици. Pitch е конкурс за избор на рекламна агенция. Усещането е като за екшън, но фабулата е романтично клише с елементи на драма. Сценарият се повтаря. Една компания (в ролята на Клиента) решава, че има нужда от комуникация на свой продукт (или услуга, марка) и тъй като секретарката е прекалено заета, за да измисли всичко това, решават да направят конкурс между няколко рекламни агенции. Добре. Как се търси рекламна агенция? Две кратки движения на показалеца ви делят от Гугъл, но е много рано да се чувствате късметлии. На „рекламна агенция” се обръщат всякакви породи фирми, които имат предмет на дейност Р

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

Глистопад. 1ва серия.

Семейна драма тресе България. Бащата на рода, Бащицата, току що с прискърбие е открил, че неговата любимка - новата министърка на здравеопазването (по-известна като Баба Мляко) се оказва брат на стария министър на здравеопазването. Назрява корупционен скандал. В същото време след няколкомесечно съвместно разследване на ДАНС, УНСС и ДДС се установява, че Альоша в Пловдив всъщност е паметник на Алексей Петров, а идейният проект е на Ахмед Доган, който е получил хонорар в размер. Размерът няма значение. Семейната разруха се засилва съвсем след скандалното разкритие, че причината за ареста на Дънката е печатна грешка. Всъщност органите на реда е трябвало да арестуват не Дънката, а Дянката. С помощта на специални разузнавателни средства е записан разговор при обсъждането на предстояща семейна сватба. На предложението на масата да сядат роднина-милионер-роднина-милионер Дянката заявява, че практически е невъзможно президентът да седне до всеки на масата. В края на серията семейството се с

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

обятно

Мой размер са твоите обятия. Разтваряш ги и летя. Ще разбера, че си разпятие. чак когато кървя.

тинтири минтири

Дърдоплясках педалите на вехлосипеда си по дръндупчестите улици до офиса и си мислех - „Толкова съм европейчест.” В този слънчедишащ миг един ахтомобилист почти не ме тръткотупна върху мотоарматурата си, но успях да врътнодупна вляво. Там почти дупкозейнах от дълбокодушния кратер на липсодействаща шахта, но с последни сизифоподобни усилия се пренесох върху троптоара. Сред пъзел от липсоплочки успях да се придвижа почти пет метра преди да опитам да се смажа в една таралелка, която излизаше от дупезадна врата на ахтомобил, спрял на троптоара. Да ви кажа честно... да си европейчест не е лесна работа. Те това ме успокоявява.