Познавам малко овчари. Даже, ако трябва да съм напълно откровен, не ги познавам особено добре. Просто понякога си говоря с тях, докато вися покрай някой водоем с въдица в ръка. Спомням си как веднъж един ми издаде каква е неговата тайна за контрол над стадото дръгливи кози. „Те без мен не могат”, обясни ми през малкото си нахилени зъби. Освен бодливи храсти, козичките обичали хумора. И затова той, представяш ли си, им разказвал вицове. Колкото и да ми беше неудобно, се престраших да попитам точно кои вицове влияят най-добре на сложната храносмилателна система на козите. „Е как кои, ти кво се правиш?”, пастирът гърлено се изхили, намигайки ми съзаклятнически. За пръв път се изчервявах докато съм за риба. А ти не гледай така, моля. Естествено, че темата ми не е за психичните отклонения, които са страничен ефект на отрудения овчарски живот. Нито затова дали наистина козите разбират неприличните вицове и как точно влияят те на млеконадоя им. По-скоро ми се иска да ти поговоря по