петък, 12 юли 2013 г.

Инвалидното отчаяние.



Протестно ти е - вървиш, крещиш. И си силен, искащ и голям.
А в сенките около шествието дебне другото Ти. Непораснало, свито, уплашено, непроходило и онемяло.
Инвалидното ти отчаяние.
Знаеш, че е там. И че всеки миг пак ще те яхне. И ще се върнете вкъщи заедно. Ще седнете отново пред същия познат светещ правоъгълник. Едно копче и сте там. При говорещите глави. Те ще ви обяснят какво искате. Ти и твоето инвалидно отчаяние.
После ще си сипеш чаша спирт. Две глътки и си сам. Отчаянието не носи на спирт.
А ти носиш ли на отчаяние?
Аз не. Омръзна ми някоя умна глава да знае истината за мен.
Да знае, че в моята глава има объркване.
А в твоята?
Едно знам. На онези горе им е по-удобно да ми внушат, че аз просто искам Оставка.
Не е вярно. Аз не искам Оставка.
Искам малко повече. Само пет неща.
1.    Искам равни закони – правила, които се спазват от всички, без изключение.
2.    Искам работещо правосъдие. И да видя как престъпниците се страхуват от затвора.
3.    Искам човешко здравеопазване. Здравето ми трябва да е важно за тези, които получават пари за него. От мен.
4.    Искам образовани деца. В България.
5.    …………………………………
Петото, което искам е някой да ми обясни как ще получа първите четири неща. Прочете правилно, нали? Не кога, не кой. А как.
Сега те оставям, ще ходя на протест. Не съм сам.
То е в сенките. И ще ме изчака.






Няма коментари: