Протестно ти е - вървиш, крещиш. И си силен, искащ и голям. А в сенките около шествието дебне другото Ти. Непораснало, свито, уплашено, непроходило и онемяло. Инвалидното ти отчаяние. Знаеш, че е там. И че всеки миг пак ще те яхне. И ще се върнете вкъщи заедно. Ще седнете отново пред същия познат светещ правоъгълник. Едно копче и сте там. При говорещите глави. Те ще ви обяснят какво искате. Ти и твоето инвалидно отчаяние. После ще си сипеш чаша спирт. Две глътки и си сам. Отчаянието не носи на спирт. А ти носиш ли на отчаяние? Аз не. Омръзна ми някоя умна глава да знае истината за мен. Да знае, че в моята глава има объркване. А в твоята? Едно знам. На онези горе им е по-удобно да ми внушат, че аз просто искам Оставка. Не е вярно. Аз не искам Оставка. Искам малко повече. Само пет неща. 1. Искам равни закони – правила, които се спазват от всички, без изключение. 2. Искам работещо правосъдие. И да видя как престъпниците се страхуват от затвора. 3.