Пропускане към основното съдържание

Революция на разума.



Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките.
Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите.
Тези хора не крещят, че са гладни... защото  всъщност не са гладни.  Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувстват адекватни. Тези хора имат нещо, което ги отличава от тълпите, които стават за послушна еднократна употреба. Тези хора имат разум.
За пръв път от началото на прехода, властта е истински уплашена. Защото се задава Революция на разума. Революция, която ще говори ясно, директно, възпитано и твърдо. Революция, която трябва да доведе не до смяна, а до промяна. Сега.





.

Коментари

Чудесно!
Ангажирам се за до края.
Анонимен каза…
Поздравления за страхотната статия. :)
Анонимен каза…
КРАТКО, ЯСНО, ТОЧНО ! РЕСПЕКТ КЪМ АВТОРА !
Анонимен каза…
Поздравления за статията! Кратко, ясно и абсолютно вярно!
Анонимен каза…
Поздравявам Ви за написаното! Емил Енчев
Анонимен каза…
Безупречен текст. И снимка. А белият дракон-облак е гарант за Революция.
Анонимен каза…
Starhotno! Blagodaria!
SID каза…
Прав е Радо, но лошото е, че сред хората, за които говори, сред протестиращите има и много други с най-разнопосочни интереси. Дано все пак болшинството е за Революция на разума, която обаче за да е безкръвна, трябва да се използват демократичните политически средства. Според мен, само движението ЗАЕДНО предлага такъв изход от батака. Сайтът му предстои да се модернизира,но и така може много да се нучи от него при добро желание. http://www.zaedno.mobi/Zaedno/Nacalo.html
BLOG каза…
Адмирации към автора! От такива хора се нуждае България! Мислещи хора!
Unknown каза…
Изключително резюме на случващото се. Браво!
Marie каза…
Случващото се имаше нужда от точно толкова и тези думи! Благодаря!
Анонимен каза…
Като изключим революцията и промяната, съм съгласен. Защото както пише по-горе, хората си имат работа и интереси.
Промяната за която копнеем е дълъг процес на съзидание, а не кратък акт на събаряне. Считам че повечето протестиращи го осъзнават.
Анонимен каза…
Безобразна и изключително плоска статия без какъвто и да е опит за анализ на обществените настроения и съпоставки с реални данни за икономическата , социалната и политическа поляризация в страната. Кои са и колко са тези мислещи граждани и кой им е врага? Каква е тяхната алтернатива ? Ако авторът отговори поне на тези въпроси ще се разбере за какъв разум говори, след като самия той дели хората на плащащи и неплатежоспособни.
Анонимен каза…
Елате ми пак да ми думкате с тъпани под прозореца, тоя път така ще ви посрещна, че ще се чудите накъде да ловите.
Колкото и пасквила да изпишете, нали ви гледах всеки ден пред дома ми, къркане и друсане до сред нощ.
Февруари протестирали тъпите и бедните, пък сега били умните и красивите пияници и наркомани.
Нищо, чакам ви пак, оня тупанджията такава изненада съм му приготвил, че ще се скрие вътре в тъпана като охлюв.

Популярни публикации от този блог

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

Не се отказвайте от идеи, които клиентът не очаква.

 За пръв път публикувам в блога си разговор. Сигурно защото срещу мен беше Елица Николова, в интервю за любимото списание Мениджър. И защото нещата, за които си говорим, са важни. Поне за мен и хората около мен.  Приятно четене.   НЕ СЕ ОТКАЗВАЙТЕ ОТ ИДЕИ, КОИТО КЛИЕНТЪТ НЕ ОЧАКВА. Желязната логика в света на бизнеса често изглежда несъвместима с разбиващия сърцето език на рекламата. Но от изначално напрегнатите отношения между клиент и криейтив зависи не само как един бранд ще се появи пред света. От тях зависят развитието и смисълът на двете индустрии. Разговаряме с Радослав Бимбалов, един от собствениците на The Smarts, за отношенията между бизнеса и творческите агенции - не просто защото е убеден, че веднъж в историята си трябва да решиш да се откажеш от свой голям клиент. А защото това е важно за пътя на идеите В интернет е пълно със статии от рода на "5 тайни за щастлива връзка между клиент и агенция". Отвори която и да е, за да видиш, че зву

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

georgesday

- Моля... нарисувай ми овца. - Не е овца, съсем крехко агне си е. - Да, виждам, че тази овца е тежко болна. Нарисувай ми друга. - Как ще е болно агнето, бе? Проверено е от санитарните! 11.50 лева килото е. - Кое, овцата ли? - Абе ти на кое викаш овца? Съвсем малко агне си е. Сукалче. - Малка овца? Не, аз искам голяма овца. - Оф, добре, жена ми е в склада. - Тя рисува по-добре ли? - Не, защо да рисува? - Защото искам да ми нарисуваш овца. - Абе ти в ред ли си? - Не съм Фред. Малкият принц съм. - Виж кво, ако ще взимаш агнето – взимай! - А овцата? - Ква овца бе? Къде виждаш овца? - Да, прав си, има рога. Това е овен. - Не бе, идиот, това е агне. Заклано, изчистено... - Не искам такава овца. Тя е мъртва. Искам овца, която ще живее дълго. Иде Гергьовден. Ако видите Малкия принц.... просто седнете на другата маса. Приятен апетит.

Отминало

Лятото й се намръщи. Облече къса рокличка и навън стана ветровито. От студа спечелиха зяпачите - настръхналите й зърна се опитаха да продупчат черното боди. Обикновено би усетила. Но не и днес. Лакомите погледи непохватно плъзнаха по глезените й, точно над черните токчета и задъхано се закатериха по бедрата й. Два вестника от кафенето вляво й се поклониха. Наместиха се очила. Дори се чу едно звучно преглъщане, последвано от бързо дръпване на цигара. Обикновено би забавила нарочно крачка. Но не и днес. Тротоарът бе свободен за нея. Само веднъж се размина с някаква двойка. Мъжът за секунда притвори очи и се гмурна в парфюма й, а после припряно се върна в ритъма на половинката си. Обикновено би се усмихнала. Но не и днес. Усмихна й се само един просяк. Без зъби. Не се срамуваше да я зяпа. Беше оставил всички човешки задръжки прекалено отдавна. Гледаше я с празното любопитство на изпита от обяд бутилка. Обикновено би отвърнала поглед. Но не и днес. Днес се спря пред просяка. Искаше да

тинтири минтири

Дърдоплясках педалите на вехлосипеда си по дръндупчестите улици до офиса и си мислех - „Толкова съм европейчест.” В този слънчедишащ миг един ахтомобилист почти не ме тръткотупна върху мотоарматурата си, но успях да врътнодупна вляво. Там почти дупкозейнах от дълбокодушния кратер на липсодействаща шахта, но с последни сизифоподобни усилия се пренесох върху троптоара. Сред пъзел от липсоплочки успях да се придвижа почти пет метра преди да опитам да се смажа в една таралелка, която излизаше от дупезадна врата на ахтомобил, спрял на троптоара. Да ви кажа честно... да си европейчест не е лесна работа. Те това ме успокоявява.

Расизмът е равенство на омразите.

Катуница не е интересно място. Катуница е обикновено място на обрулени хълмове от човешки съдби. От едната страна са недоволните от живота българи - насилени от промени, ощавени от управници. От другата страна са цинично господстващи цигани – потънали в истинско злато от фалшив алкохол. Българите завиждат на циганите, защото те не се плашат от официалната власт. Циганите завиждат на българите, защото те са официалната власт. Така живеят от години. Върху тлееща жар от завист. Тези дни в Катуница стана страшно. Нагло, показно убийство, предизвика настръхнали тълпи, подпален цигански палат, малоумно присъстващи полицаи и нелепи журналисти. Лешоядните политици не закъсняха - закрещяха от рупори и поведоха разтуптяните тълпи. Едните, срещу другите. Другите, срещу едните. Нека погледнем нещата в очите. Расизмът отдавна не е еднопосочна омраза. И за двете страни е удобно да са различни. А нещата са прости. Ако наричаме този, който прегази момчето в Катуница цигански убиец, ние му давам