Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от 2013

Спомен за небето.

П реди 71 години, на този ден, се е появила мама. Била е дете от журнал. С руси пружинки на главата, пъргави очички и нахално носле. „Госпожо Дишлиева, какво сготвихте за обяд?“ – тормозела съседите от прозореца. И се страхувала от смъртта. „Мамо, наистина ли всички ще отидем на небето?“ питала с ококорени сълзи. А майка й, моята баба, я погалвала по пружинките и не й казвала цялата истината, както правят всички майки.   Аз вече знам цялата истина. Човек трябва да се старае да живее почтено, за да отиде на небето. Дано успявам с това, защото мотивацията ми да отида там някой ден е голяма. Там е мама.  .

Рекламен дим (за сп.Мениджър/окт.'13)

 Пушиш, нали? Добре, хайде сега остави това списание, излез навън и дръпни един фас. После се върни, седни и прочети този текст. Но, моля те, не пуши докато четеш следващите редове. На съвестта ми и без това й е достатъчно тежко… Да, аз съм рекламист и като такъв трябва да нося отговорност за някои твои действия. Особено за навиците, които съм ти помогнал да си създадеш. Пушенето и рекламата. Това е истинска любовна история. Започва още в началото на миналия век, когато рекламата упорито внушава, че пушенето е като храненето – не само безвредно, но и толкова естествено, че чак необходимо. Мъжете, които пушат в рекламите, са със загоряла кожа, твърди ръце и секси нисък глас. Ако пушиш, ти ще бъдеш като тях – неустоим мъжкар в очите на околните, въпреки шкембенцето и плешивото теме в собственото ти огледало. За жените рецептата е друга – рекламите превръщат цигарата в знаме на еманципацията. Пушещата жена е самостоятелна, отворена към света, силна и независима. Освен това пу

Огледалото Пеевски.

Един незнаен войн на пиар-фронта вкара в хлътналите устни на Пеевски фразата, че е успял мъж на 33 и будната ни онлайн глутница избухна в гняв. Справедливо сякаш. Но защо се изненадахме? Последните 20на години родният индивид постепенно, уверено и почти закономерно избяга от ролята си на послушен социално равен идиот. Откъснат от разпадналото се стадо, българинът придоби нещо, което нямаше преди – цел за лична реализация, при това в битка с останалите. Този социален сблъсък обикновено по-лесно ражда жертви. Оцелелите се броят на пръсти. В нормалните географски ширини тази битка продължава столетия. Но ние нямахме време. Невръстно в свободата си, обществото ни някак припряно излъчи своите победители. И те станаха символите на успеха, моделите за подражание, мечтаните шаблони. Ако искаш да си красива жена – трябва да си глупава. Спри да четеш след като научиш азбуката, вкарай силикон в изпъкналите си части и участвай в конкурс за красота. После позиционирай правилно продукта с

Инвалидното отчаяние.

Протестно ти е - вървиш, крещиш. И си силен, искащ и голям. А в сенките около шествието дебне другото Ти. Непораснало, свито, уплашено, непроходило и онемяло. Инвалидното ти отчаяние. Знаеш, че е там. И че всеки миг пак ще те яхне. И ще се върнете вкъщи заедно. Ще седнете отново пред същия познат светещ правоъгълник. Едно копче и сте там. При говорещите глави. Те ще ви обяснят какво искате. Ти и твоето инвалидно отчаяние. После ще си сипеш чаша спирт. Две глътки и си сам. Отчаянието не носи на спирт. А ти носиш ли на отчаяние? Аз не. Омръзна ми някоя умна глава да знае истината за мен. Да знае, че в моята глава има объркване. А в твоята? Едно знам. На онези горе им е по-удобно да ми внушат, че аз просто искам Оставка. Не е вярно. Аз не искам Оставка. Искам малко повече. Само пет неща. 1.     Искам равни закони – правила, които се спазват от всички, без изключение. 2.     Искам работещо правосъдие. И да видя как престъпниците се страхуват от затвора. 3.

От теб зависи

Здравей, как си? Знам, не си на себе си. Гафът с Пеевски беше достатъчно арогантен, за да предизвика в теб много удивителни. Но и въпросителни, сред които основната е Защо? Защо го направиха? Не прецениха последствията? Или пък го направиха нарочно, за да ти отклонят вниманието? А може би е сложен сценарий, дело на манипулатори от международна класа? Не знам за теб, но за мен отговорът не е скандален. По-скоро е болезнен. Не се притесняваха как ще реагираш, защото не те виждат. Защото си там долу, в лепкавата мараня на апатията.   „От мен нищо не зависи.” Чувал си се да казваш това, нали? Не е извинение, нито отстъпление, нито примирение. Просто е удобна, гъста, заразна лъжа. Нямаш време да се връщаш назад, да търсиш причинителя на заразата, да обвиняваш и кълнеш. Нямаш време за празен гняв. Защото тази лъжа толкова добре влезе във вените ти, че ще я оставиш и на децата си. Ами побързай. Опитай още днес да кажеш – от мен зависи. Ако го повярваш, пак ще отидеш да зове