Пропускане към основното съдържание

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)



Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор.

Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав.
Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът се гради като пъзел. Всеки човек има предимства и те са видими, излизат извън стандартната форма. Съответно неговите недостатъци също трябва да са ясни – дупките, очертани в някои от страните на квадратчето. Когато събирам хора заедно, гледам предимствата на единия да влизат в недостатъците на другия, точно като пъзел. И именно защото е като тази древна игра, граденето на екип става бавно и внимателно. Когато наемаш човек, той се опитва да ти покаже своите предимства, своите изпъкнали страни. Аз, обаче, винаги съм се интересувал точно толкова силно и от неговите недостатъци, за да преценя дали предимствата на някой друг в екипа ще му паснат.
И така, по темата. Причината да започнеш да търсиш някой за повишение е ясна – или бизнесът ти расте (дай боже всекиму) или просто някой ръководен кадър те е напуснал по една или друга причина. Разтваряш пъзела на бюрото си и започваш да мислиш - кой ще е късметлията? Нека разнищим енигмата заедно.
В процеса на работа с екипи съм се сблъсквал с няколко типа служители. Едните наричам Екипници. Всеки от тях има своите добри качества, както и своите недостатъци, обикновено разделени почти поравно. Работят добре, работят съвестно, стоят правилно на мястото си, ако си ги подредил адекватно в пъзела. Но точно най-силната черта на Екипниците често ги държи далеч от професионалното израстване. Те са силни, само когато са заедно с останалите. Да повишиш един от тях може да бъде рискован ход. Това ще го извади от равновесието, в което този човек се чувства полезен и достатъчно силен.  Ще му вмениш роля, от която може да не спечели нито той, нито екипа ти. И най-малко ти.
Другият тип служители са Индивидуалистите. Те са силни личности, с изявени качества и неоспорим авторитет сред останалите в екипа. Култът към такива личности е неизбежен. Екипниците имат нужда от своите герои и това са именно Индивидуалистите. Те постигат резултати в работата си с учудваща лекота, някак си без усилия. Освен това са интересни и като хора – особняци, странници, откачалки дори.  Уменията им са безспорни, успехът им е налице, а и ти си адски щастлив, че ги имаш в екипа си, въпреки че често не ги разбираш… Виждаш ли, дори теб те е ударил култа към личността им. Някак си логично се появява идеята да предложиш на Индивидуалиста повишение и да го превърнеш в лидер. Или пък, в един неприятен сценарий, намираш това за единствен начин да го задържиш при себе си или пък да си заслужиш неговото одобрение… Добре, хайде да погледнем хладнокръвно към този екземпляр. Да, той е изключително добър. Но, следвайки моя принцип за парченцето от  пъзела – равновесието едва ли е нарушено. Ако качествата му са толкова изявени, изпъкнали, то точно толкова изразени са и неговите недостатъци. Основният от тях е резултат именно на тази така успешна за него индивидуалност. Обикновено този човек има нужда от своето собствено пространство, вакуумна среда - защита към трепетите на тълпата Екипници. Индивидуалистът трудно ще понесе ролята да ръководи нещо повече от самия себе си, защото се смята за достатъчно добра еднолична машина за успехи.  Ако можеш да си го позволиш – дръж го там, където му е най-добре – цветно парченце в някой от краищата на пъзела.
Добре де, човек с какво квадратче е най-подходящ за повишение? По пътя на логиката това трябва да е този с най-много издадени страни, тоест с най-много предимства. Но аз не вярвам на съвършенствата и стремително бягам от тях. Първото условие, което поставям пред себе си, е да предлагам повишение на човек, който няма равна страна – тоест такъв, който се намира някъде в централната част на пъзела. Само тогава мога да разчитам, че около него мога да променям пъзела, ползвайки всичките му предимства и недостатъци. Става дума за този тип служители, чието дефиниране винаги ми е отнемало най-много време в процеса на работа. Те са силни личности, но за разлика от Индивидуалистите са хора със силен екипен дух. В същото време имат способност да се отделят от масата на Екипниците, защото умеят да предизвикат останалите да скочат от обувките си, да напуснат спокойствието и измамната идилия на екипната сила. Аз ги наричам Вдъхновители. Разбирам какво си мислиш – такива хора се намират трудно. И си прав. Но ти затова си ръководител – за да се справяш с трудните задачи.
Нека продължим нататък. Приемаме, че си намерил Вдъхновителя. Дали е част от пъзела от много време? Или дойде буквално онзи ден? Отговорът ми е – няма особено значение. Според мен повишението не бива да бъде по заслуги, като награда. Причината един човек да бъде повишен не е това, което е направил досега, а това, което искаш да направи тепърва. По този въпрос не бива да бъде оставяно никакво съмнение, нито у този, когото повишаваш, нито у останалите в екипа. Винаги съм се опитвал да звучи по следния начин – да, човече, повишавам те в длъжност, което ти повишава нивото на отговорност, която ще носиш пред мен и останалите. И да, вдигам ти заплатата, защото ще работиш повече от другите и повече отколкото преди.
Да, стана дума и за заплатата. Да си говорим на ухо вече, нали? По странни и не толкова странни причини в България темата със заплащането на труда е мръсна. По нея се говори тихо, с частично изчервяване и задължително на четири очи. Когато повишиш някой, екипът знае, че този някой е получил увеличение на заплатата. Идеята за равенство загина заедно със социализма… Никой вече не вижда нещо ненормално в това хората на по-високи позиции да получават повече пари. Въпреки това сигурно ще се появи завист от страна на останалите. Не й се стряскай. Просто трябва да я укротиш. От вреден порок завистта може да се превърне в положителна мотивация. Една опитомена завист ще накара търсещите признание да се постараят повече, за да получат повишение следващия път и ще накара повишеният служител да даде максимума, за да спечели екипа на своя страна.
Но все пак не говорихме за парите. Колко процента нагоре? Какви допълнителни бонуси? Екстри? Тук си се подготвил. Направил си проучване на пазара и си предложил добра оферта, като си се постарал да изготвиш „мотивационна финансова схема”, чиято сложна крайна цел е да накара повишения да направи чудеса от храброст в изпълнение на заложените бизнес цели. Чудесно. Няма да те уча на сметки, сигурно си много по-добър от мен в това. Само ще ти подхвърля нещо, в което вярвам и се опитвам да прилагам. Надцени повишения служител. Дай му повече отколкото заслужава в момента и се постарай той да го разбере. Така няма да очакваш от него да изпълнява твоите очаквания, а да ги гони. Защото те ще са го изпреварили.
Усмихна се, нали, шефе? Да, и теб някога, някъде, са те повишавали. И знаеш истината.
Повишението не е край на трудностите, а следващо ниво. С повишена трудност.

Коментари

Unknown каза…

It's going to be finish of mine day, however before end I am reading this great paragraph to increase my knowledge. aol login

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

Утопия за продан (сп. Мениджър/май)

Сигурно е заради притеглянето. Принудени сме да пъплим по планетата, но всъщност искаме да хвърчим в облаците. Живеем в действителност, а жадуваме нереалност. За щастие сме я открили. Приемаме я ежедневно, без значение какви са възрастта ни, полът ни, социалният ни статус. При това навсякъде – на улицата, в колата, на работа, по време на хранене, дори вечер преди лягане. Масова утопия. Наричаме я реклама. През 1516 година Томас Мор пише за един съвършен остров, където всички са равни и благоденстващи. Кръщава го Утопия (от гръцки: οὐ - „не“ и τόπος - „място”, т.е. „не-място“). От името прозира позицията на Мор – съвършеният свят е красива измислица, той не може да съществува. Въпреки това, доста мечтатели след него се опитват да превърнат Утопия в реалност. За добро или зло, все неуспешно. Желанието за съвършенство често води до, меко казано, крайности. Достатъчно е само да се сетим за най-мракобесната идея, хрумвала на човек досега – за чистата раса. Макар и продължила относите

музика за проникване

Учителката: Знаете ли кой има най-големи яйца? Иванчо: Слонът! Учителката (възмутено): Не! Иванчо, не си ли чувал за щраус!? Иванчо: Аха... Ся разбирам що са му толкова бавни валсовете. Вицът е стар и може би тъп. Но е факт, че музиката и топките са свързани. Само се сети над колко музика си се празнил в последните десетина години и ще се почувстваш като радио. Свършвал си на рок, поп, ретро, чил аут и кво ли още не. Което те прави радио с кошмарен формат, човече. Но не се вини. Причината за това нелепо разностилие не си ти, а жените. Защото в желанието си да проникнем в тъмното тясно пространство на някоя дама ние сме готови да се съобразим и с най-нелепото й музикално предпочитание. Добре де. Музиката отпуска жената, предразполага я към секс. Значи като се запознаем с жена я водим вкъщи, пускаме й някаква музика и я съсипваме от едночасов секс, при който тя финишира около пет пъти, признава, че вече ни обича, а ние я изпращаме с пляскане по дупето и каним следващата. Звучи красиво

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул