Пропускане към основното съдържание

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)



Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор.

Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав.
Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът се гради като пъзел. Всеки човек има предимства и те са видими, излизат извън стандартната форма. Съответно неговите недостатъци също трябва да са ясни – дупките, очертани в някои от страните на квадратчето. Когато събирам хора заедно, гледам предимствата на единия да влизат в недостатъците на другия, точно като пъзел. И именно защото е като тази древна игра, граденето на екип става бавно и внимателно. Когато наемаш човек, той се опитва да ти покаже своите предимства, своите изпъкнали страни. Аз, обаче, винаги съм се интересувал точно толкова силно и от неговите недостатъци, за да преценя дали предимствата на някой друг в екипа ще му паснат.
И така, по темата. Причината да започнеш да търсиш някой за повишение е ясна – или бизнесът ти расте (дай боже всекиму) или просто някой ръководен кадър те е напуснал по една или друга причина. Разтваряш пъзела на бюрото си и започваш да мислиш - кой ще е късметлията? Нека разнищим енигмата заедно.
В процеса на работа с екипи съм се сблъсквал с няколко типа служители. Едните наричам Екипници. Всеки от тях има своите добри качества, както и своите недостатъци, обикновено разделени почти поравно. Работят добре, работят съвестно, стоят правилно на мястото си, ако си ги подредил адекватно в пъзела. Но точно най-силната черта на Екипниците често ги държи далеч от професионалното израстване. Те са силни, само когато са заедно с останалите. Да повишиш един от тях може да бъде рискован ход. Това ще го извади от равновесието, в което този човек се чувства полезен и достатъчно силен.  Ще му вмениш роля, от която може да не спечели нито той, нито екипа ти. И най-малко ти.
Другият тип служители са Индивидуалистите. Те са силни личности, с изявени качества и неоспорим авторитет сред останалите в екипа. Култът към такива личности е неизбежен. Екипниците имат нужда от своите герои и това са именно Индивидуалистите. Те постигат резултати в работата си с учудваща лекота, някак си без усилия. Освен това са интересни и като хора – особняци, странници, откачалки дори.  Уменията им са безспорни, успехът им е налице, а и ти си адски щастлив, че ги имаш в екипа си, въпреки че често не ги разбираш… Виждаш ли, дори теб те е ударил култа към личността им. Някак си логично се появява идеята да предложиш на Индивидуалиста повишение и да го превърнеш в лидер. Или пък, в един неприятен сценарий, намираш това за единствен начин да го задържиш при себе си или пък да си заслужиш неговото одобрение… Добре, хайде да погледнем хладнокръвно към този екземпляр. Да, той е изключително добър. Но, следвайки моя принцип за парченцето от  пъзела – равновесието едва ли е нарушено. Ако качествата му са толкова изявени, изпъкнали, то точно толкова изразени са и неговите недостатъци. Основният от тях е резултат именно на тази така успешна за него индивидуалност. Обикновено този човек има нужда от своето собствено пространство, вакуумна среда - защита към трепетите на тълпата Екипници. Индивидуалистът трудно ще понесе ролята да ръководи нещо повече от самия себе си, защото се смята за достатъчно добра еднолична машина за успехи.  Ако можеш да си го позволиш – дръж го там, където му е най-добре – цветно парченце в някой от краищата на пъзела.
Добре де, човек с какво квадратче е най-подходящ за повишение? По пътя на логиката това трябва да е този с най-много издадени страни, тоест с най-много предимства. Но аз не вярвам на съвършенствата и стремително бягам от тях. Първото условие, което поставям пред себе си, е да предлагам повишение на човек, който няма равна страна – тоест такъв, който се намира някъде в централната част на пъзела. Само тогава мога да разчитам, че около него мога да променям пъзела, ползвайки всичките му предимства и недостатъци. Става дума за този тип служители, чието дефиниране винаги ми е отнемало най-много време в процеса на работа. Те са силни личности, но за разлика от Индивидуалистите са хора със силен екипен дух. В същото време имат способност да се отделят от масата на Екипниците, защото умеят да предизвикат останалите да скочат от обувките си, да напуснат спокойствието и измамната идилия на екипната сила. Аз ги наричам Вдъхновители. Разбирам какво си мислиш – такива хора се намират трудно. И си прав. Но ти затова си ръководител – за да се справяш с трудните задачи.
Нека продължим нататък. Приемаме, че си намерил Вдъхновителя. Дали е част от пъзела от много време? Или дойде буквално онзи ден? Отговорът ми е – няма особено значение. Според мен повишението не бива да бъде по заслуги, като награда. Причината един човек да бъде повишен не е това, което е направил досега, а това, което искаш да направи тепърва. По този въпрос не бива да бъде оставяно никакво съмнение, нито у този, когото повишаваш, нито у останалите в екипа. Винаги съм се опитвал да звучи по следния начин – да, човече, повишавам те в длъжност, което ти повишава нивото на отговорност, която ще носиш пред мен и останалите. И да, вдигам ти заплатата, защото ще работиш повече от другите и повече отколкото преди.
Да, стана дума и за заплатата. Да си говорим на ухо вече, нали? По странни и не толкова странни причини в България темата със заплащането на труда е мръсна. По нея се говори тихо, с частично изчервяване и задължително на четири очи. Когато повишиш някой, екипът знае, че този някой е получил увеличение на заплатата. Идеята за равенство загина заедно със социализма… Никой вече не вижда нещо ненормално в това хората на по-високи позиции да получават повече пари. Въпреки това сигурно ще се появи завист от страна на останалите. Не й се стряскай. Просто трябва да я укротиш. От вреден порок завистта може да се превърне в положителна мотивация. Една опитомена завист ще накара търсещите признание да се постараят повече, за да получат повишение следващия път и ще накара повишеният служител да даде максимума, за да спечели екипа на своя страна.
Но все пак не говорихме за парите. Колко процента нагоре? Какви допълнителни бонуси? Екстри? Тук си се подготвил. Направил си проучване на пазара и си предложил добра оферта, като си се постарал да изготвиш „мотивационна финансова схема”, чиято сложна крайна цел е да накара повишения да направи чудеса от храброст в изпълнение на заложените бизнес цели. Чудесно. Няма да те уча на сметки, сигурно си много по-добър от мен в това. Само ще ти подхвърля нещо, в което вярвам и се опитвам да прилагам. Надцени повишения служител. Дай му повече отколкото заслужава в момента и се постарай той да го разбере. Така няма да очакваш от него да изпълнява твоите очаквания, а да ги гони. Защото те ще са го изпреварили.
Усмихна се, нали, шефе? Да, и теб някога, някъде, са те повишавали. И знаеш истината.
Повишението не е край на трудностите, а следващо ниво. С повишена трудност.

Коментари

Unknown каза…

It's going to be finish of mine day, however before end I am reading this great paragraph to increase my knowledge. aol login

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

Не се отказвайте от идеи, които клиентът не очаква.

 За пръв път публикувам в блога си разговор. Сигурно защото срещу мен беше Елица Николова, в интервю за любимото списание Мениджър. И защото нещата, за които си говорим, са важни. Поне за мен и хората около мен.  Приятно четене.   НЕ СЕ ОТКАЗВАЙТЕ ОТ ИДЕИ, КОИТО КЛИЕНТЪТ НЕ ОЧАКВА. Желязната логика в света на бизнеса често изглежда несъвместима с разбиващия сърцето език на рекламата. Но от изначално напрегнатите отношения между клиент и криейтив зависи не само как един бранд ще се появи пред света. От тях зависят развитието и смисълът на двете индустрии. Разговаряме с Радослав Бимбалов, един от собствениците на The Smarts, за отношенията между бизнеса и творческите агенции - не просто защото е убеден, че веднъж в историята си трябва да решиш да се откажеш от свой голям клиент. А защото това е важно за пътя на идеите В интернет е пълно със статии от рода на "5 тайни за щастлива връзка между клиент и агенция". Отвори която и да е, за да видиш, че зву

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Тук. Тук. Тук. Тук.

Създаден съм тук. Вдишал съм този въздух, дали са ми родно име. Сричал съм този език, учил съм имената и на герои, и на глупци. Помнил съм делата и на загинали, и на забравени. Целувал съм знамето, шептял съм клетви. Бил съм горд. И пораснах. Оставям стъпки, зарязвам свое минало, за да заграбя ново. Редя дни и разпилявам знания. Тук. Пораснах и започнах да виждам. Да чувам. Да усещам. Истината. За Тук аз съм Турист. Дошъл съм за малко и Тук няма време. Трябва да използва бързо мен и всичко, което мога или имам. Защото съм Турист, при това загубен. Плащам здравни осигуровки, които не използвам. Плащам пенсионни осигуровки, които няма да използвам. Плащам данъци за пътища, които разбиват колата ми, за която също плащам данъци. Плащам данъци върху данъците, които плащам. Плащам глоби за нарушения, които са ми помогнали да направя. Плащам, за да не платя глоби за нарушения. Плащам, за да хванат тези, на които плащам, за да не платя глоби за нарушения. Плащам за боклуците, с които т

МАЛКИЯТ ЧОВЕК

Срещнах го за пръв път преди 22 години. Попаднах като гост на второто издание на неговото шоу „Как ще ги стигнем…“ Вечерно шоу във формат, който в наши дни мислим, че е създаден от един друг гологлав и по-голям (но само на размери) водещ… Тогава не успях да усетя кой е онзи човек, чиито кино реплики повтарях от дете - между нас имаше цял телевизионен ефир. За щастие година по-късно отново попаднах на него - в единствения тих ъгъл на една пълна с шум маса. Говорихме си. И пихме. И си говорихме. Разказваше какво ли не. За издъхващото ни кино, за кухата ни политика, за Канада на майната си, за българите там, за българите тук. Говореше тихо, но ясно, без излишни думи, без игриви интонации и драматични паузи. Сякаш не държеше да бъде чут на всяка цена. Аз го слушах, на живо, там, сред цигарения дим… а сякаш го виждах другаде. На екрана, на сцената, в моя телевизор. Ролите му бяха като при Чаплин – различни превъплъщения на всъщност един и същ Малък човек, който безрасъдно прави голем

Как да изберем рекламна агенция (сп.Мениджър/септември)

Има само един начин. Свиваш показалец и почукваш. Ако кънти на кухо – става. Шегувам се, ама почти. Приликата между динята и рекламната агенция е в това, че разбираш дали става чак след като я опиташ. Пич. В жаргона тази дума е като поощряващо потупване по рамото. За рекламистите, обаче, „пич” е разтърсване на цялото тяло в болезнени конвулсии за период от около три-четири седмици. Pitch е конкурс за избор на рекламна агенция. Усещането е като за екшън, но фабулата е романтично клише с елементи на драма. Сценарият се повтаря. Една компания (в ролята на Клиента) решава, че има нужда от комуникация на свой продукт (или услуга, марка) и тъй като секретарката е прекалено заета, за да измисли всичко това, решават да направят конкурс между няколко рекламни агенции. Добре. Как се търси рекламна агенция? Две кратки движения на показалеца ви делят от Гугъл, но е много рано да се чувствате късметлии. На „рекламна агенция” се обръщат всякакви породи фирми, които имат предмет на дейност Р

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

Рекламен дим (за сп.Мениджър/окт.'13)

 Пушиш, нали? Добре, хайде сега остави това списание, излез навън и дръпни един фас. После се върни, седни и прочети този текст. Но, моля те, не пуши докато четеш следващите редове. На съвестта ми и без това й е достатъчно тежко… Да, аз съм рекламист и като такъв трябва да нося отговорност за някои твои действия. Особено за навиците, които съм ти помогнал да си създадеш. Пушенето и рекламата. Това е истинска любовна история. Започва още в началото на миналия век, когато рекламата упорито внушава, че пушенето е като храненето – не само безвредно, но и толкова естествено, че чак необходимо. Мъжете, които пушат в рекламите, са със загоряла кожа, твърди ръце и секси нисък глас. Ако пушиш, ти ще бъдеш като тях – неустоим мъжкар в очите на околните, въпреки шкембенцето и плешивото теме в собственото ти огледало. За жените рецептата е друга – рекламите превръщат цигарата в знаме на еманципацията. Пушещата жена е самостоятелна, отворена към света, силна и независима. Освен това пу