Пропускане към основното съдържание

ЗАЩО


Сега. Никой не гледа. Обърна се рязко и с опакото на ръката обърса ленивата солена капка, събрала се в ъгълчето на окото. Почти го издаде.
Той не реве. Той е голям. Знаеше го и тя, която се беше навела над главата му и се опитваше да стигне до неговото нищо, наречено мозък, крещейки в носа му. Ухаеше на праз.
- Защо бе?
Казваха й Сланината по очевидни причини. Работеше в дома като възпитател, но се имаше за дресьор.
- Защо бе, животно такова!? Отговори ми като те питам!
От толкова много тлъстини за гласът й нямаше място. Излизаше едва, стиснат и писклив.
- Питам защо?! Отговори ми, бе! Защо? Не ме зяпай, маймуно!
Зяпането беше неговия номер. Някои трепереха, потяха се, други се изчервяваха. Той просто зяпаше. Вторачваше кафявите си очи до дебилно кръгло, а кожата на лицето му се изпъваше критично. Кръвта видимо нахлуваше нагоре, пърлеше мъха над горните му устни, боядисваше засечената кожа на скулите му и преливаше в делтата около зениците. Само устните му ставаха все по-бледи и каменно твърди. От стискане на зъби.
- Абе аз кво се занимавам с теб....
Сланината го стисна за ръката и го завлече. По коридора и надолу по стълбите, бавно и безотказно, макар и доста тромаво. Можеше да й се отскубне във всеки един момент. Да се завърти рязко и да духне, далече от мазните й пръсти. Ако беше на три щеше да го направи, със сигурност. Но той бе вече на шест и усещаше силата в себе си. Силата да не бяга, а да остане. С обезсълзени очи, вперени мълчаливо.
- Пак ли, бе...?!
Старшата. Стоеше на прозореца на приземния етаж и пушеше. Фасът се бе съсухрил между треперещите й криви пръсти. Яко го дърпаше. Намести очилата си и сведе поглед към него.
- Защо бе, момче?
Той вдигна бавно очите си. Погледът му наистина тежеше. Между него и Старшата полепна лепкаво мълчание, което дори Сланината не посмя да пипне. Само му стисна ръката още по-силно. Старшата размаза свистящия фас в перваза и въздъхна. Сухото й тяло се счупи на две и тя клекна, за да се изравни с лицето му. Прониза го късогледо, а после просто протегна кокалест пръст и натисна брадичката му надолу. Той стегна челюст, но тя натисна още. И още.
- Хайде... кажи, момче! Кажи защо?
Пръстът й побеля. С усилие държеше устата му отворена. По езика му плъзна миризмата на ръката й. Повдигна му се.
Тя го пусна рязко. Долната челюст се заби в горната и леко размести камъка в очите му. Но за миг. Без да го пуска с едната ръка, Сланината го ощипа с другата. Рязко, силно, отляво.
- Всъщност.... аз знам защо.... - Старшата се изправи заедно с репликата си, бавно и величествено - Защото ти никога няма да пораснеш. Защото останалите деца ще станат големи хора и ще си тръгнат от тук. Но ти – не. Ти ще останеш винаги едно самотно, миризливо хлапе...
Тя сбърчи нос, а погледът й плъзна от очите му, надолу, покривайки го с тази погнуса, която му беше така позната. Винаги го гледаха така в сутрини като тази.
Сланината го замъкна в банята. Бутна го вътре и после затръшна вратата с облекчение.
Въпреки че остана насаме със себе си, той не се погледна веднага. Просто бавно свали долнището на анцуга и го хвърли на пода. Преглътна и се престраши да погледне надолу. Слиповете му бяха развлечени и изтънели. Носеха ги вече няколко поколения сираци в дома. Сега бяха залепнали по хърбавото му тяло, мокри и пожълтели. Опикани.
Защо? Той не знаеше защо. Просто се събуждаше така.
Оная противна сълза напираше пак в окото. Той мигна и клепачът я глътна.
Така й се пада. Той е голям. Той не реве.






.

Коментари

Omnia каза…
Толкова много емоции и толкова малко думи да ми се намират в момента ...
Емоциите са господари. Думите са просто слуги.
Анонимен каза…
като те чета, а и не само, ми идва да осиновя всичките изоставени деца. страховито е, наистина.
Змей каза…
Страховито. Познато. Страшно.
Ужасно страшно.

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

Утопия за продан (сп. Мениджър/май)

Сигурно е заради притеглянето. Принудени сме да пъплим по планетата, но всъщност искаме да хвърчим в облаците. Живеем в действителност, а жадуваме нереалност. За щастие сме я открили. Приемаме я ежедневно, без значение какви са възрастта ни, полът ни, социалният ни статус. При това навсякъде – на улицата, в колата, на работа, по време на хранене, дори вечер преди лягане. Масова утопия. Наричаме я реклама. През 1516 година Томас Мор пише за един съвършен остров, където всички са равни и благоденстващи. Кръщава го Утопия (от гръцки: οὐ - „не“ и τόπος - „място”, т.е. „не-място“). От името прозира позицията на Мор – съвършеният свят е красива измислица, той не може да съществува. Въпреки това, доста мечтатели след него се опитват да превърнат Утопия в реалност. За добро или зло, все неуспешно. Желанието за съвършенство често води до, меко казано, крайности. Достатъчно е само да се сетим за най-мракобесната идея, хрумвала на човек досега – за чистата раса. Макар и продължила относите

музика за проникване

Учителката: Знаете ли кой има най-големи яйца? Иванчо: Слонът! Учителката (възмутено): Не! Иванчо, не си ли чувал за щраус!? Иванчо: Аха... Ся разбирам що са му толкова бавни валсовете. Вицът е стар и може би тъп. Но е факт, че музиката и топките са свързани. Само се сети над колко музика си се празнил в последните десетина години и ще се почувстваш като радио. Свършвал си на рок, поп, ретро, чил аут и кво ли още не. Което те прави радио с кошмарен формат, човече. Но не се вини. Причината за това нелепо разностилие не си ти, а жените. Защото в желанието си да проникнем в тъмното тясно пространство на някоя дама ние сме готови да се съобразим и с най-нелепото й музикално предпочитание. Добре де. Музиката отпуска жената, предразполага я към секс. Значи като се запознаем с жена я водим вкъщи, пускаме й някаква музика и я съсипваме от едночасов секс, при който тя финишира около пет пъти, признава, че вече ни обича, а ние я изпращаме с пляскане по дупето и каним следващата. Звучи красиво

Глистопад. 1ва серия.

Семейна драма тресе България. Бащата на рода, Бащицата, току що с прискърбие е открил, че неговата любимка - новата министърка на здравеопазването (по-известна като Баба Мляко) се оказва брат на стария министър на здравеопазването. Назрява корупционен скандал. В същото време след няколкомесечно съвместно разследване на ДАНС, УНСС и ДДС се установява, че Альоша в Пловдив всъщност е паметник на Алексей Петров, а идейният проект е на Ахмед Доган, който е получил хонорар в размер. Размерът няма значение. Семейната разруха се засилва съвсем след скандалното разкритие, че причината за ареста на Дънката е печатна грешка. Всъщност органите на реда е трябвало да арестуват не Дънката, а Дянката. С помощта на специални разузнавателни средства е записан разговор при обсъждането на предстояща семейна сватба. На предложението на масата да сядат роднина-милионер-роднина-милионер Дянката заявява, че практически е невъзможно президентът да седне до всеки на масата. В края на серията семейството се с