петък, 26 август 2011 г.

ЗАЩО


Сега. Никой не гледа. Обърна се рязко и с опакото на ръката обърса ленивата солена капка, събрала се в ъгълчето на окото. Почти го издаде.
Той не реве. Той е голям. Знаеше го и тя, която се беше навела над главата му и се опитваше да стигне до неговото нищо, наречено мозък, крещейки в носа му. Ухаеше на праз.
- Защо бе?
Казваха й Сланината по очевидни причини. Работеше в дома като възпитател, но се имаше за дресьор.
- Защо бе, животно такова!? Отговори ми като те питам!
От толкова много тлъстини за гласът й нямаше място. Излизаше едва, стиснат и писклив.
- Питам защо?! Отговори ми, бе! Защо? Не ме зяпай, маймуно!
Зяпането беше неговия номер. Някои трепереха, потяха се, други се изчервяваха. Той просто зяпаше. Вторачваше кафявите си очи до дебилно кръгло, а кожата на лицето му се изпъваше критично. Кръвта видимо нахлуваше нагоре, пърлеше мъха над горните му устни, боядисваше засечената кожа на скулите му и преливаше в делтата около зениците. Само устните му ставаха все по-бледи и каменно твърди. От стискане на зъби.
- Абе аз кво се занимавам с теб....
Сланината го стисна за ръката и го завлече. По коридора и надолу по стълбите, бавно и безотказно, макар и доста тромаво. Можеше да й се отскубне във всеки един момент. Да се завърти рязко и да духне, далече от мазните й пръсти. Ако беше на три щеше да го направи, със сигурност. Но той бе вече на шест и усещаше силата в себе си. Силата да не бяга, а да остане. С обезсълзени очи, вперени мълчаливо.
- Пак ли, бе...?!
Старшата. Стоеше на прозореца на приземния етаж и пушеше. Фасът се бе съсухрил между треперещите й криви пръсти. Яко го дърпаше. Намести очилата си и сведе поглед към него.
- Защо бе, момче?
Той вдигна бавно очите си. Погледът му наистина тежеше. Между него и Старшата полепна лепкаво мълчание, което дори Сланината не посмя да пипне. Само му стисна ръката още по-силно. Старшата размаза свистящия фас в перваза и въздъхна. Сухото й тяло се счупи на две и тя клекна, за да се изравни с лицето му. Прониза го късогледо, а после просто протегна кокалест пръст и натисна брадичката му надолу. Той стегна челюст, но тя натисна още. И още.
- Хайде... кажи, момче! Кажи защо?
Пръстът й побеля. С усилие държеше устата му отворена. По езика му плъзна миризмата на ръката й. Повдигна му се.
Тя го пусна рязко. Долната челюст се заби в горната и леко размести камъка в очите му. Но за миг. Без да го пуска с едната ръка, Сланината го ощипа с другата. Рязко, силно, отляво.
- Всъщност.... аз знам защо.... - Старшата се изправи заедно с репликата си, бавно и величествено - Защото ти никога няма да пораснеш. Защото останалите деца ще станат големи хора и ще си тръгнат от тук. Но ти – не. Ти ще останеш винаги едно самотно, миризливо хлапе...
Тя сбърчи нос, а погледът й плъзна от очите му, надолу, покривайки го с тази погнуса, която му беше така позната. Винаги го гледаха така в сутрини като тази.
Сланината го замъкна в банята. Бутна го вътре и после затръшна вратата с облекчение.
Въпреки че остана насаме със себе си, той не се погледна веднага. Просто бавно свали долнището на анцуга и го хвърли на пода. Преглътна и се престраши да погледне надолу. Слиповете му бяха развлечени и изтънели. Носеха ги вече няколко поколения сираци в дома. Сега бяха залепнали по хърбавото му тяло, мокри и пожълтели. Опикани.
Защо? Той не знаеше защо. Просто се събуждаше така.
Оная противна сълза напираше пак в окото. Той мигна и клепачът я глътна.
Така й се пада. Той е голям. Той не реве.






.

4 коментара:

Omnia каза...

Толкова много емоции и толкова малко думи да ми се намират в момента ...

radobim каза...

Емоциите са господари. Думите са просто слуги.

Анонимен каза...

като те чета, а и не само, ми идва да осиновя всичките изоставени деца. страховито е, наистина.

Змей каза...

Страховито. Познато. Страшно.
Ужасно страшно.