Пропускане към основното съдържание

Потребителска депресия /сп.Мениджър/юни


Той е малък. Толкова малък, че статистиката го разглежда просто като петънце в голяма цветна пита. Въпреки това е важен. От неговото решение зависи икономиката на цяла държава, континент и дори планета. Той е Потребителя. И напоследък хич го няма.

„Криза е”. Това замести „амин” в молитвите на бизнеса в последните години. Толкова се изтърка от употреба, че отдавна изгуби смисъл. Но не и сила. Всъщност вълната на кризата се надигна достатъчно далече от нас и ни заля значително по-късно. В началото бяхме свидетели. Гледахме как се срутват банки по телевизията, четяхме за фалити на компании, зяпахме как пищят нещастници, загубили всичко. Постепенно заговорихме за това, все едно е наша реалност. Оплакахме се от недоимък преди той да се е случил, казахме „ох” преди да ни е заболяло. Потреблението започна стремглаво да пада, още преди да е започнало покачването на цените, преди да е намалял износа, преди да са стартирали фалитите и съкращенията.
Причината е простичка. Потребителят има бързи рефлекси. Той реагира мигновено и променя своите нагласи и съответно настроения. Следвайки принципите на физиката - колкото по-силно е външното въздействие върху потребителя, толкова по-силна ще е реакцията му.
Добре сега. Дайте да видим родния потребител, това малко петънце от цветната ни пита. Току що се е събудил, седи на дивана и пие кафето си пред телевизора. От там говори управник, който се кълне, че онези имоти не били негови, а на тъщата. Потребителят тихо псува и сменя канала. По другата телевизия дават репортаж от полу-къща, в която снощи ромско пеленаче е умряло по особено жесток начин. Потребителят преглъща и сменя отново програмата, за да види последните новини около земетресението в Япония, тоест редовната рубрика за нивото на радиацията в милиметри. Очаквало се покачване. Прогнозата за времето пък не поема отговорност. Вчера е било зима, но утре лятото свършва, защото няма да има пролет. Менюто за деня продължава с информация за дежурните катастрофи с непълнолетни трупове. За десерт в рекламния блок потребителят вижда къде да отиде, за да го залеят с хепатит и разбира, че детето му може би е болно от болест, открита малко след ваксината срещу нея. Човекът с желание изключва телевизора, но това не променя нищо. Горчилката продължава да се изсипва отгоре му. Вече сме му обяснили, че храната, която си купува, е натюрморт. Боядисани портокали, сирене без мляко, замразено вносно месо от 70те години на миналия век. Всичко това не само че не е вкусно и води до рак, но е и все по-скъпо. И това заради цените на горивата, които пък от своя страна продължават да се вдигат заради кризите в Либия, Сирия, Ирак, Иран, Афганистан, Северна Корея, където между другото положението става все по-страшно. Потребителят отчаяно се опитва да потърси познато спасение в родния спорт. Няма смисъл. Националният отбор по футбол играе хилаво ръгби, а Бербатов е твърда резерва в Манчестър. На финала нищо няма значение - принципно всичко щяло да приключи в края на 2012 година, защото нещо не ги кефим маите.
След всичко това на родния потребител не му остава нищо друго освен да прибере ушите, да спусне ъгълчетата на очите или казано с една дума – да посърне.
Да, родният потребител е в депресия. Според специалистите това състояние представлява кисел компот от тъга, безпокойство, пустота и безнадеждност. Човек рязко губи интерес към неща, които обикновено обича да прави. Като прибавим към тази диагноза склонната към намаляване покупателна способност на българския потребител, плюс страничния ефект на световната криза и имаме съвсем ясна клинична картина. Потребителят се затваря във все по-мрачната си обвивка и вместо да излиза от това тежко състояние, влиза още по-навътре в него. Ако се върнем и го погледнем отново – той стои все повече време там, на онзи диван. Телевизорът е основен източник на удоволствия, въпреки че продължава да го тъпче с депресия. Човекът рязко променя своите потребителски навици. Осъзнато занижава своите критерии за търсено качество, склонен е да се отрече от собствения си вкус, което допълнително го потиска. Намалява честотата на покупка, особено на стоки и услуги, които поставя в графата „излишни”. Там, освен дежурните за българина дрехи, обувки и аксесоари, се напъхват и продуктите за поддържане на външния вид и здравето, туристическите услуги, застрахователните услуги. Потребителят потъва в депресията, с което все по-успешно дави едва плуващия бизнес.
Всъщност тук идва страшното. Оказва се, че тази депресия на индивида е заразна - действа на глобално ниво, върху целия бизнес. Апатия, бездействие, примирение, липса на инициативност, чувство на обреченост – това бавно обхваща цели отрасли. „Важно е да не сме вътре” става основен икономически принцип. „Наведена главица сабя не я сече” е основният принцип на робството. Открийте разликите.
Няма да ви изненадам. Кризата в България ще отмине точно както е дошла до тук – бавно. И това няма да излекува веднага потребителската депресия. Има сериозна опасност онзи човек на дивана да остане безчувствен към нашите изкушения доста дълго време.
И сега какво? Не знам за вас, но аз съм привърженик на действието. Посягам към някои от доказаните способи за третиране на депресията. Например промяната. Противно на очакванията, в такава сложна икономическа ситуация промяната не винаги носи толкова голям риск. Напротив – ако точно сега променим поведението на нашата компания или продукта ни потребителят може да ни забележи, въпреки вцепенението си. Което пък е доказателство, че дори и в това състояние му действа изненадата. Важно е да го сюрпризираме приятно в момента. Сещате ли се за потребителски промоции от типа „купи едно, получи две”? Чудесно. Сега ги забравете. Имаме си работа с потребител, който няма особено желание да харчи. Трябва да се понапънем повечко, за да го изненадаме. Ако не успеем с това, трябва да измислим друг начин да го усмихнем. Настроението е важно за потреблението. Давам ви бърз пример – преди време в един мол организирахме седмица открити уроци по горещи латино-танци послучай Св.Валентин. Веселбата беше на първия етаж, но продажбите на сладолед на последния етаж стигнаха нивата от горещите месеци, въпреки че беше доста студен февруари. Позитивизъм. Това е хапчето, от което се нуждае българския потребител в наши дни. Кой да му го даде? Политиците имат нужда от неговото недоволство, за да се сменят в управлението - потребителят в депресия е удобен електорален добитък. На медиите пък им трябва неговото тайно влечение към апокалиптични зрелища - те лесно принасят потребителя в жертва на рейтинга си.
Време е да признаем нещо. Бизнесът също е некоректен с потребителя и подценява неговата роля в икономиката. Разглежда го бездушно, в тълпата на цветната пита. Времената на надменност, обаче, приключиха. Българският бизнес трябва да помогне на потребителя да излезе от депресията. И това няма да стане ако се пльосне до него на дивана.






.

Коментари

Valkocompany каза…
Eдинственият изход за потребителите...са краставиците :D
http://inapcache.boston.com/universal/site_graphics/blogs/bigpicture/ecoli_2011/bp25.jpg
Omnia каза…
Силен финал. И , може би трудна задача- трудна не за това, че потребителят може да се подмами всякак и всякога, а, поради това, че депресията е със склонност към рецидиви, но и интересни последствия в дългосрочен аспект- не от най- приятните.

Популярни публикации от този блог

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

Двете страни на завесата.

Може сега да не ми личи особено , но в средата на 80те бях виден ръководител на пионерската организация в родния Пловдив. Отгоре на всичко бях успял да стана няколко пъти лауреат на художествената самодейност (но не ме карайте да обяснявам какво е това). Благодарение на тези си постижения, на една невръстна тийнейджърска възраст се бях издигнал до ежегоден председател на детско-юношеското жури на известния международен фестивал за телевизионно творчество – Златната Ракла. И всичко вървеше чудесно, докато една година оглавяваното от мен жури не реши, че трябва да награди един юношески филм, май беше испански. Филмът беше доста интересен. Накратко - две момчета, навлизащи в пуберитета, изведнъж бяха започнали да изпитват привличане един към друг и това ги объркваше - на моменти ужасяваше, друг път окриляваше... Две объркани момчета, които не знаеха какво да правят със странните си чувства и се лутаха между рая и ада. Фабула, достойна за „Планината Броукбек”, само че сътворена три

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Отминало

Лятото й се намръщи. Облече къса рокличка и навън стана ветровито. От студа спечелиха зяпачите - настръхналите й зърна се опитаха да продупчат черното боди. Обикновено би усетила. Но не и днес. Лакомите погледи непохватно плъзнаха по глезените й, точно над черните токчета и задъхано се закатериха по бедрата й. Два вестника от кафенето вляво й се поклониха. Наместиха се очила. Дори се чу едно звучно преглъщане, последвано от бързо дръпване на цигара. Обикновено би забавила нарочно крачка. Но не и днес. Тротоарът бе свободен за нея. Само веднъж се размина с някаква двойка. Мъжът за секунда притвори очи и се гмурна в парфюма й, а после припряно се върна в ритъма на половинката си. Обикновено би се усмихнала. Но не и днес. Усмихна й се само един просяк. Без зъби. Не се срамуваше да я зяпа. Беше оставил всички човешки задръжки прекалено отдавна. Гледаше я с празното любопитство на изпита от обяд бутилка. Обикновено би отвърнала поглед. Но не и днес. Днес се спря пред просяка. Искаше да

погнуса

- Абе я кажи сега... ти какво мислиш за корупцията? Въпросът ми го зашлеви униформен на магистралата. Рефлексирах веднага: - Ами според мен корупция е да платя, за да ми бъде извършена услуга. Ако аз сега, например, Ви дам... това всъщност няма да е корупция, защото Вие няма да ми извършите никаква услуга... Това е разликата между корупцията и почерпката... Бръчките му срамежливо плъзнаха под фуражката. Явно се отпусна. Върна ми документите все едно ми ги връчваше официално. - Правилно, господине, правилно. Бях взел изпита. Със 160 километра в час. Повече не говорихме. Една банкнота се плъзна между документите, веднъж навътре, веднъж навън. Неволно го докоснах по ръката. И настръхнах. По космите ми с дъх познат полази онова чувство. Погнуса. Кратък спазъм, някъде в недрата на собственото ми безсрамие. Корупцията е лепкаво докосване. Цапа и двете страни. Да се подсушим с малко цифри. „Българската коледа” събра за три месеца дарения в размер на 1.2 милиона лева. Благотворителният

тинтири минтири

Дърдоплясках педалите на вехлосипеда си по дръндупчестите улици до офиса и си мислех - „Толкова съм европейчест.” В този слънчедишащ миг един ахтомобилист почти не ме тръткотупна върху мотоарматурата си, но успях да врътнодупна вляво. Там почти дупкозейнах от дълбокодушния кратер на липсодействаща шахта, но с последни сизифоподобни усилия се пренесох върху троптоара. Сред пъзел от липсоплочки успях да се придвижа почти пет метра преди да опитам да се смажа в една таралелка, която излизаше от дупезадна врата на ахтомобил, спрял на троптоара. Да ви кажа честно... да си европейчест не е лесна работа. Те това ме успокоявява.