Пропускане към основното съдържание

Потребителска депресия /сп.Мениджър/юни


Той е малък. Толкова малък, че статистиката го разглежда просто като петънце в голяма цветна пита. Въпреки това е важен. От неговото решение зависи икономиката на цяла държава, континент и дори планета. Той е Потребителя. И напоследък хич го няма.

„Криза е”. Това замести „амин” в молитвите на бизнеса в последните години. Толкова се изтърка от употреба, че отдавна изгуби смисъл. Но не и сила. Всъщност вълната на кризата се надигна достатъчно далече от нас и ни заля значително по-късно. В началото бяхме свидетели. Гледахме как се срутват банки по телевизията, четяхме за фалити на компании, зяпахме как пищят нещастници, загубили всичко. Постепенно заговорихме за това, все едно е наша реалност. Оплакахме се от недоимък преди той да се е случил, казахме „ох” преди да ни е заболяло. Потреблението започна стремглаво да пада, още преди да е започнало покачването на цените, преди да е намалял износа, преди да са стартирали фалитите и съкращенията.
Причината е простичка. Потребителят има бързи рефлекси. Той реагира мигновено и променя своите нагласи и съответно настроения. Следвайки принципите на физиката - колкото по-силно е външното въздействие върху потребителя, толкова по-силна ще е реакцията му.
Добре сега. Дайте да видим родния потребител, това малко петънце от цветната ни пита. Току що се е събудил, седи на дивана и пие кафето си пред телевизора. От там говори управник, който се кълне, че онези имоти не били негови, а на тъщата. Потребителят тихо псува и сменя канала. По другата телевизия дават репортаж от полу-къща, в която снощи ромско пеленаче е умряло по особено жесток начин. Потребителят преглъща и сменя отново програмата, за да види последните новини около земетресението в Япония, тоест редовната рубрика за нивото на радиацията в милиметри. Очаквало се покачване. Прогнозата за времето пък не поема отговорност. Вчера е било зима, но утре лятото свършва, защото няма да има пролет. Менюто за деня продължава с информация за дежурните катастрофи с непълнолетни трупове. За десерт в рекламния блок потребителят вижда къде да отиде, за да го залеят с хепатит и разбира, че детето му може би е болно от болест, открита малко след ваксината срещу нея. Човекът с желание изключва телевизора, но това не променя нищо. Горчилката продължава да се изсипва отгоре му. Вече сме му обяснили, че храната, която си купува, е натюрморт. Боядисани портокали, сирене без мляко, замразено вносно месо от 70те години на миналия век. Всичко това не само че не е вкусно и води до рак, но е и все по-скъпо. И това заради цените на горивата, които пък от своя страна продължават да се вдигат заради кризите в Либия, Сирия, Ирак, Иран, Афганистан, Северна Корея, където между другото положението става все по-страшно. Потребителят отчаяно се опитва да потърси познато спасение в родния спорт. Няма смисъл. Националният отбор по футбол играе хилаво ръгби, а Бербатов е твърда резерва в Манчестър. На финала нищо няма значение - принципно всичко щяло да приключи в края на 2012 година, защото нещо не ги кефим маите.
След всичко това на родния потребител не му остава нищо друго освен да прибере ушите, да спусне ъгълчетата на очите или казано с една дума – да посърне.
Да, родният потребител е в депресия. Според специалистите това състояние представлява кисел компот от тъга, безпокойство, пустота и безнадеждност. Човек рязко губи интерес към неща, които обикновено обича да прави. Като прибавим към тази диагноза склонната към намаляване покупателна способност на българския потребител, плюс страничния ефект на световната криза и имаме съвсем ясна клинична картина. Потребителят се затваря във все по-мрачната си обвивка и вместо да излиза от това тежко състояние, влиза още по-навътре в него. Ако се върнем и го погледнем отново – той стои все повече време там, на онзи диван. Телевизорът е основен източник на удоволствия, въпреки че продължава да го тъпче с депресия. Човекът рязко променя своите потребителски навици. Осъзнато занижава своите критерии за търсено качество, склонен е да се отрече от собствения си вкус, което допълнително го потиска. Намалява честотата на покупка, особено на стоки и услуги, които поставя в графата „излишни”. Там, освен дежурните за българина дрехи, обувки и аксесоари, се напъхват и продуктите за поддържане на външния вид и здравето, туристическите услуги, застрахователните услуги. Потребителят потъва в депресията, с което все по-успешно дави едва плуващия бизнес.
Всъщност тук идва страшното. Оказва се, че тази депресия на индивида е заразна - действа на глобално ниво, върху целия бизнес. Апатия, бездействие, примирение, липса на инициативност, чувство на обреченост – това бавно обхваща цели отрасли. „Важно е да не сме вътре” става основен икономически принцип. „Наведена главица сабя не я сече” е основният принцип на робството. Открийте разликите.
Няма да ви изненадам. Кризата в България ще отмине точно както е дошла до тук – бавно. И това няма да излекува веднага потребителската депресия. Има сериозна опасност онзи човек на дивана да остане безчувствен към нашите изкушения доста дълго време.
И сега какво? Не знам за вас, но аз съм привърженик на действието. Посягам към някои от доказаните способи за третиране на депресията. Например промяната. Противно на очакванията, в такава сложна икономическа ситуация промяната не винаги носи толкова голям риск. Напротив – ако точно сега променим поведението на нашата компания или продукта ни потребителят може да ни забележи, въпреки вцепенението си. Което пък е доказателство, че дори и в това състояние му действа изненадата. Важно е да го сюрпризираме приятно в момента. Сещате ли се за потребителски промоции от типа „купи едно, получи две”? Чудесно. Сега ги забравете. Имаме си работа с потребител, който няма особено желание да харчи. Трябва да се понапънем повечко, за да го изненадаме. Ако не успеем с това, трябва да измислим друг начин да го усмихнем. Настроението е важно за потреблението. Давам ви бърз пример – преди време в един мол организирахме седмица открити уроци по горещи латино-танци послучай Св.Валентин. Веселбата беше на първия етаж, но продажбите на сладолед на последния етаж стигнаха нивата от горещите месеци, въпреки че беше доста студен февруари. Позитивизъм. Това е хапчето, от което се нуждае българския потребител в наши дни. Кой да му го даде? Политиците имат нужда от неговото недоволство, за да се сменят в управлението - потребителят в депресия е удобен електорален добитък. На медиите пък им трябва неговото тайно влечение към апокалиптични зрелища - те лесно принасят потребителя в жертва на рейтинга си.
Време е да признаем нещо. Бизнесът също е некоректен с потребителя и подценява неговата роля в икономиката. Разглежда го бездушно, в тълпата на цветната пита. Времената на надменност, обаче, приключиха. Българският бизнес трябва да помогне на потребителя да излезе от депресията. И това няма да стане ако се пльосне до него на дивана.






.

Коментари

Valkocompany каза…
Eдинственият изход за потребителите...са краставиците :D
http://inapcache.boston.com/universal/site_graphics/blogs/bigpicture/ecoli_2011/bp25.jpg
Omnia каза…
Силен финал. И , може би трудна задача- трудна не за това, че потребителят може да се подмами всякак и всякога, а, поради това, че депресията е със склонност към рецидиви, но и интересни последствия в дългосрочен аспект- не от най- приятните.

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Сексът и гладът 3

Беше едно извадено от фурната лято в началото на 90те. Аз гребях с шепи от току що цъфналата като гнойна пъпка демокрация и пъплещата в калта на соц-а пазарна икономика. По ония стандарти бях „фирмаджия”. Бутикът ми беше уличен, метър на два. Плащах тротоарно право, понякога. Метална конструкция, цвят ръжда. Шкаф отвътре, с катинар, тип секретен. Не че държах нещо вътре. Отгоре - рамка за покривало. Самото покривало беше брезентово и го смъквах всяка вечер, за да не изчезне. В онези дни всичко изчезваше. Бяхме навън, но обществото ни беше затворено. Не допускахме навлеци и смазвахме конкуренцията от другата страна на булеварда с мълчаливо отвращение. Всеки от нас беше достигнал до тази редица от метални масички по различен начин. Аз бях почнал с ластици. За гащи. От онези белите, на парчета по пет метра. Не вървяха особено. Все пак хората не си сменяха толкова често ластиците на гащите дори и в онези гладни години. После съдбата ми се усмихна беззъбо и станах официален представител н

МЛЪК

        Така е било писано, знаеше това. Още когато е поел първата глътка болезнен въздух, а после е минавал през юмруците на живота, когато е трупал слава, опит и пари, а всички мизерници са започнали да го уважават, когато е вървял нагоре по главите на дребните нещастници, без да се обръща дори, през цялото време тя е била негова.   Когато я откри, Наталия живееше със съквартирантката си в две стаи с разхвърляни момичешки глупости, на последния етаж на стара кооперация в центъра. Работеше в туристическа агенция. Временно, според нея. Беше завършила семестриално английска филология, но не бързаше да се дипломира. Както прецени по-късно той - харесваше й да живее с мисълта, че още е малка.   Той ходеше понякога да обядва, напълно сам, в едно забутано и винаги полупразно бистро - встрани от непознатите очи, които винаги го зяпаха с любопитство и завист. Един ден забеляза там Наталия. Беше си купила сандвич с пуешко, студен чай и кафе. Изследваше я тайно, през слънчевите си

Злото е мъртво. Да живее злото.

Днес беше понеделник. Хиляди американци излязоха спонтанно да пеят химн, курсът на долара тръгна нагоре, а навъсеният петрол падна от радост с почти долар. В понеделник светът полудя от щастие. Обама уби Осама. В нашата приказка на отплатата добрият премахна лошия и сега следва познатото „всички яли, пили и живяли сто години”... Добре, мъртъв е. Възпитаният християнин има заучена реплика, когато някой умре. Нека я кажем заедно. Погледни снимката вляво и повтаряй с мен: Б о г д а г о п р о с т и. Не е лесно, знам. В съзнанието ти почти неусетно препускат въпроси. Кой Бог да му прости? Защо да му прощава? Защо точно моят Бог да му прощава? Ок, няма смисъл. Нека опитаме друго. Погледни пак снимката и се опитай да си представиш този човек без брада. А сега без чалма. А сега с няколко десетки години по-млад. А сега си го представи като дете, което ти се усмихва от снимката. Дете, което е умряло днес, в понеделник. Би ли поискал прошка за него сега? Да, по-лесно е. Защото някак с

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

до последна капка

Мила дъще, Щом четеш това значи съм напуснала този свят и съм се пренесла в земите на дедите ни. Това ще се случи и с теб, но след много време. След цели две-три седмици. Затова реших да ти помогна с някои практични съвети, за да не губиш време в опознаването на света. И така. Да започнем от вятъра. Той е просто въздух, тръгнал в насрещното. Но е гаден. Блъска се в теб нарочно. Не му обръщай внимание. Той си се размотава безцелно, а ти си тръгнала на вечеря. Мисли само за нея. Избирай оживени места за хранене. Там има по-голямо разнообразие. Освен това всички за заети с разговори помежду си и няма да ти обръщат толкова внимание. Избирай внимателно храната. Не се хвърляй на първото парче месо, което ти поднесат. Колкото и да ти пробутват голи бутове, мръвката откъм врата е най-вкусна. Понякога се опитват да я скрият с висока яка или, колко наивно, тънък шал. Не се отказвай. Насочи се внимателно, избери необходимата пролука и действай. Никога не привличай внимание по време на вечер

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

тъпотъжно

Умората седеше удобно на клепачите му и си клатеше краката. Беше малка умора и затова петите й не достигаха още до зениците му. Бяха й обещали, че като порасне ще може да рита очите му. Болезнена умора. Такава искаше да стане. Да може да уцели с един ритник зеницата му и да накара очната му ябълка да се разтресе като желе в черната си дупка. Само да порасне... Разклати пак левия си крак. Със засилка, назад. Ми не става. Не го докосна дори. Само му стои на клепачите. Бяха й обещали, че като стане истински голяма умора ще гледа как... Изведнъж светът се обърна с джобовете нагоре и умората се оказа без почва под краката си. Започна да пада. Все по-падаше и падаше докато накрая се размаза в беззвучно пльок върху бяла чаршафена повърност. Никой не й беше казал, че умората води до сън. А сънят затваря очите. Тя беше малка умора. На малките умори не се казва всичко.