Пропускане към основното съдържание

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ-2/сп.Мениджър/април


РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ
2ра част

Всяка професионална общност има своя типичен жаргон на общуване. Колкото по-затворено е това общество, толкова по-странен е езика му.
В предния брой ви запознах с някои от най-използваните неясни фрази на рекламистите. Сега е ред на техните клиенти.
Обикновено това са хората от маркетинг отделите на дадена компания. Това съвсем не е лесна професия. Отгоре имаш висш мениджмънт, който смята, че не си достатъчно хищен с рекламната си агенция. Отляво ти ръмжи настръхнал търговски отдел, който не разбира особено смисъла от съществуването ти. А отдясно, по лешоядски, те наблюдава административен или счетоводен отдел, който всеки момент те очаква да се издъниш.
Както се вижда, жизнените професионални функции на маркетинг хората са доста крехки. Именно затова ако работиш с такива хора е добре да се научиш да ги разбираш правилно. Само така ще удължиш живота на съвместната ви работа.

Ето някои от най-често срещаните фрази от техния жаргон, отново без претенции за изчерпателност.

Дай ми кост – обичайна молба от страна на клиент към агенция. В никакъв случай, ама в никакъв случай не изпълнявайте тази молба преди да сте помислили! Тук става дума за cost-estimate (проекто-бюджет). Така, а сега оставете бавно триона на мястото му...

Ще ви намалим фи-то
– спрете със садистичните мисли, изобщо не става дума за цолаж. „Fee” е месечната такса, която заплащат клиентите, за да ползват услугите на рекламните си агенции.

Екзекуцията е добра – няма смърт в тази клиентска фраза. В случая екзекуция означава изпълнението на готовия рекламен клип, например. Като имаме предвид качеството на повечето ни телевизионни реклами - и това си е вид крайна присъда.

Много ми е софистицирано – често използван израз от клиентите, които искат да кажат на агенцията си, че дадена реклама ще остане неразбрана. Според някои маркетингови разбирания потребителят е доста повърхностно същество. Честито.


Липсва хюмън тъч
– използва се от клиентите, когато искат да вкарат в рекламата си истински хора - усмихнати от невероятния си живот, красиви и добре облечени, без наднормено тегло, с перфектни прически, изрядни нокти и млечнобели зъби. Благодарение на „хюмън тъч” рекламната реалистичност е новата ни утопия.

Малко ми е ту мъч
– този оксиморон обикновено издава дипломатичността на клиентите. Използва се като деликатен заместител на фрази от рода на увереното „каква е тая глупост” и леко крайното „това за нищо не става”. Иначе фразата се тълкува като „ти в ред ли си да ми предлагаш този отврат, затова ли ти плащам бе, идиот?”.

Кол ту екшън – трудна за превод фраза. Използва се от маркетинг специалисти, които наскоро са чели книги за маркетинг.

Идеята не е много релевантна – удобен коментар. Не че клиентът не е разбрал идеята, напротив. Агенцията не е разбрала клиента.
Хиляди не-много-релевантни идеи почиват в мир.


Знам, че сред четящите тези редове има клиенти. Някои сигурно са клиенти и на моята агенция. След като спрете да ми се сърдите се замислете за следното:
Да, отстрани изглеждаме смешно с нашите гръмки умозаключения, пълни с побългарени чуждици. Но има нещо по-важно. Рекламата и маркетингът си взаимодействат както захарта с памука и хелият с балона. Не е толкова важно дали хората разбират как се смесват двете материи.
Важно е да им се нрави крайният продукт.




.

Коментари

Momakat's Blog каза…
Brainstorming, POS (point of sales) и още хилди, за които не се сещам сега. А за някои има толкова хубави български думи :)
Omnia каза…
Замислям се, ако не ги знаех тези неща и ми се случи да се случа в разговор м/у рекламисти и клиенти.... нищичко не бих разбрала :)

И все пак- харесват ми субтитрите, напомня ми, че във всяка професия няма нищо лесно, а на вашата... възхищавам се на безкрайната идейност- дано по- честичко я виждаме реализирана :)
З. каза…
Тия рекламистите са пущиняци!

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

МЛЪК

        Така е било писано, знаеше това. Още когато е поел първата глътка болезнен въздух, а после е минавал през юмруците на живота, когато е трупал слава, опит и пари, а всички мизерници са започнали да го уважават, когато е вървял нагоре по главите на дребните нещастници, без да се обръща дори, през цялото време тя е била негова.   Когато я откри, Наталия живееше със съквартирантката си в две стаи с разхвърляни момичешки глупости, на последния етаж на стара кооперация в центъра. Работеше в туристическа агенция. Временно, според нея. Беше завършила семестриално английска филология, но не бързаше да се дипломира. Както прецени по-късно той - харесваше й да живее с мисълта, че още е малка.   Той ходеше понякога да обядва, напълно сам, в едно забутано и винаги полупразно бистро - встрани от непознатите очи, които винаги го зяпаха с любопитство и завист. Един ден забеляза там Наталия. Беше си купила сандвич с пуешко, студен чай и кафе. Изследваше я тайно, през слънчевите си

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

Злото е мъртво. Да живее злото.

Днес беше понеделник. Хиляди американци излязоха спонтанно да пеят химн, курсът на долара тръгна нагоре, а навъсеният петрол падна от радост с почти долар. В понеделник светът полудя от щастие. Обама уби Осама. В нашата приказка на отплатата добрият премахна лошия и сега следва познатото „всички яли, пили и живяли сто години”... Добре, мъртъв е. Възпитаният християнин има заучена реплика, когато някой умре. Нека я кажем заедно. Погледни снимката вляво и повтаряй с мен: Б о г д а г о п р о с т и. Не е лесно, знам. В съзнанието ти почти неусетно препускат въпроси. Кой Бог да му прости? Защо да му прощава? Защо точно моят Бог да му прощава? Ок, няма смисъл. Нека опитаме друго. Погледни пак снимката и се опитай да си представиш този човек без брада. А сега без чалма. А сега с няколко десетки години по-млад. А сега си го представи като дете, което ти се усмихва от снимката. Дете, което е умряло днес, в понеделник. Би ли поискал прошка за него сега? Да, по-лесно е. Защото някак с

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

Ave, Big Brother!

II век пр. Хр. Римски гражданин облича чиста туника и отива на театър. Римски театър. На живо. В следващите няколко часа, сред звуци на счупени кости и падащи в прахта черва, римският гражданин е истински щастлив. Тези, които се бият долу, нямат нищо общо с него. Те са различни. Купени, платени, борещи се за място в обществото, за дом, за бъдеще, за пари. Вопъл, хрип, аплодисменти. Жестоко? Може би. Но римският гражданин няма нищо общо с това. Неговата единствена агресия е да обърне палеца надолу. Защото е горе. А те са долу. P.S. Всяка вечер. От осем.