сряда, 30 юни 2010 г.

лятотайм


Късополи девойки
облачно слънце облича.

Минувачи пляскат с клепачи.

Лято. Най-сетне.




.

вторник, 29 юни 2010 г.

музика за проникване


Учителката: Знаете ли кой има най-големи яйца?
Иванчо: Слонът!
Учителката (възмутено): Не! Иванчо, не си ли чувал за щраус!?
Иванчо: Аха... Ся разбирам що са му толкова бавни валсовете.

Вицът е стар и може би тъп. Но е факт, че музиката и топките са свързани. Само се сети над колко музика си се празнил в последните десетина години и ще се почувстваш като радио. Свършвал си на рок, поп, ретро, чил аут и кво ли още не. Което те прави радио с кошмарен формат, човече. Но не се вини. Причината за това нелепо разностилие не си ти, а жените. Защото в желанието си да проникнем в тъмното тясно пространство на някоя дама ние сме готови да се съобразим и с най-нелепото й музикално предпочитание. Добре де. Музиката отпуска жената, предразполага я към секс. Значи като се запознаем с жена я водим вкъщи, пускаме й някаква музика и я съсипваме от едночасов секс, при който тя финишира около пет пъти, признава, че вече ни обича, а ние я изпращаме с пляскане по дупето и каним следващата. Звучи красиво, ама не е е особено вярно. Ако не уцелим музиката, която пускаме преди да запознаем една жена с члена си, рискуваме много. Трябва да сме сигурни, че вместо подмокряне няма да предизвикаме сълзи. Или пък че вместо разтваряне на краката няма да чуем разтваряне на вратата и думата довиждане. За целта е добре преди да се отправим към леглото, колата или друго място, което предлага усамотение и музика, да сме напълно наясно с темперамента на дамата. Така можем да подберем правилните ритми, с които да постигнем мечтания резултат - проникването.
Нека започнем от най-проверените стилове за проникване. Соул и блус. Например Шаде. Аз лично не познавам човек, който не е правил секс на Шаде. Когато току що си угасил лампите и се опитваш да свалиш сутиен тази музика е правилно мудна. Не за друго, ами сутиен се сваля трудно, каквото и да си говорим. В този стил особено подходящ е и Бари Уайт, който може да подмокри и Сахара. Само трябва да уцелиш дълбокия драматизъм на гласа му, точно като запее след дългото и досадило и на двама ви интро. Тогава нахълтваш бавно, но уверено, до край, разтваряйки очите на партньорката до размер рилски езера. Обаче проблемът идва после. Обикновено бавната музика си остава такава. Бавна. А ако всичко е вървяло добре, по някое време и на теб, и на партньорката ти, ви се иска да забързате малко. И тогава бавната музика става приспивна. Сексът е скоростно търкане, пич. Моли се на някой бог следващата песен от диска да е по-бързичка...
Рокът е по-бърза музика. Но бикновено жените настръхват от рок балади. Тоест по-бавен рок. От инфантилния Брайън Адамс, през нежния мъжкар Стивън Тайлър от Аеросмит та дори до нетипично меките китки в баладите на Металика – всичко това предполага сваляне на бельо. Със зъби. Рискът тук е да предобриш с класическите рок-балади и по някое време мацката да се разреве, защото си е спомнила за някоя ученическа любов или солено от сълзи море... Рок баладите тътрят спомени след себе си - като вързани за младоженска кола консерви. За да избегнеш този риск опитай нещо по-твърдо. Но трябва да си сигурен, че дамата обича да бъде пошляпвана по дупето поне с език. Иначе Рамщайн биха я накарали мигновено да си обуе гащичките до врата и да кръстоса крака в моряшки възел.
Ах, морето. Ах, морето... Пич, един съвет. Бъди много внимателен ако използваш българска музика при проникване. Дори и да си свалил активистка на Атака, която се кълне в родината по време на свирка. Има известна опасност да те помислят за гей ако пуснеш Миро. Или пък за геронтофил ако пуснеш Лили Иванова. Ако пуснеш Веселин Маринов ще те помислят за Веселин Маринов. Никой друг не би го слушал по време на секс.
Още по-особен случай е ако си попаднал на любителка на чалгата. Тогава съветът ми е простичък. В никакъв случай не пускай чалга! Рискът да я обидиш е огромен. Всички й казват, че прилича на оная гадна Камелия, защо трябва и ти да й го натякваш? А тя толкова иска да заприлича на Анелия... Още повече никоя уважаваща себе си чалгаджийка не слуша чалга по време на секс. Тогава тя слуша далеч по-възвишена (според нея) музика като например компилации от саксофон и йоника (тя така казва на клавира, пич, свиквай), озаглавени Sex&Sax или Midnight Sex. Евентуално някой и друг кавър от микровълновата на Ричард Клайдерман. Ако нямаш от тези, пробвай с Шаде. Както вече казах – винаги работи.
Далеч по-безопасен е подходът със съвременната музика, създадена точно за отпускане – т.нар. чил аут. Чил ин. Чил аут. Чил ин. Чил аут. Тези мелодии действат в толкова влажен ритъм, че няма значение каква субстанция е имало в чашата на дамата преди да й откопчееш последното копче. Единственият риск тук е ако си попаднал на жена, за която всяка съвременна музика е техно. Такава жена мисли, че трябва да си друсан до веждите, за да слушаш модерна музика. Ако все пак си я свалил, съветите са ми два. Първо – спри да ходиш в Павликени, явно това не е твоето място. И второ - бързо вади диска с чил-аутчето от уредбата и пускай Веселин Маринов. Верно, няма да ти стане, но поне ще зарадваш една жена.
Накрая ще ви кажа нещо лично. Имам следната случка в архивите си:
Закарвам женица до леглото си. Събличам я. Започвам я.
И се оказва, че касетофонът ми го няма. Тя ме поглежда с леко крива муцка и ми казва – Аз без музика не мога...
И знаете ли какво направих? Пях й.
Проникването, пичове, си е вид изкуство.







.

понеделник, 28 юни 2010 г.

жълтъци на пипане


Видях един старец в костюм. До подлез. Чакаше някой, може би. Носеше крехко букетче. Крещящи жълтъци. Треперещи, по-живи от ръката, която ги стиска. Старец, нелепо прав, с тъмни очила, загледани наникъде. Чак тогава видях това в другата му ръка. Бастун, дълъг и тънък. Бастун за виждане. Безчувствена твърда пръчка, която определя разстояния, предупреждава за препятствия. Удря, за да ги види.

Ти виждаш, нали? Виж тогава една истина.
Излез от фейсбук. Затвори скайпа. Изключи компа. Изгаси фаровете. Свали очилата. Махни лещите. И пак ще виждаш света по-добре от онзи старец.

Но ще видиш цветята само ако затвориш очи.







.

полудели полунощи


Полудели полунощи,
невидели, че има още
поръчан ден.



.

събота, 26 юни 2010 г.

Мрънличка

Тя знаеше на какво мирише баща й вечер, когато се навеждаше да я целуне за лека нощ. Не й уцелваше бузката. Все я лепваше по нослето или ушенцето. А Мрънличка затваряше бързо очи и се обръщаше на другата страна, за да се избърше във възглавницата. По някое време мама влизаше на пръсти. Лесно беше да я излъже. Просто дишаше така, че да си чува дъха. На излизане майка й притваряше вратата внимателно, за да не я събуди. А Мрънличка ококорваше очички във възглавницата и затаяваше дъх, колкото да чува само тупкането на сърчицето си в завивките. И почваше да чака.
Случваше се всяка вечер. От другата стая, някак приглушено, се чуваха родителите й. Говореха един през друг. Все по-бързо и по-високо. От време на време някой повишаваше гласа си, а другият бързаше да го заглуши. Мрънличка разпознаваше по-високите откъслечни фрази. „Престани”, „колко пъти”, „писна ми”, „край”. Познати думи в непознат сценарий. Тя не разбираше какво си казват. Но внимаваше за краткия миг, в който те замлъкнат. Сега! Мрънличка си поемаше силно въздух и започваше да мрънка, все едно бълнува на сън. Миг по-късно в стаята влизаше майка й. Тихо, на пръсти. Присядаше до нея. Галеше я, докато млъкне. Мрънличка се размърдваше със силно стиснати очички, примляскваше ефектно и започваше да диша равномерно и дълбоко. А майка й не спираше да я гали. И да подсмърча. Мокра капка падаше отнякъде върху бузата й, но Мрънличка не смееше да помръдне. Нали спи.
Казваха й Мрънличка.
Всяка вечер мрънкала на сън.








.

петък, 25 юни 2010 г.

Нека нощ, деца


Всичко започва с крясък светлина в окото. Порция осъзнато вдишване. Секунда поемане на живот. Вдясно е това. Вляво е друго. Таванът е просто обърната стена.
Я, има и друго око. Светът е триизмерно познат.
Отврат. Вече съм буден.
Имам чувството, че нещо ме е напуснало. Нещо малко, къдраво нелепо, което е използвало тялото ми за през нощта. Ще мине цял ден докато му позволя отново да се всели в мен и да блудства с мислите ми.
Ей, дребния!
Липсваш ми.






.

понеделник, 21 юни 2010 г.

жмичка


Едно. Две. Опипващи очи.
Две. Три. Слизащи сълзи.
Три. Четири. Глътки плът.
Четири. Пет. Пъти първи път.
Пет. Шест. Смлени на смях.
Шест. Седем. Зърна грях.




.

неделя, 20 юни 2010 г.

полукон

Половин кон препуска до половин кон. Половин грива се вее на метър от половин грива. Половин опашка се мята встрани от половин опашка. Двете половинки кон препускат успоредно, на разстояние една от друга. Всяка е с по два крака, един пред друг. Мятат се в отчаян опит за ритъм. Залитащо и счупено.
Но разстоянието неусетно намалява. Двете половинки кон се приближават все повече една към друга. Вече са на сантиметри. Още миг. Още милиметър. Докато се случи. Двете кожи се вкопчват една в друга. Задниците прилепват, гръбнакът се приплъзва в едно, гривата става цяла и развълнувана. Двете половинки кон се сливат. В цял кон. Краката стават четири. Секунда след секунда и е все по-лесно. Намират общ ритъм. И препускат заедно. Все по-сигурно, бързо. В облекчение.

И ти ли имаш два крака?
Ясно. Значи си само едната половинка.




.

unUSUAL SUSPECT


Беше преди 8 години. Тогава карах един мерцедес с мъдростта и поведението на гранитен паметник. Точно седнах в изтърбушеното му сиво кресло, когато някой отвори вратата до ухото ми и чух простичкото, но удивително:
- Излез от колата, бавно!
Беше униформен. Държеше вратата и ме гледаше с криво надървен поглед. Не му отвърнах със същата любов. Просто излязох сковано.
- С лице към автомобила!
Командата дойде от втори герой, само че цивилен, с черти на тъпоъгълен триъгълник. Обърнах се към колата и в този миг две ръце ме опряха на покрива, а после ме опипаха като в евтин филм. Нищо еротично, за щастие.
- Така. Дай си документите. Бавно.
Цивилният. Бръкнах внимателно за личната карта и му я подадох. А той съсредоточено я зачете. После я прибра в джоба на сакото с провиснали джобове.
- Така. Сега тръгваме.
Понечих да запитам нещо, но цивилният просто обърна ревера на сакото си. Значка на НСБОП. Сигурно ги продават по Интернет, но тази изглеждаше изтъркано истинска. Под лъжичката ми леко забълбука. Преглътнах.
И потеглихме по малката уличка. Пеша. Дори не посмях да попитам къде отиваме. За момент се зачудих дали трябва да съм им благодарен, че не ми сложиха белезници. Ама се спрях. Беше рано за стокхолмски синдром.
Униформеният леко изостана по улицата, извади радиостанция и започна тихо да докладва. Успях да чуя откъслечни фрази - «да, хванахме го», «не, сам е», «не, няма нищо в него», «да, идваме».
Излязохме на булеварда и в този миг до нас заораха гуми на полицейска кола. От нея рязко изскочиха още трима униформени, както и едно костюмено човече, което застана пред мен, на сантиметри. Беше отчайващо нисък. Не че аз съм кой знае колко висок, но този дребният трябваше да рискува вратните си жили, за да държи погледа си в челото ми.
- Взехте ли му документите?
Говореше на тях, без да откъсне поглед от мен. Фиксираше ме с мътно сини очички под обилно рунтави вежди. Беше смъртоносно дребен и опасно набит.
- Така... – започна и той. Май са наблегнали на тая дума в обучението им – Отиваме в районното.
Вече бях свикнал с усещането за чувал, но в мига, в който си представих как ме товарят в патрулка и ме карат в полицейско управление, се съвзех.
- А-а-а, момент... – няколко чифта очи със свалени предпазители се отправиха към мен, но продължих – Не знам за какво ще ме водите в районното, но искам само да помоля после да ме върнете тук, че колата ми е паркирана ей там...
Настъпи неловко мълчание. Дори ми се стори, че някои от тях се замислиха. Боже, какво им причинявах тая вечер... Стокхолм, здравей.
- Така... – малкият обезвреди напрежението – Ти, ти, и ти. Идвате с нас.
После се обърна към мен.
- Отиваме с твойта кола.
Нямах време да зяпна. След минута се натоварихме в мерцедеса. Отзад стояха двама от униформените и дребният между тях - отпуснат член по средата на две напрегнати топки. Отпред вдясно се разположи цивилният със значката от НСБОП. Арестуваният бях аз. Но шофирах. При това за пръв път в живота си без да ми пука. Наредиха ми да карам по забранени улици, в насрещното, дори минах на червено на едно празно кръстовище. Яко, липсваше ми само син буркан.
- Мога да се закълна, че си ти.... – смотолеви пак оня вдясно.
Той не спираше да ме зяпа. По изражението му личеше, че изживява дълбока професионална драма. Съжалих го. Направо бих си признал, ако знаех какво.
Пристигнахме в районното в пълно мълчание. Вкараха ме в една стаичка метър на два и ме настаниха в продънено кресло. Всички изпълзяха нанякъде, а при мен остана само моя човек, с тъпоъгълната мутра. Облегна се на ръба на бюрото и кръстоса ръце. Лицето му беше празно от съдържание. Само очите му имаха мисия - да ме държат притиснат към креслото.
Изведнъж загрях. Нямах основание да се чувствам виновен и явно това ги объркваше. Бяха свикнали да надушват виновниците. Ако се съди по аромата на креслото, вината ухае на спарено.
Вратата се отвори рязко и в стаята влезе дребният. Застана пред мен и изпъшка.
- Може да си ходиш.
Изправих се внимателно.
- Не съм арестуван вече, така ли?
Онзи изсумтя.
- Абе кой е казал, че си бил арестуван? Просто отговаряш на описанието. Трябваше да те проверим.
После ми обясни. От месеци се опитвали да го хванат. Накрая затегнали обръча. Получили информация, че е в една къща в района на моя офис. Точно щели да го закопчаят и той духнал. Минути по-късно видяли мен, който отговарям на описанието на онзи, да отварям колата си.... Другото го знаех.
Дребният въздъхна, сбърчи оклюмалите вежди и ми върна личната карта. Имах усещането, че ми я връчва официално. Почувствах се горд член на обществото. Отново.
После онзи просто се изнесе от стаята. Дори не ми каза довиждане.
- Кво работиш?
Тъпоъгълното ченге. Бях забравил, че е в стаята. Подадох му визитка. Онзи я загледа с недоверие. Нормално, беше на английски.
- Ъ-ъ-ъ.... някакъв директор?
- Ами да, творчески.
- Фирмата с кво се занимава?
- Правим реклами.
- А, верно ли? Кви реклами правите?
Тоя въпрос ми е любим. Хубави реклами правим, кви други.
- Моята жена много гледа реклами – продължи да говори онзи докато палеше цигара. Изведнъж го осени гениална идея – Абе, дали не може да я уредиш там да работи нещо в рекламата?
- Ами... с какво се занимава тя? – проявих любезно любопитство.
Онзи ме изгледа изкъсо.
- Медицинска сестра е.
- Става. Добър бекграунд е тва.
Не ме разбра, но му хареса.
- Я кажи някоя реклама дето си я правил?
Бях почнал да му ставам симпатичен.
- Ами... например тая с Део, който целува една жаба...
Почнах скромно. А лицето на онзи грейна.
- Ха, ама тва е любимата реклама на жената! Я чакай малко....
Хвана телефона на бюрото и набра ритмично.
- Алоу, ко праиш... а, ясно... абе, знаеш ли кой арестувах тука... ами оня дето е правил жабата! Аха... Ама май не е виновен... Аха... Хубаво, аре чао.
Излязох навън, този път сам и свободен. После в колата свалих сенника и погледнах огледалото. Аз бях.
Забравих да ви кажа. Онзи, на чието описание съм отговарял. Търсели го за убийство.






.
илюстрация за блога - Ана Младенова

сряда, 16 юни 2010 г.

Айл би бак!

Ако не влизате за пръв път в този блог със сигурност знаете историята за моята сергия. На нея продавах корекомски лъскавини на зажаднелия за дребни удоволствия българин в началото на 90те. Сергийката ми беше бутик за онова време. Бранд до бранда. Някои от тях бяха лесни за произнасяне. Малборо (дори на галено Боро), кемъл (дублетна форма - Камéл), ригли сперминт (доста притеснително), сприте (точно така, спрайт), дори зуп (за по недосетливите - 7up). Някои, обаче, бяха жив кошмар за прочитане. Например цигарите «Peter Stuyvesant». Истинско чудо беше, че хората се престрашаваха да си купуват от тях. „Може ли една кутия Петер Стюйвесант?”. Ужасна реплика. Чувах я всеки път, когато някой си мислеше, че е просташко да каже „дай едни от тия”. Българинът трябваше внезапно да свикне с чуждите езици, които ни заливаха отвсякъде. Чуждият език вече не беше само руски.
Ну, плохо.
В същото време всекидневно около сергията ми се навърташе едно дребно, мургаво, генетично мръсно хлапе, което посрещаше усмивката ми с:
- Гудморнинг!
А преди да изчезне просто излепваше:
- Айл би бак!
Или пък:
- Аста лависта, бейбе!
А често използваше и:
- Шоу ми дъ мъни!
Давахме му. По малко. Беше на около 8. Цигане, родено щото ей така. И така живеещо. Не можеше да смята, чете или пише, но използваше страхотни английски фрази, при това съвсем на място. Репликите, естествено, бяха познати на всички ни. Просто пускаха цигането да стои на топло и сухо в кварталното кино. А то гледаше десетки пъти филмите, без да може да прочете субтитрите. И попиваше английските фрази.
- Бооонд. Жеймс Бооонд!
Така се представи в онзи горещ летен ден. Беше по къси сиво-мръсни панталонки, полуживи джапанки и гол до кръста, намокрил се почти целия на чешмата на автогарата отзад. Вървеше по тротоара и пръскаше минувачите. Явен спектакъл за нас, продаващите зад сергиите. И си беше смешно. Някои от хората се прикриваха с ръце, други побягваха ужасено. Все пак ги пръска малко мръсно циганче, сигурно водата е заразена или поне мирише на скапано. А отгоре на всичко викаше:
- Юл би дед!
Една дебела лелка получи порция пръски по овалната си рокля от пъстроцветен отврат. Това явно я ужаси, но тя не загуби присъствие на мощния си дух, а просто замахна с дамската си чанта по посока на цигането. И то, естествено, отскочи. Само крачка встрани. Но достатъчно, за да стъпи на улицата.
После всичко стана доста бързо. И доста ужасно.
Микробусът точно паркираше до тротоара, когато малкото мокро мургаво нещо просто се напъха под гумите му. Спирачките бяха заглушени от писъците на всички, които видяхме.
Беше жив. Гумата беше минала през бедрото на левия му крак. За щастие болницата беше на две крачки и просто го отнесохме там.
Вкараха го веднага в операционната и започнаха да му събират бедрото. После отнякъде се появиха родителите му. Дошли да видят стоката си. А ние си тръгнахме.
Не го видяхме повече.
Минаха месеци. Бях преустановил работа на сергията, отидох да следвам в София. За един уикенд бях в Пловдив. Навън бе почти зима. Студът бавно стягаше земята в болезнена мимика. По улиците забързано пъплеха сгушили се в себе си хора. А аз чаках на автогарата автобус, който да ме отнесе към един още по-необичащ ме град.
Тогава изведнъж го видях. Същата щръкнала навсякъде коса, бели зъби, мургави устни. И може би малко по-висок. Вървеше към мен. И куцаше.
Позна ме. Спря се и ме погледна някак ухилено без умисъл.
- Гуд морнинг!
Попитах го как е. Бил „окей”. Не му ли е студено? Само цъкна. Бил „окей”.
Не му повярвах. Беше облечен в тънко горнище на анцуг, с окъсани краища и избелели цветове. Бръкнах в сака си и извадих второто си зимно яке, което бях помъкнал към София. Старичко, но любимо.
Малкият се ухили. Стоеше му леко нелепо, но като му навих ръкавите беше... „окей”. Той се врътна и беше на метър, когато го попитах как му е крака и защо още куца.
Спря да се хили.
За пръв път чух да говори на чист български, без типичните английски фрази.
- Не става. Казаха, че може да го режат.
После нави левия си крачол и ми показа. Гангрената е лилаво гнусна.
Не знам как съм реагирал. Май никак. А той пак се ухили.
И миг преди да изчезне завинаги от живота ми каза:
- Айл би бак!
Замълчах. "Окей" е чужда реплика.







.

понеделник, 14 юни 2010 г.

рецепта за вик


Зърна от твърдо сварено желание
настъргваш в настръхнал език.
Опитваш ги меко с внимание
и гълташ докато чуеш вик.



.

Рейдио Ха Ха


Началото на 90те. Техническият прогрес в страната на телефонния дуплекс беше в разгара си. Интернет се наричаше вътрешната мрежа между трите компютъра с черно-бели монитори. Принтерът беше с размерите и функциите на тъкачен стан. А заради звука можеше да си помислиш, че е с марка Калашников. В този технологичен бум първата осъществена електронна мечта се наричаше радио. Нямаше частни телевизии, нямаше и професор Вучков, а радиоводещите бяха със статут на звезди. Аз самият започнах в радиото в края на 92-ра, съвсем случайно, с идеята да запълня времето на една прекъсната студентска година. Не ми се получи. Появих се уж за кратко, а радиото промени изцяло съдбата ми. Наричаше се Канал КОМ - една от онези видни пловдивски забележителности от 90-те, които не доживяха да видят новия век. В радиото попаднах на сродни идиоти. Всеки вършеше точно това, което изобщо не може, при това с удивително вдъхновение. Да говориш в ефир не беше кой знае колко трудно. Светва лампа, а за по-сигурно тонрежисьорът от другата страна на стъклото ти дава знак. Ако не си тотален ембацил загряваш, че трябва да си отвориш устата. Какво казваш нямаше особено значение, важното е да кажеш честотата, на която се излъчва радиото. Въпреки това програмната схема беше гъсто населена с наивистични авторски предавания, в които всеки се опитваше да бъде оригинален на всяка дума. С един колега бяхме подпочнали някакво следобедно шоу. Преди всеки ефир се събирахме и правехме сценарий на предаването. Така направихме и в онзи ден. У тях, разхвърляли листове и химикали. Всяка реплика се изписваше с малоумно старание, репетирахме произнасянето й, отработвахме реакции, интонации... Нямаше как това да мине на сухо. Имахме бутилка домашно вдъхновение. Сред плюнки, патос и спорове писането на сценарий свърши заедно с бутилката. Имахме половин час до ефир, а бяхме готови за отрезвителното. В такова приповдигнато състояние на духа и с бодро крива походка влязохме в студиото, хилейки се леко нелепо. Листовете със сценария се изляха върху пода. Колегата се наведе да ги вземе и събори един от микрофоните. Аз се втурнах да му погамам, но не уцелих правилната посока и просто седнах на един стол. Мисля, че имаше микрофон пред мен. Или беше лампа... После отнякъде светна червено. Махащ човек от стъклото. О, да. Здравей. Махнах му и аз. Не, той продължава да маха... А, лампата! О, ние сме! Фък! Шит!
- Здавейте... Тва е Канау... хлъц.... Ком... деведесе и шес... цялу и четери... хлъц.... мегаерца... – мамка му, бяха ми дали по-голям език!
В миг на ужас хвърлих око към сценария, но листовете бяха разпиляни по масата. Нямах идея къде е първа страница, какво е първа, какво е страница и защо ми се повръща, когато виждам сини букви върху бяло. Тогава се сетих, че не съм сам! Помощ! Погледнах наляво и видях колегата. Да, беше там, облегнат на масата, пред микрофона. Спеше.
Спаси ме тонрежисьорът. В един миг се отказа да маха от другата страна на стъклото, дори спря да псува и да крещи, а просто пусна музика, за да преустанови празнотата в ефирното пространство. В това време аз някак си събудих колегата и му пъхнах в ръцете част от листовете на сценария. Песента свършваше. Лампа. Тонрежисьорът маха. Този път влязох без закъснение, при това с картечен откоз.
- Както кадза... хлъц... коегата преди мауку... – той ме изгледа с ужасен поглед. Какво е говорил? Кога? Как?
Бях грабнал лист от сценария, просто някакъв лист, без идея за ред. Четях автоматично, но като влачеща пералня. При това някакви пълни безмислици, извадени от контекст и сценарий.
- ....но, да тчуем мауко муузика... – колегата добави хлъц-а от другия микрофон - ...суедва Маукъл Боутан с парчету...
С разширени от ужас очи тонрежисьорът ми отне ефира и пусна песента по сценарий – нещо на Уитни Хюстън.
В този момент звънна телефона. Вътрешната линия. Погледах го минутка и вдигнах.
- Да?
- Алоу... – гласът на главния редактор. Вцепених се.
- Да?
- Абе.... питчуви... суушам ви тука... вий да не ште пияни бе?
Дори аз го усетих. Той беше по-мотан и от нас.
Преглътнах. И спокойно отвърнах.
- А... Тцъ...хлъц.
- А, ок... шот... хлъц... са притесних нещоу... Ае, бачкайте си...
И затвори.
А аз отидох да будя колегата. Уитни Хюстън свършваше. С писък.





.

неделя, 13 юни 2010 г.

дий ме

Гепваш гривата с лявата, стъпваш на стремето, после се мяташ. Тяло връз тяло. Отгоре си ти. За твое добро е да запазите позата. Седнал си върху гръб, какъвто никога няма да имаш. Кожа от мускули. Мухите я треперят. Дърпаш нескопосано повода - груб кожен ремък в изнежените ти длани от нещо, което също наричаш кожа. Колко още да дръпнеш? Дали ще я заболи? После стискаш леко бедра и тя тръгва, сякаш цял живот те е чакала. Клатиш се отгоре, с надежда, че и на нея й е поне малко хубаво. Ходите. Разхождате се. Тя стъпва елегантно, крак след крак. Все пак ги има четири. А ти си отгоре й, тежък и ухилен. Не че й пука. Ако можеше да те няма, щеше да се метне на вятъра и да си му го върне за всичките пъти, в които гадничко е бъркал в ушите й. Пръхти нервно. Дали не замисля да те метне в храстите? Шубе. Инстинктивно стягаш бедра, а тя те разбира по своему. Тръс, веднага. Подскача в леко тичане, а ти си в желирани конвулсии.
О, чакай. На пътя има найлонова торбичка. Защо е обърната? Защо е бяла? Мирише ли на себе си? Въпросите се препъват в главата й, а тя самата спънато спира. Торбичката изисква проверка. Благородно я оставяш да провери с нос. Нищо, че си платил да си с нея за час, а тя ти пилее от времето за глупости. Тръгвате пак, покрай вишни, които влизат в ушите ти. Навира те там заради локвите, в които не обича да стъпва. С официалните подкови е явно. В този миг чува Нещото. Неясното, страшно, ужасяващо Нещо, което я кара да заподскача като върху котлон. А ти си палачинка, безмилостно подхвърляна. Успяваш някак си да дръпнеш поводи към себе си, дясната ръка завърта главата, тялото я следва. Две завъртания на място. Танц в диво пръхтене, не за страст, а за успокоение. А Нещото е червен джип, който тя е чула изведнъж, от другата страна на хълма. Дългите уши те правят сприхав.
После пак й казваш, че е страхотна. Че никога не си бил с по-добра от нея. Дежурните глупости. Кротва се и си тръгвате обратно. Тя е малко изтощена, по задника й се спускат вади пот, мухите жадно лочат. След малко ще слезеш от нея, а тя ще изпръхти доволно, защото си свършил. После ще се наведе. И ще си хапне. Любовта на конете минава през стомаха. Дори и на женските.







.

разминаване


Криволико приличие, вкочанели мимики. Усмивка на бартер. Не приемаш ли кеш? Поглед втора употреба, късоглед от изтъркване. Лява ръка, размекната в лед. Хайде мини, ще те погледна в гръб. Любопитство настръхнало не диша от ноздрите. Безразлично приличен съм станал за теб.

петък, 11 юни 2010 г.

бездумие


Порочен език, устно зачатие.
Щастие течно в телесна мъгла.
Краят е вик, свършено пак ти е.
Само от нокти имаш ръка.





.

кратка истерия на бългерия (13стъпки)

1. Аспарух. Баща му го пратил за наръч съчки, защото искал да му обясни нещо. Аспарух спрял за малко и решил да остане.



2. Крум. За малко да прецака всичко българско и родно. Не ми се говори за него.



3. Турци. Дошли да ни присъстват.



4. Левски. Голям бабаит. Прави зулуми и кърши рахата на турците. За съжаление една вечер се напива и не успява да прескочи мантинела до крайпътно заведение.



5. Освобождение. След като двете враждуващи сили свършват камъните и дърветата, започват да се замерят с трупове, някои от които живи.



6. Възраждане. Цикълът на България е закъснял. С пет века.



7. Първа световна. България, както винаги, се хваща с неподходящ.



8. Нова България. Великите сили окончателно се изпускат върху пометенето от Аспарух.



9. Капитализъм. Ама само почти.



10. Втора Световна. Посрещаме. Изпращаме. Посрещаме.



11. Комунизъм. 45 години встрани.



12. Демокрация. Свободата да плащаш за свободата.



13. Чалга. Тхе Енд.







.

четвъртък, 10 юни 2010 г.

българската длан/МЕНИДЖЪР/юни


Земя, като една човешка длан. И по-голямо сравнение от това не ми е нужно.

Ако се опитаме да прескочим красотата на поезията и погледнем буквално, ще открием и друг аспект от гениалното прозрение на Георги Джагаров. Дланта е по-важна за общуването отколкото устата и очите, взети заедно. С длан се ръкуваш, с нея помахваш, с нея галиш, удряш, пишеш...
През призмата на горното сравнение - дланта, наречена България, общува със света.

Нека си го представим заедно. Изпънете длан. Която и да е от двете.

Погледнете палеца си. Според хиромантията той изразява силата на волята. Палецът е независим от останалите пръсти и това го прави важен. Движението му в комуникацията е от изключително значение. Колкото по-сигурно е то, толкова по-правилно те разбират околните. Ако вдигнеш палеца нагоре, това е ясен сигнал, че всичко е ок. Ако го обърнеш надолу – точно обратното. Българската длан върти прекалено рязко този пръст. Сблъсквал съм се с искреното учудване от страна на чужденци, които се опитват да разберат как така е възможно българите да посрещнат като Спасител един управляващ политик и само месеци по-късно да му обърнат палеца рязко надолу. По същия начин българският палец за секунди си сменя позицията относно приемането на европейските норми, като тази за пушенето на обществени места, например. Нестабилността на волята е опасна за здравето на общуването. Светът гледа мятащия се български палец и се чуди как да вярва на нашата поговорка „Три пъти мери, един път режи”. Склонни сме да вземаме решение прекалено бързо, след което да се откажем от него също толкова бързо. Така често действа българският палец и в бизнеса. Каним чуждите инвеститори и посрещаме парите им по нашенски, с хляб и сол. И съвсем скоро почваме да посипваме същата тази сол върху техните или нашите глави, защото или не сме ги разбрали правилно, или сме им дали повече отколкото дори са поискали... Припряността на този български палец показва сприхавост, която не се цени в улегналия свят.

Но да оставим на мира този пръст и да погледнем нататък. Все още ли е опъната дланта ви? Да видим показалеца.

Той изразява властта и амбициите. Това е пръстът със самочувстието. В българската длан показалецът най-често е използван за посочване. Да сочиш с пръст е упражнение, необяснимо за префинения свят. Ние, обаче, не изпитваме никаква свенливост в това отношение. Когато се появи проблем, за българската длан е най-важно да посочи виновник. Намери ли се той, клеймото с обвинението се поставя мълниеносно, максимално категорично и на всеослушание. На пръв поглед това звучи като да има прозрачност и бързи процедури, но реалността е друга. Дори и посочен, виновникът рядко получава присъда. Ако пък това стане, проблемът се счита за решен и раната бива затворена също толкова мълниеносно, колкото е била отворена. Така остават скрити по-дълбоките фактори, довели до фактическото престъпление на онази посочена с пръст личност. Подобно повърхностно отношение към решаването на националните проблеми е все едно да замиташ боклука под мебелите и после да се чудиш откъде непрекъснато излиза мръсотия... Това е необяснимо за подредените държави, към чието внимание се стремим. Например в една японска компания за производство на автомобили има правила с ред въпроси, които трябва да бъдат поставяни при провинение на даден служител. Така от наглед елементарен производствен гаф с помощта на едно досадно „Защо” се стига до по-сериозните организационни проблеми, които лавинообразно са довели до конкретната човешка грешка.

България като една човешка длан. Нататък по дланта ви. Виждате по средата най-дългия пръст. Хиромантията го определя за символ на човешката идентичност, свързан с най-важните за нас неща от материалния свят. За съжаление средният пръст в българската длан най-често остава смело издаден над присвитите два в съседство. Вулгарността трудно се възприема като нещо приемливо в съвременното общуване. Но ние продължаваме да намираме за забавно, че ни разпознават по целия свят по начина, по който изразяваме негативните си емоции. Тъжно е, че един псуващ на майка футболист от близкото минало е станал етикет за българщината. Но още по-тъжно е, че рисуващият фалоси по тоалетните българин започна да пътува по света и създаде интересна екзотична представа за нацията ни. Ако пак се върнем на хиромантията и средния пръст – явно фалосът е важен за българската идентичност. Нищо ново. Но докато древните египтяни, например, са го използвали за изразяване на плодовитостта и могъществото на рода си, то ние го ползваме, за да обругаем рода си.

До средния пръст се намира безименният пръст. Това е пръстът на творчеството. Каква ирония на съдбата, нали? Точно този пръст си няма име. Точно като липсата на идентичност на българското творчество. Оставихме го в прахта на потъпканата от непохватни научни нозе българска история, забутахме го в приличащи на мазета етнографски музеи, изтипосахме го непохватно в зле изглеждащи рекламни брошури, пръснати тук-там из света. А когато този свят някак си, въпреки всичките ни опити да го скрием, успее да види народното ни творчество, цъка с език и се диви на това изчезнало изкуство. В същото време ние заливаме гостите си с помията на безименни творци, правещи халтура на цената на културната ни гибел. Без особени трудности чалгата си присвои името фолклор. И когато известният актьор и пътешестеник Майкъл Палин представи България с интервю на Азис ние измърморихме под носа си, че това не е единственото, което ни представя пред света... Да, Азис не е единственото. Има и Глория, Ивана, Камелия, Преслава...
Знам какво искате да ми кажете. Има и стойностно съвременно българско изкуство. Има. И това, че то проси пари не е толкова срамно. Срамно е, че проси внимание. При това нашето собствено внимание, а какво да кажем за световното... В същото време извратеното ни, надрусано с криво разбрана свобода медийно пространство, превръща в интернационални герои Човек-глас, който пее фалшиво, стряскаща жена, която измисля нов език, наречен Кен Лий и дори един екземпляр, който твърди, че от икебаната дървесата ги боли. Благодарение на Интернет тези култови герои за кратко засенчват по известност дори Бербатов. Представете си само. Безименен скандинавски бизнесмен гледа в Youtube това българско изкуство. И се усмихва. След което си буква полет за Гърция...
Накрая остава най-малкото пръстче. Кутрето. Съдбата му е да се намира на противоположната страна на най-независимия пръст, палеца. Именно затова кутрето символизира нашата зависимост – връзката ни с останалите. Мисля си, че най-малкият пръст е най-важният в българската длан. В общуването със света сме свикнали да изтъкваме комплекса си за малоценност. Прекалено малки сме били. Хайде да си сложим ръка на сърцето и да си признаем – това не е ли извинение? Нима Австрия е голяма длан? Или пък Швейцария? Когато става дума за поведение на една държава размерът не винаги има значение... Нашият проблем е, че векове наред не можем да приемем факта, че сме станали малки. Живеем с някакво измамно усещане за огромна българска шир. Пеем за нея, пишем за нея. Самочувствието ни, многократно по-голямо от квадратурата ни, е в тотален дисбаланс с поведението ни на комплексиран новак на световната карта. Вместо да се доказваме с минало могъщество, по-добре да влезем в ролята на съвременно малко бижу. Тогава Европа би ни носила с удоволствие на ревера си, колкото и скъпо да й излизаме.
Земя като една човешка длан. За добро или зло, столетия наред българската длан е била предизвиквана от света да се свива главно в юмрук. Нужни са поколения, за да се научим да я държим спокойно изпъната напред. Но и това ще стане.




текстът е публикуван в списание МЕНИДЖЪР/юни 2010



.

сряда, 9 юни 2010 г.

боза



Ако я погълнеш наведнъж,
резливо в теб ще се излее.
Ти пиеш цъфналата ръж,
а Бърнс само си пее.



НОВО.НОВО.НОВО.НОВО.НОВО.НОВО.НОВО.
нецензурна версия (с помощта на Мила, Стела и Елена):

Ако си отпред порастнала
в цъфналата ръж.
Ръжта е явно вкиснала
докато си търсиш мъж.


извинете.

.

вторник, 8 юни 2010 г.

Сексът и гладът 3

Беше едно извадено от фурната лято в началото на 90те. Аз гребях с шепи от току що цъфналата като гнойна пъпка демокрация и пъплещата в калта на соц-а пазарна икономика. По ония стандарти бях „фирмаджия”. Бутикът ми беше уличен, метър на два. Плащах тротоарно право, понякога. Метална конструкция, цвят ръжда. Шкаф отвътре, с катинар, тип секретен. Не че държах нещо вътре. Отгоре - рамка за покривало. Самото покривало беше брезентово и го смъквах всяка вечер, за да не изчезне. В онези дни всичко изчезваше.
Бяхме навън, но обществото ни беше затворено. Не допускахме навлеци и смазвахме конкуренцията от другата страна на булеварда с мълчаливо отвращение. Всеки от нас беше достигнал до тази редица от метални масички по различен начин. Аз бях почнал с ластици. За гащи. От онези белите, на парчета по пет метра. Не вървяха особено. Все пак хората не си сменяха толкова често ластиците на гащите дори и в онези гладни години. После съдбата ми се усмихна беззъбо и станах официален представител на едни мутри със складове за цигари. Почнах да продавам тютюн, алкохол, шоколади и тем подобни вносни чудеса с почти забравен срок на годност. Бях първият на пазара, който иновативно въведе в уличната търговия хладилна чанта с подредени кутийки кока-кола и натурални сокчета, а отпред гордо се пъчеше ръчно изографисана картонена табела „Студени напитки”. После изобретих и продажбата на дъвки-топки на единична бройка, вместо във фабричната им опакована редичка от по 15. Режех ги с ножичка и ги пусках в една празна купа. Далаверка. Излизаха ми с двойна печалба.
Отплеснах се. Всъщност темата беше „Сексът и гладът” и ако някой от вас случайно е чел предните две писания от тази поредица в блога знае, че там става дума за циганки-проститутки. Добре де, и в тази история има циганка. Стоеше на няколко метра от сергията ми, но не продаваше плът, а съжаление. Седеше свита долу, на тротоара, почти на кълбо. Едно създание в толкова смачкано състояние, че трудно можеш да различиш коса от крака. А и не губиш време за това. Просто щедро хвърляш поглед безразличие в протегнатата й ръка. И колкото и да е странно тази купчина нещастие и мръсотия един ден се изправи. Погледнах я. Любопитство, посипано с отвращение. Съществото се изтупа леко (не че имаше смисъл), после куцукайки тръгна. Към мен.
Добре де, сигурно отиваше към тоалетната на автогарата, пред която бяхме подредили сергиите. Извърнах поглед встрани, представяйки си как е оставила бележка на тротоара, където е клечала – „ще се върна след малко”. Ха-ха, колко съм забавен.
- Даай едни от теа.
Това чух, да. Тя съвсем не беше в тоалетната. Беше пред моята сергия.
- Моля?
Не знам как не добавих и „какво ще обичате?”.
- Едни от теа, кафевите... стен мориц.
Така. Преди да ви обясня как устата ми толкова дълго стоя отворена, че един паяк усети далаверата и си спретна паяжина, ще трябва да уточня, че по това време едни от най-луксозните и скъпи цигари на пазара бяха тънките и кафяви St. Moritz, дълги колкото това изречение. Продавах от тях и познавах по физиономия жените, които си ги купуваха от мен. Целевата група беше ювелирно изпълнение – малка и изящна. Тоест нищо общо със съществото, което стоеше пред сергията ми, очаквайки реакция на своята реплика „едни от теа, кафевите, стен мориц”.
Всъщност не чакаше. Просто бръкна някъде (не исках да знам къде) и извади шепа монети. С онази ръка. И ги изсипа върху сергията ми. Беше ясно. Трябваше да ги преброя. Бях толкова ошашкан, че безропотно почнах да броя монетките. 1. 2. 5. 10....
Бяха доста. Но само като брой монети.
- Още лев и двайсе – чух се да казвам.
Тя ме погледна, без капка недоверие. Кимна с чорлавата си глава и съвсем сериозно ми каза:
- Ей са ша дойда.
След което просто се врътна и, заедно с вмирисаните парцали по себе си, се дотътри до работното си място. Пльосна се там и бавно, но съвсем опитно се сгъна в професионалната си поза – разсипана купичка нещастие. На финала отнякъде изпълзя мръсната й ръка, която преди секунди бе изсипала монети върху сергията ми.
После застина. В очакване.
А аз в зяпане. От това състояние ме извадиха клиентите, които напираха за унгарски плодови сокчета с вкус на нищо и швейцарски шоколади, произведени в България. Щях да забравя за циганката, ако не бяха монетите пред мен.
- Готово. На.
Тя. С опъната шепа. Лев и двайсет светеха благодарение на контраста.
Не ми оставаше нищо друго, освен да прибера монетките и да й дам една кутийка от скъпите цигари. Дълги, тънки, кафяви. Как ли ще стоят между пръстите й? Нелепо? Сигурно. Тя мълниесно прибра кутията някъде (не исках да знам къде) и просто забрави за мен. Върна се там, където даваше ръка, за да вземе милост.
А в мен мислите се препъваха една в друга. Една просякиня беше използвала всичките си събрани пари, за да си купи най-скъпите цигари. Дълги, тънки, кафяви.
Представях си. Вечер. Тя тихо присяда на половин пейка пред ламаринения прозорец на боядисаната в синьо и повърнато къщичка. Събува чехли от морните си гъбички. До нея кротко ака хлапе. Отсреща пекат свински уши, а едно куче жадно си облизва задника. Тя ще се усмихне. На живота, на себе си, на мен, който съм я зяпал толкова учудено. И накрая ще си запали една дълга кафява „стен мориц”.
С кеф.
През 90те години всичко се правеше с него.





.

неделя, 6 юни 2010 г.

онлайн лъскане/penthouse04

Повечето заблуди относно самозадоволяването отпаднаха неусетно с времето. Отдавна никой не се притеснява, че ще му изтънее члена, ще ослепее или ще му пораснат косми между пръстите. Най-възвишената лъжа от едно време идваше от етимологията на думата. Като се самозадоволяваш задоволяваш себе си, което те обрича на изолация и съответно ставаш асоциален пъпчив младеж. Всъщност и тогава никой не вярваше, че пъпките идват по тоя начин. Но това с изолацията се оказа вярно.
Чекията е моноспектакъл. Обикновено затваряш очи, подвиваш неволно големите пръсти на краката и си представяш някоя близка или не чак толкова близка жена. Факт - това занимание изисква добра зрителна памет. За някои това не е проблем. Един съсед беше хванал 85 годишния си дядо да лъска над мивката в тоалетната. Удивителна памет, нали? Да си спомниш нещо от 30те години на миналия век, което да ти напълни члена с кръв - това е талант. Аз, обаче, говоря за обикновените момчета, като мен.
От малки се усетихме, че по памет е трудно. И така открихме виртуалната чекия.
Естествено, през 80те години на 20ти век виртуалният секс беше едно изпълнено с трудности изживяване. Моят първи спомен е от едно списание, което родителите ми бяха домъкнали от чужбина. Мислеха, че са го скрили прилично, но аз неприлично бързо го открих. Последваха едни прекрасни следобеди в банята, когато установих, че списанието ти дава уникалната възможност да сменяш партньорката през едно прелистване на страницата. Което е тотален плюс и за списанието в ръцете ти, пич, но не отгръщай толкова бързо нататък, има време и за това.
Да се върнем на лъскането. Ако нямахме списание, ставаше по-трудно. Имах един съученик, който се беше изхитрил. Стоеше на прозореца у тях, с готов в ръката член и зяпаше отгоре случайните минувачки. Слаб момент в тази техника беше търпението, необходимо за процедурата. Все пак трябва да изчакаш подходящи случайни минувачки, с които да осъществиш така бленувания виртуален секс. Далеч по-лесно беше да отидеш на кино, особено на някой сръбски филм, да седнеш по възможност сам на реда и да чакаш главната героиня да покаже ъгълче от необръснатия си хълм, за да изригнеш в нищо неподозиращия чорап, в който си наврял члена си. Звучи като американски пай по нашенски, но и тук има проблем.... В киното няма превъртане назад, пичове, просто няма... Трябва да си бърз, съобразителен, да разбираш поне малко от кинематография, фабула и други не толкова възбуждащи неща, за да уцелиш точния момент, в който главната героиня неволно ще покаже част от пубиса си. Ако пропуснеш – лъскаш по памет, което вече не е виртуален секс ами обикновена чекия.
С подобни трудности се сблъсквахме и при виртуалния секс с телевизор. Един приятел ми беше разказал своя показателна случка от казармата. Стоят трима зайци пред шкафчетата и организирано лъскат докато на телевизора отгоре върви Златният орфей. Обаче и там трудности... Пеят дует Ритон. Дават Катето с големите очи и трите войничета с „Ооох, мръсницооо” бясно действат. В тоя миг камерата показва Здравко! О, ужас! „Изчезвай бе, педал!”
Да свършиш виртуално по време на Златния Орфей явно е трудна работа. Друго си е сега - пускаш Планета и... пей сърце....
Но да се върнем на виртуалния секс. В началото на 90те стана малко по-лесно. Появи се видеото. Онзи мой приятел можеше спокойно да си запише дует Ритон и да превърта Здравко. Някои предпочитаха вносното и галеха животното в унес на песните на Лепа Брена, с изключен звук, щото кво да й слушаш... Тогава се появи и порното на видеокасети. Рай за изтръпналия от мъка младеж. Избираш си сцена и превърташ напред, назад, пауза, напред, назад, пауза. Жив секс, казвам ви. Поне така си мислехме. Всъщност разбрахме точно какво е това чак когато се появи Интернет. Интернет се оказа меката на Онан. Единственият номер беше да усвоиш техниката с лявата ръка, щото дясната е заета от мишка. Интернет се оказа всесилна машина за чекии. С едно кликване откриваш снимки на всички порно звезди, които никога няма да притежаваш. Джена? Можеее... уха... аре стига, дай Кристел... оха... Тройка? Мооже. Джена – page up – Кристел – page down – Джена – page up – Кристел - page down... Купон, казвам ви. После открихме безплатното видео онлайн. Верно - кратки филмчета, кофти качество... Но пък такъв избор... Big boobs, office slut, MILF... Ако не разбираш тия термини първо затвори това списание, после ципа си и иди да си купиш Космополитан, пич. Ние продължаваме по темата.
Благодарение на Интернет известните жени ти пускат по-лесно от грозна съученичка на абитурентски бал. При това за пет минути можеш да прекараш Деми Мур, Николета Лозанова, Адриана Лима, Андреа и оная дето не й помниш името, ама е много яка. Но чудесата на Интернет не приключват с известните. Виртуалното пространство се изпълни с реални герои. Facebook ! Иха! Хиляди напълно обикновени юзърки, които съвсем доброволно поставят свои снимки пред очите ти. Фейсбук роди онлайн лъскане от ново поколение. Първата основна разлика е, че при този вид лъскане може да се запознаеш с обекта. За целта отправяш покана за приятелство. Имаш големи шансове да бъдеш приет, ако имате т.нар. общи приятели, което в оплетената социална мрежа става все по-лесно. След като получиш одобрение вече имаш пълен достъп до албумите на юзърката. Отворени са вратите на рая, човече! Обикновено юзърката поставя такива снимки, на които е облечена, позирайки до разни природни, исторически или приятелски забележителности. Чакай, не бързай, не мъчи звяра. Ще дойдат и онези, толкова бленувани снимки от морето... Тук вече е истината. Юзърката позира със сухи бански, с мокри бански, с полусвалени бански. На петата снимка очите ти вече са достатъчно премрежени и изобщо не виждаш банските... Албумът свърши. Ти също.
Сега можеш да запалиш цигара и перверзно да добавиш в своя статус „пуши, защото прави секс”. Хем се изтъкваш, хем си представяш как твоята нищо неподозираща партньорка прочита това. Някак си става споделена чекията...
А вие, мили дами, ако чак сега осъзнавате, че някои от вашите онлайн приятели галят животното си на ваши снимки... face it - it’s facebook.






публикувано в PENTHOUSE/04брой/юни
илюстрация за блога - Ана Младенова

.

събота, 5 юни 2010 г.

ин


Море от мокро, потъващи устни.
Локви кожа в преплетен тлен.
Усещане кротко, някак невръстно
Уж влизам аз, а ти си във мен.



.

петък, 4 юни 2010 г.

мрънмър


Дупе в бяло. Пух и пуф.
Ще е щастлив. И друг.

Домяу, Джаспър.

гняв


Тръгва от петите, опъва пръстите, плъзва покрай глезените, разлива се с кръвта, тупти нагоре, повдига вътрешното на стомаха, избухва през гърлото и свършва с див писък в очните дъна. Гневът. Оргазъм на сетивата, болка от бурен миг, чиято жертва си ти. Гневът се ражда бързо и бързо умира. Но краткото му съществуване е повече смърт, отколкото живот. С едно движение гневът може да погуби трудно постигнатия баланс между надежда, вяра и спокойствие. Баланс, който наивно наричаме щастие.
Гневът е уродливо отроче. Ако го усетиш в себе си – абортирай. И спаси останалото.








.

четвъртък, 3 юни 2010 г.

скреч

Проверявам тъмнината за петна от отминали сенки. Ако намеря ще търкам. С пръсти. Докато кръвта от олющената ми кожа се впие в тях и ги зарази нелечимо със забрава. Тъмнината не поглъща сенките завинаги. Изплюва ги всяка сутрин, когато слънцето изпълзи от небесното си нищо и реши да се раздава. Тогава сенките тръгват като зомбирани спомени по земята и жадуват живот. Затова ще им даря пръстите си. И ще търкам. Докато не изтрия сенките. Кожа след кожа. До нищо.





.

сряда, 2 юни 2010 г.

липсинг

.
.
.
.
Писнала липса.
Навътре крещи.
Изтръгнат щепсъл.
Между две души.
.
.
.
.
.
.
.
.
.

аеросапиенс


Той става всяка сутрин със смачкана глава, като спихната надуваема топка. Поглежда се в огледалото. Тъжно. Двете очи са рибешки слепени отстрани, ушите са разплескани миди, а косата е полепнала по плоския череп, дебел милиметри. Врътва се пред огледалото. В профил е като писия. В анфас е черта. Сякаш е спал под валяк. Но не е. Просто си е такъв, от малък. Отваря шкафчето над мивката. Помпата! Лапа я с щръкналата от плоскост уста. И почва да надува. Първо се опъват ушите. Щръкват настрани и разпъват бузите, в средата пльоква изпъкнат нос, навътре се изпъват дупки за очи, разцъфват две напъпили устни. С всяко движение на помпата главата се овъздуховява. До пълно подуване.
После вади помпата от устата и бързо запушва с леко щръкнал език.
Излизат само дъх-два. Нищо работа.
Резултатът всяка сутрин е добър. Огледалото е пълно с глава. Главата е пълна с въздух.
Доволно. Сега е готов да влети с леката си като перце глава в живота ви.
Не ми казвайте. Знам какво си помислихте. Познавате този човек.
Имам новина. Той не е един. Те са много.
А аз имам само една карфица в джоба.






.

12h.

Уооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооу.
Въздух под налягане. Пищи.
Крясък днес. За болка от преди.







.

вторник, 1 юни 2010 г.

думе


Плиткоумни същества
дупката си мислят за уста.
Дупка думи не реди.
Само цапа. И смърди.

първоюнщене

Един пръст.
Два пръста.
Тли.
Четили.
Пет...и поувина!
Шест, ама догодина съм на училище.
Седем, първи А!
Догодина на девет.
Цели десет!
Аз ли? Единайсе!
Дванайсе, а ти?
Тринайсе, ама сички викат че съм поне на шеснайсе.
Оф, четернайсе.
Петнайсе, аре стига.
Шеснайсе, що питаш?
Седемнайсе, разкарай се от тука.
Осемнайсетне!!!

Що ли сме бързали?




.