понеделник, 31 май 2010 г.

майната си

Познавах го бегло. Беше дребен, но набит, наскоро минал 30те. Работеше като оператор в кабеларка, в едно провинциално градче. Работа, нетипична за мястото, в което се намираше. Самият той беше не толкова типичен. Спортист, планинар, начетен, буден човек. Имаше семейство, професия, беше намерил своя малък мир със себе си и света. Намираше ме за приятна компания. Аз него – също. Умееше да говори, да подрежда на вид спокойните си мисли. Оплакваше ми се от простотията, от дребнодушието, от некадърността. Все неща, които и аз виждах наоколо. После се изгубихме. Видях го след време. Беше започнал дребен бизнес, нещо незначително, но в него хвърляше цялата си енергия. Типично за дребен на ръст човек като него. Поговорихме. Спомени от вчера. Надежди за утре. И се разделихме.
После ли? После един ден просто научих за него. От новините.
Рано сутринта в един хубав на вид ден той влязъл в едно чейндж бюро в малкото градче, извадил нож и прерязал гърлото на момичето, което работело там. После взел пушка и хванал гората. Търсеха го доста. Затрудни ги, беше планинар. Но го намериха - скрито животно в плевня. Като във филм. Ама от тези, които няма как да спреш с дистанционното.
Защо ти го разказвам ли? Съдбата се гърчи. Ако ти се размине ще чуеш само свистене. Ако нямаш късмет - ще те перне с опашка. Ще те зашемети, ще те събори или ще те отпрати на майната си. А тя, майната си, е лошо място. Не отивай там. Моля.







.

изкуствено въздишане


Събуждаш се от будилник, а те събуждало кафето. Дали си изключил всички лампи? Уж пестиш ток за поколенията. После тръгваш навън, по улицата, както винаги надясно. Еднопосочен живот. Лицата на хората са мръкнали сутрин. Но ти си със слънчеви очила - преструваш се, че има слънце. Пешеходна пътека - спираш. Пресичат колите. До офиса остават три цигари, а пушиш като че са две. Бюрото ти е натрупало нов пласт отхвърлени отговорности. Разбутваш и сядаш. Лаптопа. Зяпаш. Правиш се, че ти е интересен. Гледал ли си друго нещо толкова дълго? Покрай теб минава непознат парфюм. Не го усещаш, колега е в мъжки род. Оригинален си. Особено в статуса във фейса. Вечерта си вкъщи. Не ги гледаш тия от биг брадър и можеш да обясниш за всеки един от тях защо не те кефи. Лягаш с усещането, че си свършил. Но не си.
Симулираш живот.
Стига.
Отпусни се.
И може и наистина да ти хареса.







.

шшшт


Тъмнината бръщолеви за сухи длани.
Леви.
Погалени места привикват с непозната.
Самота.
С шума на трайно тръгнала си.
Тишина.

събота, 29 май 2010 г.

плячкане


В дълги пръсти закъснява фас.
Уиски мляска устни.
Сама е. Очите й танцуват валс.
Ще се събудим утре късно.






.

петък, 28 май 2010 г.

глАД


Видях глада. Беше с дънки на овехтели петна, боси закърнели нозе и болезнено полепнала риза. Седеше в сенките на една стара колкото него градинка и държеше бурканче. Бъркаше вътре. Методично, съсредоточено, спокойно. Опитваше да достигне с нокът до малкото останало червено по ръбчета и улейчета. После внимателно вадеше пръст и го отправяше със сериозно старание към устата си. Облизан нокът. Без възхита, без излишен патос. Лютеница. И каквото има под този нокът.
Гнус ви е. А него не го е гнус. Нито от този, който е захвърлил този изпразнен от лютеница буркан. Нито от кучето, за което това вече е било находка. Не го е гнус дори от себе си. Той е стигнал до там, където няма отвращение, няма погнуса, няма хигиенни навици. Има само глад.
Какво усещам, когато казвам „гладен съм”? Стържене в стомаха, повик за разходка до кварталния магазин, кръчма или просто хладилника?
Това не е глад. Това е навик за хранене.
Благодаря Му, че го имам.






.

четвъртък, 27 май 2010 г.

Туп. Туп. Туп.


Туп. Туп. Туп. Тъмно. Топло. Тихо. Меко. Крака. Нос. Уши. Очи. Връв. Напън. Тясно. Светло. Въздух. Болка. Глас. Рев. Глад. Рев. Стъпки. Смях. Думи. Шамари. Училище. Двойка. Целувка. Секс. Семейство. Работа. Пари. Пенсия. Туп. Туп. Туууууууууу...





.

нафук


Мога.
Въздуха да глътна.
Вятъра да смачкам.
Слънцето да скрия.
Във следа от крачка.
Мога.
Но не искам.

Гнууз.


Не успях да завинтя пантите с гумената ножица. Виждах вълната, която идваше покрай небостъргачите с изплезен език. Знаех, че идва края, но затегнах колата с розови тиранти-ту-ри-ти-ри-ти-ри-ту-ти-ри-ти-ри-ту-ти- Snooze..........................в стъпките влезе голямо кръгло квадратче, завъртя триъгълника в основата, която изхвърча, падна в локвичка червено и започна да шумти-ту-ри-ту-ти-ти-ри- ти-ри-ту-ти-ри-ти-ри-ту-ти-ри--ти-ри-ту-тиSnooze .................................поднесена в три филийни фунии с нарязани доматени шунки, заляти с врящ, бълбукащ сладолед от мента-ри-ту-ти-ти-ри-ти-ри-ту-ти-ри-ти-ри-ту-ти-ри-ОК!-ОК!-ОК!
Добре де!
Аз го държа в джоба си, водя го с мен навсякъде, почиствам му екранчето, зареждам го, чеша го по копчетата, давам му номерата на всичките си познати, гледам го в очите, казвам му всичките си тайни, давам му снимките си, говоря му на ушенце...
А той е безсърдечен неблагодарник.
Ще го сменя. Още днес.
Нека му.



.

сряда, 26 май 2010 г.

глът


Роса по буза.
Потекла от ъгълче.
Превръща се в муза.
Щом глътнеш я.

Сексът и гладът 2.


Албена е курорт на пауза. Сякаш времето се е отбило там някъде в средата на 80те и се е отказало да продължи напред. Случката, която ще ви разкажа, бе в края на едно лято. Минаваше два след полунощ. Централната алея тънеше тихо и сладостно в шоколадова светлина. От двете й страни се разливаха млечни светлинки от съседните хотели, приютили немско хъркане и чешки изпуснати газове. Сергиите, през деня шумни и пъстри, сега спяха, забулени в изтънели от използване платнища. Аз вървях, уж по средата на самотната алея. Вървях си в леко криволичеща посока, след удобно количество изпразнени чаши на фестивално парти. Прибирах се към моя хотел, който беше някъде вляво. Или вдясно. Може би следващия. Или е този?
Точно се бях отчаял, когато от нишата между две притихнали сергии чух първата покана.
- Лона фак?
Почти се спрях. Не от предложението, а от произношението. Мургав английски. Уау. Обаче продължих. Явно и тя, защото само метър по-натам, се чу:
- Фикьен, фикьен?
Олеле! Не зная немски. Тя знаеше почти колкото е нужно. Обаче напразно. Продължих по тъмната алея, в очакване на следваща атака. Не закъсня:
- Еебат хочеш?
Е тва почти ме обиди! На руснак ли й заприличах? Мога да си представя объркването й. Аз просто не разбирах какво ми предлага. Иначе защо да не спирам? Продължих по алеята. А тя по сенките. Защото накрая чух последната надежда в гърлото:
- Ъх-ъх-ъх
Не издържах. И се разсмях.
А тя... милата... беше изчерпала всичките си чужди езици и най-накрая опита с интернационалния език на любовта. Пъшкането.
В случая и то не й помогна. Не че я съжалих. Сигурно същата вечер е прилъгала поне един избягал от спящата си съпруга немски пенсионер.
Но съм й длъжник.
Трябваше да й платя за настроението, с което си легнах.





.

понеделник, 24 май 2010 г.

здавей


Трябваше ми минута да осъзная какво виждам.
Той беше малък, на не повече от три. Шапка накриво, панталони до глезените. Стоеше до една стена, гледаше в нея и говореше. Почти.
- здавей, асам Дзудзи.
Да, говореше на стената.
- здавей, асам Дзудзи.
Стената беше стара, олющена. Просто стена. А той й казваше:
- ти ко си?
Стена бе, дребен. Не му казах. Точно мислех да отмина, когато осъзнах на кого говори хлапето. Не говореше на стената, а на един черен силует върху нея. Силуетът беше голям колкото него. Шапка накриво. Панталони до глезените.
- здавей, аз съм Дзудзи.
Да, хлапето се запознаваше със сянката си. Явно току що я беше открил. Малките ръчички се опряха върху стената, съвпаднаха с ръчичките на силуета. После крачка встрани. А сянката тръгна с него!
- а-а-а – изпищя от радост.
Още крачка. Две. Като в танц. И изведнъж я нямаше! Малките длани бяха опряни на стената, очите му стреснато я търсеха. Нямаше я! Беше потънала заради дървото отзад и проклетата му голяма сянка.
- а! – стресна се, защото тя се върна.
Да, беше направил крачка обратно.
Дали се усети сам или сянката го издърпа? Не знам.
Тогава забеляза и мен. Погледна ме с усмивка на откривател и ми каза простичко:
- то се двизи!
Когато си тръгнах по пътя леко срамежливо хвърлих поглед наляво. По фасадата на една къща, с ритъма на мойте крачки крачеше черен силует. В пълен синхрон. Спрях. Спря. Дали знае как се казвам...?
А ти? Виждал ли си я скоро твоята?
Излез. Разходи я. Ще ти хареса.




.

а-я

Думите са блудни звуци. С речта ги учим на приличие, налагаме им хармония, тактуваме им ритъм. Все възпитателни мерки. Но те остават изтървани, пуснати на вятъра. Изчезват, сякаш никога не са били част от гърло. Тъжно е да си дума. Създаден си по воля, уж толкова разумна, а съществуваш по-кратко от мушица. В същия онзи вятър.
Думите имат право на дълъг живот.
Буквите им го дават.
Честит празник, букви.






.

петък, 21 май 2010 г.

световърт


приказки призрачни припряно прииждащи
пръсти опипващи пъстро невиждащи
любови луднали и луди любими
истории истински искрено сини

дъвчем до дъно дните си диво
ние сме правите
светът е накриво

ФРИЙК ШОУ МЪСТ ГОУ ОН


Съчки събирам. Пръчки набирам.Гледам и не вярвам на слепоочията си.
Няма да се опитвам да се правя на изкуствовед и да обяснявам недоумението си от липсата на каквито и да е естетически достойнства в някаква малоумна песен. Няма да ви приканвам да не гледате и новия смехотъп клип, в който лирическият герой играе едновременно гей, плейбой и малоумен. Аз самият гледах този клип. Гледайте го и вие. Препоръчвам ви го. Нека се посмеем, нека го споделим с всичките си приятели във фейсбук. Може дори да си затананикаме това кретеноидно припевче „Съчки събирам”. И няма защо да си мислим, че нещо не ни е в ред. Напротив, не ние пеем тази песен, нали така? Но ние я гледаме. За нас е направен този клип. За да го видим, да се смеем, да се хващаме за главата, да го сочим с пръст този юначен българин с влезли в дупето гащи и мисли. И други неща.
Единственото, което искам, е да сме наясно на какво се смеем. Смеем се не на текста, не на идиотското клипче. Смеем се на нечие унижение.
Защото Деян е всъщност един певец, който от години отчаяно се опитва да стане популярен, да привлече внимание. Човекът има глас, има слух, обича сцената.
И не е идиот.
Като неидиот, обаче, не го харесва никой. Година след година, така и не става онази звезда, която е искал да бъде. По едно време записва песен за икебаната с усещането, че прави нормална песен. Всъщност толкова нормално глупава, че години наред никой не я забелязва. Докато изведнъж решаваме да изтупаме от праха едно грозно заснето музикално предаване. И превръщаме една неопитна звезда в опитен идиот.
И Деян докосва с пръсти известността, която винаги е мислил, че заслужава...
За него това е реванш, макар и да жертва каквото е останало от достойнството му.
А за нас е повод да се порадваме. Че не сме като него.
Някой да иска съчките, които събрах? Мен малко ме е гнус от тях.



.

Сексът и гладът.


Вечер. Гара. Вървя в сенките между две улични лампи. Вадя цигара, прищраквам със запалката. Някак си ми е спокойно. Разнежена птичка чурулика вечерно, мръсна котка гони ароматното дупе на друга мръсна котка. Хубавина.
- Бате, да искаш да ебеш?
Тя е с раздърпана коса в опит за прическа, бюстие с преливащи отгоре и отстрани телесни дадености. Носи дънки за пет лева, но й стоят като за два. Обувките са на токчета. Приличат на олющена кора на старо дърво.
- Ефтино ша давам, бате.
Всяка друга вечер просто бих продължил с погнусата, която ми е създала. Но този път се спрях.
- Не ща бе, мерси. Правих секс вече.
Извинявам й се. Джентълмен.
- Еми... Дай една цигара поне.
Олекна ли й или така ми се стори? Отварям кутията, вадя напред една цигара (за да не бърника вътре с тия пръсти) и я черпя. Почти любезно. Ноктите й са в цвят. Сигурно е бил разпознаваем, но преди дни.
- Огънче?
Абе дама си е. Няма как. Щраквам пред очите й, а окото на цигарата осветява самотната ни двойка. Ние и двойка. Ужас.
- И кво? Не върви ли?
Любопитно ми стана, наистина. Тя не ме поглежда. Явно така е обучена – никога не гледай клиента в очите. Може да го ядосаш.
- Ми, бате... Не варви.
Дърпа от цигарата. И сякаш почуствала се важна, мъдра, неизползвана... добави онази дълбокомислена реплика, която помня от онази вечер до днес.
- На хората не му са ебе. Инхлация.


.

сряда, 19 май 2010 г.

наизустни



Полепнали устни, изтръпнал език.
Погълнати вкусно, сподавили вик.

От дъх обладани, бързат кой да е пръв.
Разделени са рани, съберат ли се - кръв

Фрийк ми ол найт лонг!


Вече съм наясно. Генералната идея е България да се позиционира като цирк на уродите.

Предлагам просто да направим подходящи табелки, които да привличат посетителите.

И така, ето първите готови табелки, по ред на атракциите:





вторник, 18 май 2010 г.

не съгласни


- О-о-о!
- О-о-о!
- А?!?
- Ъ-ъ-ъ....
- А! А?!
- А-а-а, А!
- И?
- Ъ-ъ-ъ.... Ъ. Ъ.
- Оу!
- Е...
- Ай, ай... У!!!
- Ей!
- Ай....
- О!
- У-у-у!
- У-у-у!

понеделник, 17 май 2010 г.

сиводневие


Бели облачни блудници се мотаят в небе от сини ветрове. Златна дупка на слънце, над спанаково зелени листа. Капки лъскаво прозрачие, мокро черни асфалти, отражение на жълти коли. Кървави бузи без дъх, маратонки в лилаво се спъват. Някой в бледо розово ще въздъхне, а бялото ще светне до край.

В сиводневие цветовете се мечтаят.



.

събота, 15 май 2010 г.

дъждоблян



Лениво тичат капки тихи
по скули мокро кадифе.
Бръчките са нервни щрихи,
щом дъжд сълзи по твоето лице.

четвъртък, 13 май 2010 г.

ИЗРОДИТЕЛИ


Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си.
Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата.
Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите.
Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните.
Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Аре наздраве!
Този лекар довечера ще се прибере при жена си. Сигурно ще влезе в тоалетната преди да си легне. Ще го извади. Ще го изтръска. Ще се оригне. Ще прави всичко като обикновен човек. Но се чувства като Леонардо.
Искам да му кажа нещо.
Пич, за експерименти като този Леонардо е ползвал трупове.
Лягай при жена си. Тя хърка.
А аз отивам да повръщам.

вторник, 11 май 2010 г.

думокрация


Време е политическият език да стане български.
Ако си политик, записвай си внимателно. Няма да повтарям.
Когато кажеш АЗ, това означава ти, а не ние.
ЕВРОПЕЙСКИ ФОНД не означава стипендия.
РЕЙТИНГ не е полов орган. Иначе ти е голям, споко.
МАНДАТ не е титла.
НАРОД не е обидна дума. Не ни засягаш, сори.
ВОТ не е чехословашки певец, нито мерна единица. Иди на работа веднъж, за да разбереш какво е.
НЕДОВЕРИЕ е обратното на доверие.
Какво е ДОВЕРИЕ няма да разбереш никога.

понеделник, 10 май 2010 г.

вътрешни работи


Нерв живо оголен,
разкъсан от устни
Любов е от поглед
за втори е късно.

--------------


Лудост. Лудост. Лудост.
Разумът бавно изпълзява от мен
и отрича, че някога съм го имал.
Нощ. Ден. Нощ. Ден.
Силна доза живот ли съм взимал?

Къде съм, питаш се ти.
Къде съм, аз самият се чудя.
Питаш - защо ме откри?
Вече знам. За да се изгубя.

--------------


Не съм те търсил. Не съм те молил
Тичал съм към теб.
Още щом съм проходил.

сряда, 5 май 2010 г.

georgesday


- Моля... нарисувай ми овца.
- Не е овца, съсем крехко агне си е.
- Да, виждам, че тази овца е тежко болна. Нарисувай ми друга.
- Как ще е болно агнето, бе? Проверено е от санитарните! 11.50 лева килото е.
- Кое, овцата ли?
- Абе ти на кое викаш овца? Съвсем малко агне си е. Сукалче.
- Малка овца? Не, аз искам голяма овца.
- Оф, добре, жена ми е в склада.
- Тя рисува по-добре ли?
- Не, защо да рисува?
- Защото искам да ми нарисуваш овца.
- Абе ти в ред ли си?
- Не съм Фред. Малкият принц съм.
- Виж кво, ако ще взимаш агнето – взимай!
- А овцата?
- Ква овца бе? Къде виждаш овца?
- Да, прав си, има рога. Това е овен.
- Не бе, идиот, това е агне. Заклано, изчистено...
- Не искам такава овца. Тя е мъртва. Искам овца, която ще живее дълго.

Иде Гергьовден. Ако видите Малкия принц.... просто седнете на другата маса.
Приятен апетит.

понеделник, 3 май 2010 г.

ало, tatko


Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си.
- Запиши си един номер.
Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах.
- Обади се, важно е.
И затвори.
Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko...
Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му.
- Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време.

Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития.
Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko.
Вече не мога да му се обадя.
А така ми се иска.

неделя, 2 май 2010 г.

laif


Животът тупти.
Сърцето е меката тъкан на тъпан
Бие, удря, кърви.
Дишаш. Или си задъхан?

събота, 1 май 2010 г.

Няма!



Има всякакви думи. Има мръсни, непознати, нови, паразитни. Но само една българска дума е свещена. Думата Няма!
С тази магическа дума можете да ощастливите, например, българската продавачка. За целта просто попитайте дали има точно това, което не виждате в магазина. В този миг, продавачката чудодейно ще се усмихне и ще оргазмира в една дума – Няма!
Защото „да не ви обслужи” е върховното удоволствие на българската продавачка.
Думичката Няма! е в основата и на възпитателния процес. Всяко дете съввсем услужливо реагира с Няма! на по-голяма част от административно-педагогическите наставления, които получава от своите родители. Това, естествено, стимулира родителя и той завишава своите справедливи напътствия (както и тонът, с който ги отправя).
Няма! е свещена дума за поколения българи.
Балканджи Йово твърдо казва Няма! на щенията на османлията относно неговата щерка. Няма! е в основата на една от най-популярните народни песни, където срещу тази дума се опитва да се противопостави далеч по-безхарактерната Има.
Благодарение на думата Няма! българският народ е оцелял и продължава да оцелява. Византийците искат да станем тяхно предградие – Няма! Турците искат да станем мюсюлмани – Няма! Руснаците не искат да ставаме американци – Няма! Американците не искат да оставаме българи – Няма!
Няма! Няма! Няма!
Няма! пари. Няма! правосъдие. Няма! оправия.
Няма! е изконната есенция на българския инат.
Обожавам тази дума. И Няма! да обожавам никоя друга.