сряда, 28 април 2010 г.

тинтири минтири


Дърдоплясках педалите на вехлосипеда си по дръндупчестите улици до офиса и си мислех - „Толкова съм европейчест.”
В този слънчедишащ миг един ахтомобилист почти не ме тръткотупна върху мотоарматурата си, но успях да врътнодупна вляво. Там почти дупкозейнах от дълбокодушния кратер на липсодействаща шахта, но с последни сизифоподобни усилия се пренесох върху троптоара. Сред пъзел от липсоплочки успях да се придвижа почти пет метра преди да опитам да се смажа в една таралелка, която излизаше от дупезадна врата на ахтомобил, спрял на троптоара.
Да ви кажа честно... да си европейчест не е лесна работа. Те това ме успокоявява.

понеделник, 26 април 2010 г.

обятно


Мой размер са твоите обятия.
Разтваряш ги и летя.
Ще разбера, че си разпятие.
чак когато кървя.

паузиране


Виждаш ли ги? Те са навсякъде. Вървят на твоето дясно, пресичат на моето ляво, дишат другия квадратен метър въздух. Изпускат покрай нас въздишки, газове, автобуси, планове, мечти, цели, намаления.... Виждаш ли ги? А, ето, виж онази отсреща. Сега ще пресече, но се оглежда първо. Надясно и наляво. Не знае, че улицата е еднопосочна. Погледът й е забит долу, до краката. Ползва го за бастун. Иначе не е много възрастна. Може би е малко по-голяма от теб. Къде ли отива? Отмина те. Ухаеше на вчера. Неприятно, знам. Кашлицата ли те обърна надясно? Да, кашля мъж. Средна възраст, среден ръст. Сако, с провиснал десен джоб. Вътре е цялото му настояще. Ключове за апартамента, за колата, телефон. Колко ли номера има в указателя? 10? 20? 50? Спря се. Май се загледа в магазина. Ако влезе ще купи ли хляб или онзи от сряда е още ок? От магазина излиза майка. Не е с дете. Но е майка. По лицето й има мисли. В ръцете – дамска чанта, кафява изкуствена кожа. И торбичка от найлон. А вътре - сирене, хляб, кайма, твърдо смес. Тръгва наляво. Дали живее в онази кооперация? На третия етаж? Остъклена тераса. Отива й.
Я чакай. Зяпаш тези хора от одеве. А дали те са погледнали теб? Дали знаят, че до преди малко не искаше да си тук и да ги гледаш. Искаше да си в колата, да профучиш покрай онази жена с бастунения поглед преди тя да пресече улицата. Да заглушиш с ауспух кашлицата на онзи с провисналия джоб на сакото. Да окъпеш в прах торбичката с хляб, сирене и кайма смес на онази майка с остъклената тераса.
Какво толкова? Някакви хора, на някакво място, безмислено чужди за теб. Точно толкова колкото чужд за тях ще останеш и ти. Достатъчно сам си достатъчно себе си.
Но има нещо простичко. Отвори очи за незначителните неща, за да си сигурен, че няма да пропуснеш нещо значително.
Не бързай толкова. Намали малко. И повярвай.
Животът ти не преминава. Ти преминаваш покрай него.

петък, 23 април 2010 г.

напукизми


Дали пак си натрупала пламъци
Дали ще удряш ума ми с юмручета
На пясък приличат моите замъци
Не си говоря сам. Има две улични кучета.

----
Малка лъжа. Малка лъжичка.
А толкова звучно я сърбаш
Имам за теб новина.
Буташ ме когато ме дърпаш

четвъртък, 22 април 2010 г.

тъпотъжно


Умората седеше удобно на клепачите му и си клатеше краката. Беше малка умора и затова петите й не достигаха още до зениците му. Бяха й обещали, че като порасне ще може да рита очите му. Болезнена умора. Такава искаше да стане. Да може да уцели с един ритник зеницата му и да накара очната му ябълка да се разтресе като желе в черната си дупка. Само да порасне... Разклати пак левия си крак. Със засилка, назад. Ми не става. Не го докосна дори. Само му стои на клепачите. Бяха й обещали, че като стане истински голяма умора ще гледа как...
Изведнъж светът се обърна с джобовете нагоре и умората се оказа без почва под краката си. Започна да пада. Все по-падаше и падаше докато накрая се размаза в беззвучно пльок върху бяла чаршафена повърност.
Никой не й беше казал, че умората води до сън. А сънят затваря очите.
Тя беше малка умора.
На малките умори не се казва всичко.

hotpot


Дъвкани думи, думени дъвки,
жилав, проникващ език.
Месести устни, хапещи дръзко,
не целуват, а ме правят умник.

Гласни, съгласни,
подредени прекрасно.
Изречения празни,
строени надясно.

За да не кажем едно - казваме две.
А е толкова просто.
Аз казвам кога.
А ти казваш къде.

вторник, 20 април 2010 г.

полуневинно


Помня първата, непохватна.
На нашата пейка, пред вашия блок
Опитах да те опитам, а ти ме отгатна.
Непохватна, но с вкус. На портокалов сок.

понеделник, 19 април 2010 г.

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС.
Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се...
И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл.
Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро.
Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

късо


Кафе над чаша
очи едва надничат.
Стрелките дращят.
Денят пак срича.

петък, 16 април 2010 г.

псевдопозитивен


„Спокойно, предстои следващо ниво.” Това слушам от малък.
Тогава бях Азсъмбългарче и Пионерче. Имах червена връзка, а чичковци с кореми ми обясняваха, че сме били в Социализъм и това е страхотно, но всъщност било само временно. Идеята била някак си да го избутаме до Комунизъм, което било като Социализма, но безплатно за всички, а не само за тях.
После стана нещо и Комунизмът се отложи. Вместо това влязохме в т.нар Преход. Тоест пак зачаках следващо ниво. Никой не знаеше какво има там, но важното беше да се разкараме от настоящото ниво. Това, че олиото се купуваше наливно и срещу купони, беше само временно. По едно време се оказа, че сме качили нивото до Капитализъм. Докато осъзная какво всъщност е това и да разбера дали ми харесва, се оказа, че идвало следващо ниво. Май не било нагоре, ами назад или настрани. Казват му Криза.
Сега пак говорят, че е временно. Така де, споко. Предстояло следващо ниво.
Щяло да бъде по-хубаво, казват. А аз смятам тоя път да съм хитър. Ще се усмихвам и ще се правя, че им вярвам. Ще съм псевдопозитивен.
За финал ще ви подаря една притча. Един баща умрял и завещал на сина си само един долап с две шкафчета и бележка – „Сине, като си най-зле - отвори левия шкаф. Като си най-добре – отвори десния.” Минали години, настъпили тежки времена. Чума ударила добитъка, огън изгорил фермата. Синът бил много зле и се сетил за бащиния съвет. Отворил левия шкаф. А вътре имало само една бележка, на която пишело:
„Спокойно, това ще отмине.”
Минало време. Синът се оправил. Купил нови животни, построил нова ферма, забогатял. Бил много добре. И отворил десния шкаф.
А вътре – пак само една бележка: „Спокойно, и това ще отмине”.

четвъртък, 15 април 2010 г.

ЛЮБOFF


Безмълвните мощи
на влюбени нощи
разтапят се бавно в деня.

Не бяхме ли още
на пламъка гости
когато мечтаехме за сутринта?

Здравейте, мисли мои, скитници.
Да сте виждали Тя?

Утро.
Сънят свършва тогава.



--------



От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо.
Вятърът духна и ти го последва.
Защо?

Ако литнеш си птица.
Ако паднеш – листо.

Вече знам.
От тънки сухи листа не се сплита гнездо.




----------


Да те обичам не е просто призвание
Родих се и дишам.
А ти си ми наказание.

НОВО! НОВО! НОВО!


Искало ли ви си е да изобретите нещо? Например киното.
Ония откачалници братя Люмиер заснели първия в света филм с гръмкото заглавие „Работници напускат фабриката в края на работното време” без да имат някакви особени претенции за гениалност. Филмът продължавал някаква си минута и на прожекцията събрал само 40 човека. И после станало лудница...
Ами онзи сноб Александър Бел? Изобретил телефона и първата му велика реплика по уреда била към асистента му в другата стая – „Ела тук!”. Надменно, нали?
Няма как да не се сетим и за шведското величие Алфред Нобел. Награда с неговото име се дава и за мир, знаете. А знаете ли, че Нобел всъщност е изобретил динамита...
Така де... за да изобретиш нещо трябва да си умен луд късметлия. Повечето от нас са само едно от тия три неща.
Аз, обаче, не спирам да се напъвам. Ей на, днес, попадайки на поредната дупка в софийските улици ми хрумна гениално изобретение. Инсталира се в колите на софиянци малка гумена кукла на пружина. При всяка по-голяма дупка пружината се освобождава и куклата изскача изпод седалката. Куклата ще бъде с лика на кметицата. Така освен да псуваш, ще можеш и да й забиеш един шамар, при това напълно безопасно. И за двете страни.
Добре де, знам, че това изобретение няма да ме направи известен. Но няма да съм единствен. Има и по-големи каръци от мен. Например Чарлз Роули и Уолтър Хънт. През 1849 година тия двамата изобретяват нещо супер простичко, което всички ползваме и до днес. Хич не се чудете, ами потърсете в Интернет какво е това изобретение. Поне толкова внимание заслужават пичовете.

сряда, 14 април 2010 г.

късове депресия


Аз съм дупка.
На молив, счупен тихо и вяло.
На чаша, изпита предния ден.
Аз съм дупка.
На празно пространство съм край и начало.
Аз съм дупка.
Хвърли всичко в мен

-------


Стъпваме по сенките на другите
с надеждата, че правим път на Слънцето.
И продължаваме уверено да дишаме
увлечени в преструвки, че сме живи.


-------

Като къса цигара изпуших си времето.
Сега ще му дишам дима

Глистопад. 1ва серия.


Семейна драма тресе България. Бащата на рода, Бащицата, току що с прискърбие е открил, че неговата любимка - новата министърка на здравеопазването (по-известна като Баба Мляко) се оказва брат на стария министър на здравеопазването. Назрява корупционен скандал. В същото време след няколкомесечно съвместно разследване на ДАНС, УНСС и ДДС се установява, че Альоша в Пловдив всъщност е паметник на Алексей Петров, а идейният проект е на Ахмед Доган, който е получил хонорар в размер. Размерът няма значение.
Семейната разруха се засилва съвсем след скандалното разкритие, че причината за ареста на Дънката е печатна грешка. Всъщност органите на реда е трябвало да арестуват не Дънката, а Дянката. С помощта на специални разузнавателни средства е записан разговор при обсъждането на предстояща семейна сватба. На предложението на масата да сядат роднина-милионер-роднина-милионер Дянката заявява, че практически е невъзможно президентът да седне до всеки на масата.
В края на серията семейството се събира на вечеря. Бащицата сяда последен с думите:
- Не ме ядосвайте, защото молбата за развод ми е в джоба!
Очаквайте в следващата серия на Глистопад – младежът Яне започва да усеща мъжът в себе си, което боли. Но Сергей завижда.

Глистопад. Кратка истерия на бългерия.

вторник, 13 април 2010 г.

Ave, Big Brother!



II век пр. Хр.
Римски гражданин облича чиста туника и отива на театър. Римски театър. На живо.
В следващите няколко часа, сред звуци на счупени кости и падащи в прахта черва, римският гражданин е истински щастлив.
Тези, които се бият долу, нямат нищо общо с него. Те са различни. Купени, платени, борещи се за място в обществото, за дом, за бъдеще, за пари.
Вопъл, хрип, аплодисменти. Жестоко? Може би.
Но римският гражданин няма нищо общо с това.
Неговата единствена агресия е да обърне палеца надолу.
Защото е горе. А те са долу.

P.S. Всяка вечер. От осем.

Понеделникът.

Понеделниците са близнаци. Едноячни. Толкова си приличат, че за да ги отличим им слагаме цифри. Тринайсти втори. Двайсет и пети единайсти. Осми първи.
Въпреки това си приличат. Сигурно затова помним малко понеделници. Помним някои съботи, помним някои недели, дори някои от по-неврастеничните петъци. Но не и понеделници.
Случвало ли ви се е да забравите кой ден е? И да погледнете календара? Сигурно да. Но съм сигурен, че никога не се е оказвало, че е понеделник. В понеделник гледаме календара, за да видим останалите дни. Сякаш ни е гнус от него. От понеделника.
Иначе му вижте името. Поне в този ден да се работи, това ли иска да ни каже...? Псували ли сте понеделник? Нищо, случва се.
Важното е, че понеделникът свършва изненадващо. Като пубер в чаршаф, нощем. Точно си казваш, че тоя понеделник няма край... и той свърши. Не ти се пуши после. Той е свършил, ти не си. За теб идва вторник.