неделя, 10 октомври 2010 г.

Умирай бързо


Всичко започна в осем.
Телевизорът над болничното легло дъвчеше новини, а той се опитваше да преглътне вечерята. Панирано на цвят, може би риба. В началото помисли, че го свива от това. Болката заби юмрук в стомаха му. После втори, нагоре. После трети. Под сърцето. Въздухът започна да се сгъстява на пръчки, които влизаха през ноздрите му бавно и болезнено, право в дробовете. После на очите им стана тясно. В малкото незапален от липсата на въздух мозък избухна идеята, че това не е началото на нещо. А краят.
Опита се да извика, въпреки че не знаеше какво. А и защо.
Очакваше този миг от години. Готвеше се за него, представяше си го. Дори беше тренирал веднъж, в леглото. Падане, рязко опъване на тялото, последна въздишка и финално отпускане.
Нищо подобно. Сега тялото му бе опънато в нелепа поза парче ръждясала тел. Единственото, което все още се движеше в него, тупкаше вътре. Но някак все по-свършващо. Празна батерия. Само да можеше да въздъхне, за да върне обратно последната си глътка въздух... Не искаше да има в себе си нищо от живота.
Намрази го отдавна. Още когато му казаха, че му остава малко. В началото се обиди, почувства се ощетен. Заживя на леглото, като навит прашен юрган. Близките му се изредиха да му поднесат погнусата си. Всеки път си ги представяше как трескаво бъркат за мокри кърпички на излизане. Бързаха да изтрият полепналия рак от пръстите си. А той започна да ги гледа с насмешка. Те продължаваха да се трепят, за да трупат. Планове, бракове, деца, туршии. Наивници, които мислеха, че ще живеят още дълго. Той знаеше, че е тук за малко. До толкова започна да очаква края, че в един момент настоящето загуби смисъл. Единственото, което го крепеше жив беше мисълта за собствената му смърт. Старателно започна да подготвя всичко – написа завещание, писма до най-близките, дори инструкции за собственото си погребение. Никакви цветя, отворени ковчези, религиозни обреди и ридаещи роднини. Искаше да си отиде по кратката процедура. Просто бързаше.
И мигът най-накрая беше дошъл. Гърлото му се бореше със сушата, крайниците му изчезваха в студа, а стените на стаята бавно започнаха да се навеждат към опулените му зеници. Дали това ще е последното му вдишване? Или това? Или това? Или това?
После стана тихо. Светлината сякаш бавно издиша с него, прегърна го и заедно се стопиха до черно. Това ли беше Нищото? Празно е...
Върна го болката от подскочило тяло. Неговото, все още принадлежащо му тяло, повдигнато на сантиметри от леглото след тока на дефибрилатора. Въздухът нахлу в дробовете му с писък, а кръвта започна да издува вените му. Двамата лекари го зяпаха усмихнати. Пак го бяха върнали. Садисти.
Дясната му ръка бавно се раждаше отново. Палец, показалец, до кутре.
Изчака я още малко. После напрегна всичките си останали сили и повдигна длан към лекарите. Бавно сви първо показалеца. После и безименния.
Средният пръст остана опънат.







.

4 коментара:

Лилия каза...

Лягам на масата до теб и разделят от всички мои органи половината и за теб.Накрая те целувам и отново си с мен.Не ме оставяй.Без теб не мога.Не съм жива.

Никола Рачев каза...

LIKE!

Omnia каза...

Интересно какво ли щях да си помисля, ако го четях през очите на евентуален пациент. Но, през реалните ми очи- на лекар, често съм се питала- тези, които връщаме от онзи свят, наистина ли го искат и колко ли псувни съм отнесла наум? Затова по белите държави си има едно документче, с което ако искаш, се отказваш от реанимационни процедури- така няма средни пръстове и всички са доволни и наясно;)
Това настрана- хареса ми страшно поста ти!

Надежда Тончева каза...

Добре казано, Радо Бим.:).