Пропускане към основното съдържание

Умирай бързо


Всичко започна в осем.
Телевизорът над болничното легло дъвчеше новини, а той се опитваше да преглътне вечерята. Панирано на цвят, може би риба. В началото помисли, че го свива от това. Болката заби юмрук в стомаха му. После втори, нагоре. После трети. Под сърцето. Въздухът започна да се сгъстява на пръчки, които влизаха през ноздрите му бавно и болезнено, право в дробовете. После на очите им стана тясно. В малкото незапален от липсата на въздух мозък избухна идеята, че това не е началото на нещо. А краят.
Опита се да извика, въпреки че не знаеше какво. А и защо.
Очакваше този миг от години. Готвеше се за него, представяше си го. Дори беше тренирал веднъж, в леглото. Падане, рязко опъване на тялото, последна въздишка и финално отпускане.
Нищо подобно. Сега тялото му бе опънато в нелепа поза парче ръждясала тел. Единственото, което все още се движеше в него, тупкаше вътре. Но някак все по-свършващо. Празна батерия. Само да можеше да въздъхне, за да върне обратно последната си глътка въздух... Не искаше да има в себе си нищо от живота.
Намрази го отдавна. Още когато му казаха, че му остава малко. В началото се обиди, почувства се ощетен. Заживя на леглото, като навит прашен юрган. Близките му се изредиха да му поднесат погнусата си. Всеки път си ги представяше как трескаво бъркат за мокри кърпички на излизане. Бързаха да изтрият полепналия рак от пръстите си. А той започна да ги гледа с насмешка. Те продължаваха да се трепят, за да трупат. Планове, бракове, деца, туршии. Наивници, които мислеха, че ще живеят още дълго. Той знаеше, че е тук за малко. До толкова започна да очаква края, че в един момент настоящето загуби смисъл. Единственото, което го крепеше жив беше мисълта за собствената му смърт. Старателно започна да подготвя всичко – написа завещание, писма до най-близките, дори инструкции за собственото си погребение. Никакви цветя, отворени ковчези, религиозни обреди и ридаещи роднини. Искаше да си отиде по кратката процедура. Просто бързаше.
И мигът най-накрая беше дошъл. Гърлото му се бореше със сушата, крайниците му изчезваха в студа, а стените на стаята бавно започнаха да се навеждат към опулените му зеници. Дали това ще е последното му вдишване? Или това? Или това? Или това?
После стана тихо. Светлината сякаш бавно издиша с него, прегърна го и заедно се стопиха до черно. Това ли беше Нищото? Празно е...
Върна го болката от подскочило тяло. Неговото, все още принадлежащо му тяло, повдигнато на сантиметри от леглото след тока на дефибрилатора. Въздухът нахлу в дробовете му с писък, а кръвта започна да издува вените му. Двамата лекари го зяпаха усмихнати. Пак го бяха върнали. Садисти.
Дясната му ръка бавно се раждаше отново. Палец, показалец, до кутре.
Изчака я още малко. После напрегна всичките си останали сили и повдигна длан към лекарите. Бавно сви първо показалеца. После и безименния.
Средният пръст остана опънат.







.

Коментари

nana каза…
Лягам на масата до теб и разделят от всички мои органи половината и за теб.Накрая те целувам и отново си с мен.Не ме оставяй.Без теб не мога.Не съм жива.
Omnia каза…
Интересно какво ли щях да си помисля, ако го четях през очите на евентуален пациент. Но, през реалните ми очи- на лекар, често съм се питала- тези, които връщаме от онзи свят, наистина ли го искат и колко ли псувни съм отнесла наум? Затова по белите държави си има едно документче, с което ако искаш, се отказваш от реанимационни процедури- така няма средни пръстове и всички са доволни и наясно;)
Това настрана- хареса ми страшно поста ти!
Добре казано, Радо Бим.:).

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

Утопия за продан (сп. Мениджър/май)

Сигурно е заради притеглянето. Принудени сме да пъплим по планетата, но всъщност искаме да хвърчим в облаците. Живеем в действителност, а жадуваме нереалност. За щастие сме я открили. Приемаме я ежедневно, без значение какви са възрастта ни, полът ни, социалният ни статус. При това навсякъде – на улицата, в колата, на работа, по време на хранене, дори вечер преди лягане. Масова утопия. Наричаме я реклама. През 1516 година Томас Мор пише за един съвършен остров, където всички са равни и благоденстващи. Кръщава го Утопия (от гръцки: οὐ - „не“ и τόπος - „място”, т.е. „не-място“). От името прозира позицията на Мор – съвършеният свят е красива измислица, той не може да съществува. Въпреки това, доста мечтатели след него се опитват да превърнат Утопия в реалност. За добро или зло, все неуспешно. Желанието за съвършенство често води до, меко казано, крайности. Достатъчно е само да се сетим за най-мракобесната идея, хрумвала на човек досега – за чистата раса. Макар и продължила относите

Как да изберем рекламна агенция (сп.Мениджър/септември)

Има само един начин. Свиваш показалец и почукваш. Ако кънти на кухо – става. Шегувам се, ама почти. Приликата между динята и рекламната агенция е в това, че разбираш дали става чак след като я опиташ. Пич. В жаргона тази дума е като поощряващо потупване по рамото. За рекламистите, обаче, „пич” е разтърсване на цялото тяло в болезнени конвулсии за период от около три-четири седмици. Pitch е конкурс за избор на рекламна агенция. Усещането е като за екшън, но фабулата е романтично клише с елементи на драма. Сценарият се повтаря. Една компания (в ролята на Клиента) решава, че има нужда от комуникация на свой продукт (или услуга, марка) и тъй като секретарката е прекалено заета, за да измисли всичко това, решават да направят конкурс между няколко рекламни агенции. Добре. Как се търси рекламна агенция? Две кратки движения на показалеца ви делят от Гугъл, но е много рано да се чувствате късметлии. На „рекламна агенция” се обръщат всякакви породи фирми, които имат предмет на дейност Р