Пропускане към основното съдържание

Умирай бързо


Всичко започна в осем.
Телевизорът над болничното легло дъвчеше новини, а той се опитваше да преглътне вечерята. Панирано на цвят, може би риба. В началото помисли, че го свива от това. Болката заби юмрук в стомаха му. После втори, нагоре. После трети. Под сърцето. Въздухът започна да се сгъстява на пръчки, които влизаха през ноздрите му бавно и болезнено, право в дробовете. После на очите им стана тясно. В малкото незапален от липсата на въздух мозък избухна идеята, че това не е началото на нещо. А краят.
Опита се да извика, въпреки че не знаеше какво. А и защо.
Очакваше този миг от години. Готвеше се за него, представяше си го. Дори беше тренирал веднъж, в леглото. Падане, рязко опъване на тялото, последна въздишка и финално отпускане.
Нищо подобно. Сега тялото му бе опънато в нелепа поза парче ръждясала тел. Единственото, което все още се движеше в него, тупкаше вътре. Но някак все по-свършващо. Празна батерия. Само да можеше да въздъхне, за да върне обратно последната си глътка въздух... Не искаше да има в себе си нищо от живота.
Намрази го отдавна. Още когато му казаха, че му остава малко. В началото се обиди, почувства се ощетен. Заживя на леглото, като навит прашен юрган. Близките му се изредиха да му поднесат погнусата си. Всеки път си ги представяше как трескаво бъркат за мокри кърпички на излизане. Бързаха да изтрият полепналия рак от пръстите си. А той започна да ги гледа с насмешка. Те продължаваха да се трепят, за да трупат. Планове, бракове, деца, туршии. Наивници, които мислеха, че ще живеят още дълго. Той знаеше, че е тук за малко. До толкова започна да очаква края, че в един момент настоящето загуби смисъл. Единственото, което го крепеше жив беше мисълта за собствената му смърт. Старателно започна да подготвя всичко – написа завещание, писма до най-близките, дори инструкции за собственото си погребение. Никакви цветя, отворени ковчези, религиозни обреди и ридаещи роднини. Искаше да си отиде по кратката процедура. Просто бързаше.
И мигът най-накрая беше дошъл. Гърлото му се бореше със сушата, крайниците му изчезваха в студа, а стените на стаята бавно започнаха да се навеждат към опулените му зеници. Дали това ще е последното му вдишване? Или това? Или това? Или това?
После стана тихо. Светлината сякаш бавно издиша с него, прегърна го и заедно се стопиха до черно. Това ли беше Нищото? Празно е...
Върна го болката от подскочило тяло. Неговото, все още принадлежащо му тяло, повдигнато на сантиметри от леглото след тока на дефибрилатора. Въздухът нахлу в дробовете му с писък, а кръвта започна да издува вените му. Двамата лекари го зяпаха усмихнати. Пак го бяха върнали. Садисти.
Дясната му ръка бавно се раждаше отново. Палец, показалец, до кутре.
Изчака я още малко. После напрегна всичките си останали сили и повдигна длан към лекарите. Бавно сви първо показалеца. После и безименния.
Средният пръст остана опънат.







.

Коментари

nana каза…
Лягам на масата до теб и разделят от всички мои органи половината и за теб.Накрая те целувам и отново си с мен.Не ме оставяй.Без теб не мога.Не съм жива.
Omnia каза…
Интересно какво ли щях да си помисля, ако го четях през очите на евентуален пациент. Но, през реалните ми очи- на лекар, често съм се питала- тези, които връщаме от онзи свят, наистина ли го искат и колко ли псувни съм отнесла наум? Затова по белите държави си има едно документче, с което ако искаш, се отказваш от реанимационни процедури- така няма средни пръстове и всички са доволни и наясно;)
Това настрана- хареса ми страшно поста ти!
Добре казано, Радо Бим.:).

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

В ИМЕТО НА МАРКАТА

Да измислиш име на нещо понякога е дори по-трудна работа от това да го създадеш. Моята майка притежаваше чудесното нетипично име Гроздана, цял живот го недолюбваше и се подвизаваше под името Грета, но в същото време беше изключително благодарна на родителите си, че не са я кръстили съвсем точно на баба й… Как се е казвала баба й? Ще ви кажа по-късно. Да се върнем на това как се дава име. Сблъсках се с тази трудност на невръстна възраст, когато получих правото да притежавам папагал.   По някаква случайност по същото време сестра ми беше луднала по Бийтълс и аз реших, че моят нов късоопашат приятел в клетка трябва да се казва Пол. Не че пееше като него. Напротив, почти не издаваше звук. Просто беше разсеян, жълт, леко пухкав и някак миловиден. Пол, отвсякъде. По същото време обществото, в което растях, кръщаваше нещата по сложен, труден за произнасяне и абсурден за запомняне начин. Следвайки съветския пример, предприятията в родината ни гордо носеха гръмки имена, сглобен

предтоплие

Слънце ближе сняг. Вафлени покриви. Небето е жадно за пролет.

5 (пет)

Портфейлът беше до носните й кърпички. Знаеше си. Все там се напъхва, използвайки суматохата в дамската й чанта. Отвори го. Кожено празно пространство, в което се мъдреше една самотна банкнота. Последните й пет лева. Финалната банкнота от пикливите й спестявания, готова да си отиде срещу пакет цигари, които тя желаеше до лудост. Пресегна се и с леко трепереща ръка подаде банкнотата на магазинерката. Още съвсем малко и щеше да пуши... Магазинерката пое банкнотата и я огледа. Дали ще почнат скоро и петолевки да правят измамниците? Сигурно, то само това остана... Кво искаше тая? А, да, цигари. Оф, верно си е време за фас. Само да приключи с клиентите, че се образува и опашка. Я, на тоя съсед как добре му стои риза... Кво да бъде? От това ли? Ето. Ресто пет и двайсет... Пет... и десет... и двайсет... Мъжът пъхна петолевката в джоба на ризата си, усмихна се на магазинерката и излезе навън. Потърси дистанционното в джоба на панталоните и изключи алармата на колата. Запали и тръгна. Шофир

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ/сп.Мениджър/март

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ 1ва част Всяка професионална общност има своя типичен жаргон на общуване. Колкото по-затворено е това общество, толкова по-странен е езика му. Ако ви се наложи да общувате с рекламист, например, е добре да знаете някои от основните му фразеологични особености. Иначе рискувате да го гледате с неразбиране и недоверие, а обикновено той тълкува това като проява на агресия. Чувствително създание е. И така, ето един малък превод на някои от най-използваните фрази в рекламисткия жаргон, без претенции за изчерпателност: Клиентът иска боза – не приемайте буквално това. Бихте се изложили страхотно ако попитате - „и каква му сервирахте - резлива или сладка?” Истината е, че клиентът е принудил агенцията да се откаже от гениалните си идеи и да приложи нещо по-сигурно, тоест скучно. Да напипаш инсайта – не търсете нищо хирургично в тази фраза. Обикновено означава да потърсиш необходимата нагласа в съзнанието на някой потребител, без да отваряш черепа му. Брифнахм

Двете страни на завесата.

Може сега да не ми личи особено , но в средата на 80те бях виден ръководител на пионерската организация в родния Пловдив. Отгоре на всичко бях успял да стана няколко пъти лауреат на художествената самодейност (но не ме карайте да обяснявам какво е това). Благодарение на тези си постижения, на една невръстна тийнейджърска възраст се бях издигнал до ежегоден председател на детско-юношеското жури на известния международен фестивал за телевизионно творчество – Златната Ракла. И всичко вървеше чудесно, докато една година оглавяваното от мен жури не реши, че трябва да награди един юношески филм, май беше испански. Филмът беше доста интересен. Накратко - две момчета, навлизащи в пуберитета, изведнъж бяха започнали да изпитват привличане един към друг и това ги объркваше - на моменти ужасяваше, друг път окриляваше... Две объркани момчета, които не знаеха какво да правят със странните си чувства и се лутаха между рая и ада. Фабула, достойна за „Планината Броукбек”, само че сътворена три