неделя, 1 август 2010 г.

Отминало


Лятото й се намръщи. Облече къса рокличка и навън стана ветровито. От студа спечелиха зяпачите - настръхналите й зърна се опитаха да продупчат черното боди.
Обикновено би усетила. Но не и днес.
Лакомите погледи непохватно плъзнаха по глезените й, точно над черните токчета и задъхано се закатериха по бедрата й. Два вестника от кафенето вляво й се поклониха. Наместиха се очила. Дори се чу едно звучно преглъщане, последвано от бързо дръпване на цигара.
Обикновено би забавила нарочно крачка. Но не и днес.
Тротоарът бе свободен за нея. Само веднъж се размина с някаква двойка. Мъжът за секунда притвори очи и се гмурна в парфюма й, а после припряно се върна в ритъма на половинката си.
Обикновено би се усмихнала. Но не и днес.
Усмихна й се само един просяк. Без зъби. Не се срамуваше да я зяпа. Беше оставил всички човешки задръжки прекалено отдавна. Гледаше я с празното любопитство на изпита от обяд бутилка.
Обикновено би отвърнала поглед. Но не и днес.
Днес се спря пред просяка. Искаше да го направи отдавна, още щом го разпозна. Беше доста по-стар, брадясал и мръсен. Животът го беше сринал. Но беше той. Нямаше и следа от предишната му увереност, сила и нагъл смях. Сега се усмихваше малоумно към нея, с инстинктивно обърната длан. Тя се наведе ниско и прошепна:
- Здравей, нищожество.
Смърдеше на урина и тя потръпна. От погнуса, но и от малко страх. Бръкна в дамската си чантичка. Беше точно там, където го остави преди да тръгне. Студен, голям, тежък. Трябваше само да го извади, да се прицели и да натисне спусъка. Мислено го беше правила стотици пъти. Точно между тези очи.
- Дори не ме помниш, нали?
Гледаше през нея. Някъде в нищото. Очи без поглед.
Ръката й бавно излезе от чантичката. И се спусна към него.
Постави в дланта му нещо, после бързо се отдръпна.
Тези длани. Помнеше грапавината им.
Потрепери. Стомахът й се обърна. Но се изправи. И си тръгна.
А просякът свали поглед към дланта си. Имаше банкнота. В размътения му мозък не се отбеляза нито цифрата, нито валутата. Просто банкнота. Даде му я май една жена. Никога нямаше да я види повече. За негов късмет.
А тя вървеше обратно по тротоара и след всяка нейна крачка поникваше внимание. Главата й се вирна нагоре. Усмихна се.
Беше дала банкнота на човека, който навремето бавно съсипваше живота й. Нощ след нощ.
Тогава, когато...
Обикновено би се сетила. Но не и днес.






.

2 коментара:

Дамски парфюми каза...

Много добре написан и сюжетно издържан разказ, поздравления за таланта който имаш.:)

radobim каза...

Мерси ;)