Пропускане към основното съдържание

Жалкотрафикант

90те години дойдоха с болезнения писък на новородено. След почти половин век вяра в някакво светло бъдеще изведнъж осъзнахме, че има и настояще. И то беше доста истерично. Откривахме всичко, едно през друго, опитвахме като невидели от забранените до скоро плодове.
Например отворените граници. Българинът изведнъж получи правото да пътува свободно. Малоумно по нашенски, в допълнение българинът получи и правото да притежава до 30 долара годишно, закупени от банката. Но въпреки това тръгнахме навън. Основни потърпевши бяха главно съседните държави, особено Турция и Югославия. Обикновено се отиваше за ден-два, но се пътуваше с ужасно много багаж. Огромни куфари, сакове, бохчи. Изненадата беше, че на връщане багажът е наполовина. Мистерия? Не съвсем. Просто бяхме открил хитър начин да умножим 30те долара, поверени ни от държавата.
На практика в Истанбул можеш да купиш и продадеш всичко. Затова и експериментите не спираха. Тенекиите овче сирене бях хит в началото, но митничарите бързо се усетиха, че ги лъжем. Все пак това е доста тежко за суха храна за из път. После някой каза, че китарите вървят добре. Всеки помъкна поне по две. Митничарят изгледа подредените китари над главите ни в автобуса и измрънка „Мда, май пак имаме пътуващ оркестър”. Трябваше да удвоим 10-те долара на човек, които събирахме за подкуп. Ама си струваше. Аз лично бях успял да изнеса една чисто нова китара, но за по-добър оборот мъкнех и старата кухарка, на която двамата със сестра ми се пробвахме да се учим преди години. За нещастие беше счупена на едно място, но се бях постарал да прикрия дефекта с прилежно залепена с тиксо изрезка от списание. От снимката се усмихваше едрогърдеста блондинка, предизвикателно заголила ляво бедро. Брандингът беше успешен. Мазният турски търговец, с който се пазарих, се задави от умиление и плати за старата китара два пъти повече отколкото за новата.
По едно време хит станаха канарчетата. Малки, жълти. И естествено, продаваха се живи. Преносът им през граница беше труден. Крилатите гадинки доста цирикаха, а това определено би накарало бдителния митничар да реши, че в тези кутии с халва няма халва. Затова канарчетата се упояваха малко преди границата. С хлороформ. Напояваш малко памук, опираш го в нежните им човчици и готово. До Истанбул спят като къпани.
Имаше, обаче, и доста провален износ. Един познат беше чул, че в Турция много добре се харчат гипсовите розетки. Ако не се сещате какво е това – едно време се слагаше на тавана, в основата на полилея. Бяло, гипсово, донякъде красиво. И чупливо. Моят познат се опита да изнесе пет такива. Три се счупиха още по пътя. Четвъртото изтърва на път към хотела в Истанбул, а петото подари на един неизтрезнял уличен търговец. Всъщност онзи получи розетката като бонус, след като плати 10 долара, за да свали ръчно изплетения вълнен пуловер от гърба на моя познат. Последният умря от студ на връщане, но поне не бе с празни ръце.
Моят личен катарзис беше с едни болтове. Някой каза, че имало дефицит на такива в Истанбул. Да, обикновени болтове, за завиване на разни неща. Реших, че ще правя удар. Купих няколко кутии различни по размер болтове, общо около 5-6 килограма. Тъй като беше почти изключено да ги прекарам легално през границата, реших да действам като по филмите. Разпределих повечето метални болтове по дъната на двата сака, с които пътувах. Саковете станаха по-тежки, но какво от това. Останаха някъде към килограм и тогава изгря моята трафикантстка същност. Превърнах баба си в муле.
Женицата пътуваше с нас с идеалната цел да види Света София и Синята Джамия, но трябваше да мъкне по целия път до Истанбул дамска чанта с удивителна тежест. Всъщност баба ми беше желязна и не помръдна, когато митничарят ни накара да извадим целия си багаж от автобуса. Не баба, а Iron Maiden.
После всичко се сгромоляса. Оказа се, че Истанбул си има достатъчно болтове, но един индиец ме съжали и закупи и 6-те килограма желязо за един долар. Всъщност бях готов и да му ги подаря, само и само да не ги мъкна обратно.
В крайна сметка не беше важно да си на печалба. Смисълът беше в това да изкараш долари. Някои превърнаха това в измъчено начало на бизнес кариерата си. Но аз бях от онези наивници, за които доларите се превръщаха бързо в бленувани стоки. Като маратонките. От ония, с големите езици навън. С първите 30 изкарани долара отидох в Капълъ Чарши и смело влязох в първия магазин за обувки. Пред мен се изпречи уродливо дребен търговец с едно око, нещо средно между Йода и обувалка. Избрах си маратонки. Жълти, на зелени черти, с бял език. Поисках 42 номер. Онзи хукна надолу по витите стълби и ми донесе. Погледнах ги. Цъ. Исках същите, но с червен език. Евреинът изсумтя, но все още усмихнато се затътри надолу. Грабнах новия чифт, завъртях ги в ръце и казах, че май с белия език бяха по-хубави. Дребният заби едното си налично око в мен, врътна се и отново затърча към склада по витата стълба надолу, вече леко изнервен. Бутна ми стария чифт маратонки, а аз не ги погледнах с особена любов. Но попитах колко струват, все пак. „30 долара”, извести ме той, вече позабравил да се усмихва. „20 май е по-добре като за тях”, вметнах аз. Но всъщност дали да не бъдат с оранжеви черти, вместо зелени? Онзи преглътна, изсумтя и се изсипа надолу отново. Върна се с нов чифт маратонки и буквално ги хвърли в ръцете ми. Аз ги огледах. Опипах. Подуших. И после просто му ги върнах. Май не ги искам.
Обърнах се и в този миг усетих как в задника ми се забива обувка. Рязко се врътнах. Беше ме ритнал. Стоеше още запъхтян от препускането надолу към склада, събрал гнева в едно око, защото му липсваше второ. Напъха ми маратонките в ръцете и изсъска „Давай 10 долара и се махай!”.
Не го ритнах в отговор. Сделката си беше добра. От 30 смъкнах на 10.
Всъщност през цялата си кариера на куфарен трафикант това беше нещото, което продадох за най-много пари.
Един ритник. За цели 20 долара.








.

Коментари

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

Как да изберем рекламна агенция (сп.Мениджър/септември)

Има само един начин. Свиваш показалец и почукваш. Ако кънти на кухо – става. Шегувам се, ама почти. Приликата между динята и рекламната агенция е в това, че разбираш дали става чак след като я опиташ. Пич. В жаргона тази дума е като поощряващо потупване по рамото. За рекламистите, обаче, „пич” е разтърсване на цялото тяло в болезнени конвулсии за период от около три-четири седмици. Pitch е конкурс за избор на рекламна агенция. Усещането е като за екшън, но фабулата е романтично клише с елементи на драма. Сценарият се повтаря. Една компания (в ролята на Клиента) решава, че има нужда от комуникация на свой продукт (или услуга, марка) и тъй като секретарката е прекалено заета, за да измисли всичко това, решават да направят конкурс между няколко рекламни агенции. Добре. Как се търси рекламна агенция? Две кратки движения на показалеца ви делят от Гугъл, но е много рано да се чувствате късметлии. На „рекламна агенция” се обръщат всякакви породи фирми, които имат предмет на дейност Р

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

Утопия за продан (сп. Мениджър/май)

Сигурно е заради притеглянето. Принудени сме да пъплим по планетата, но всъщност искаме да хвърчим в облаците. Живеем в действителност, а жадуваме нереалност. За щастие сме я открили. Приемаме я ежедневно, без значение какви са възрастта ни, полът ни, социалният ни статус. При това навсякъде – на улицата, в колата, на работа, по време на хранене, дори вечер преди лягане. Масова утопия. Наричаме я реклама. През 1516 година Томас Мор пише за един съвършен остров, където всички са равни и благоденстващи. Кръщава го Утопия (от гръцки: οὐ - „не“ и τόπος - „място”, т.е. „не-място“). От името прозира позицията на Мор – съвършеният свят е красива измислица, той не може да съществува. Въпреки това, доста мечтатели след него се опитват да превърнат Утопия в реалност. За добро или зло, все неуспешно. Желанието за съвършенство често води до, меко казано, крайности. Достатъчно е само да се сетим за най-мракобесната идея, хрумвала на човек досега – за чистата раса. Макар и продължила относите

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

Двете страни на завесата.

Може сега да не ми личи особено , но в средата на 80те бях виден ръководител на пионерската организация в родния Пловдив. Отгоре на всичко бях успял да стана няколко пъти лауреат на художествената самодейност (но не ме карайте да обяснявам какво е това). Благодарение на тези си постижения, на една невръстна тийнейджърска възраст се бях издигнал до ежегоден председател на детско-юношеското жури на известния международен фестивал за телевизионно творчество – Златната Ракла. И всичко вървеше чудесно, докато една година оглавяваното от мен жури не реши, че трябва да награди един юношески филм, май беше испански. Филмът беше доста интересен. Накратко - две момчета, навлизащи в пуберитета, изведнъж бяха започнали да изпитват привличане един към друг и това ги объркваше - на моменти ужасяваше, друг път окриляваше... Две объркани момчета, които не знаеха какво да правят със странните си чувства и се лутаха между рая и ада. Фабула, достойна за „Планината Броукбек”, само че сътворена три