Пропускане към основното съдържание

Жалкотрафикант

90те години дойдоха с болезнения писък на новородено. След почти половин век вяра в някакво светло бъдеще изведнъж осъзнахме, че има и настояще. И то беше доста истерично. Откривахме всичко, едно през друго, опитвахме като невидели от забранените до скоро плодове.
Например отворените граници. Българинът изведнъж получи правото да пътува свободно. Малоумно по нашенски, в допълнение българинът получи и правото да притежава до 30 долара годишно, закупени от банката. Но въпреки това тръгнахме навън. Основни потърпевши бяха главно съседните държави, особено Турция и Югославия. Обикновено се отиваше за ден-два, но се пътуваше с ужасно много багаж. Огромни куфари, сакове, бохчи. Изненадата беше, че на връщане багажът е наполовина. Мистерия? Не съвсем. Просто бяхме открил хитър начин да умножим 30те долара, поверени ни от държавата.
На практика в Истанбул можеш да купиш и продадеш всичко. Затова и експериментите не спираха. Тенекиите овче сирене бях хит в началото, но митничарите бързо се усетиха, че ги лъжем. Все пак това е доста тежко за суха храна за из път. После някой каза, че китарите вървят добре. Всеки помъкна поне по две. Митничарят изгледа подредените китари над главите ни в автобуса и измрънка „Мда, май пак имаме пътуващ оркестър”. Трябваше да удвоим 10-те долара на човек, които събирахме за подкуп. Ама си струваше. Аз лично бях успял да изнеса една чисто нова китара, но за по-добър оборот мъкнех и старата кухарка, на която двамата със сестра ми се пробвахме да се учим преди години. За нещастие беше счупена на едно място, но се бях постарал да прикрия дефекта с прилежно залепена с тиксо изрезка от списание. От снимката се усмихваше едрогърдеста блондинка, предизвикателно заголила ляво бедро. Брандингът беше успешен. Мазният турски търговец, с който се пазарих, се задави от умиление и плати за старата китара два пъти повече отколкото за новата.
По едно време хит станаха канарчетата. Малки, жълти. И естествено, продаваха се живи. Преносът им през граница беше труден. Крилатите гадинки доста цирикаха, а това определено би накарало бдителния митничар да реши, че в тези кутии с халва няма халва. Затова канарчетата се упояваха малко преди границата. С хлороформ. Напояваш малко памук, опираш го в нежните им човчици и готово. До Истанбул спят като къпани.
Имаше, обаче, и доста провален износ. Един познат беше чул, че в Турция много добре се харчат гипсовите розетки. Ако не се сещате какво е това – едно време се слагаше на тавана, в основата на полилея. Бяло, гипсово, донякъде красиво. И чупливо. Моят познат се опита да изнесе пет такива. Три се счупиха още по пътя. Четвъртото изтърва на път към хотела в Истанбул, а петото подари на един неизтрезнял уличен търговец. Всъщност онзи получи розетката като бонус, след като плати 10 долара, за да свали ръчно изплетения вълнен пуловер от гърба на моя познат. Последният умря от студ на връщане, но поне не бе с празни ръце.
Моят личен катарзис беше с едни болтове. Някой каза, че имало дефицит на такива в Истанбул. Да, обикновени болтове, за завиване на разни неща. Реших, че ще правя удар. Купих няколко кутии различни по размер болтове, общо около 5-6 килограма. Тъй като беше почти изключено да ги прекарам легално през границата, реших да действам като по филмите. Разпределих повечето метални болтове по дъната на двата сака, с които пътувах. Саковете станаха по-тежки, но какво от това. Останаха някъде към килограм и тогава изгря моята трафикантстка същност. Превърнах баба си в муле.
Женицата пътуваше с нас с идеалната цел да види Света София и Синята Джамия, но трябваше да мъкне по целия път до Истанбул дамска чанта с удивителна тежест. Всъщност баба ми беше желязна и не помръдна, когато митничарят ни накара да извадим целия си багаж от автобуса. Не баба, а Iron Maiden.
После всичко се сгромоляса. Оказа се, че Истанбул си има достатъчно болтове, но един индиец ме съжали и закупи и 6-те килограма желязо за един долар. Всъщност бях готов и да му ги подаря, само и само да не ги мъкна обратно.
В крайна сметка не беше важно да си на печалба. Смисълът беше в това да изкараш долари. Някои превърнаха това в измъчено начало на бизнес кариерата си. Но аз бях от онези наивници, за които доларите се превръщаха бързо в бленувани стоки. Като маратонките. От ония, с големите езици навън. С първите 30 изкарани долара отидох в Капълъ Чарши и смело влязох в първия магазин за обувки. Пред мен се изпречи уродливо дребен търговец с едно око, нещо средно между Йода и обувалка. Избрах си маратонки. Жълти, на зелени черти, с бял език. Поисках 42 номер. Онзи хукна надолу по витите стълби и ми донесе. Погледнах ги. Цъ. Исках същите, но с червен език. Евреинът изсумтя, но все още усмихнато се затътри надолу. Грабнах новия чифт, завъртях ги в ръце и казах, че май с белия език бяха по-хубави. Дребният заби едното си налично око в мен, врътна се и отново затърча към склада по витата стълба надолу, вече леко изнервен. Бутна ми стария чифт маратонки, а аз не ги погледнах с особена любов. Но попитах колко струват, все пак. „30 долара”, извести ме той, вече позабравил да се усмихва. „20 май е по-добре като за тях”, вметнах аз. Но всъщност дали да не бъдат с оранжеви черти, вместо зелени? Онзи преглътна, изсумтя и се изсипа надолу отново. Върна се с нов чифт маратонки и буквално ги хвърли в ръцете ми. Аз ги огледах. Опипах. Подуших. И после просто му ги върнах. Май не ги искам.
Обърнах се и в този миг усетих как в задника ми се забива обувка. Рязко се врътнах. Беше ме ритнал. Стоеше още запъхтян от препускането надолу към склада, събрал гнева в едно око, защото му липсваше второ. Напъха ми маратонките в ръцете и изсъска „Давай 10 долара и се махай!”.
Не го ритнах в отговор. Сделката си беше добра. От 30 смъкнах на 10.
Всъщност през цялата си кариера на куфарен трафикант това беше нещото, което продадох за най-много пари.
Един ритник. За цели 20 долара.








.

Коментари

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

МАЛКИЯТ ЧОВЕК

Срещнах го за пръв път преди 22 години. Попаднах като гост на второто издание на неговото шоу „Как ще ги стигнем…“ Вечерно шоу във формат, който в наши дни мислим, че е създаден от един друг гологлав и по-голям (но само на размери) водещ… Тогава не успях да усетя кой е онзи човек, чиито кино реплики повтарях от дете - между нас имаше цял телевизионен ефир. За щастие година по-късно отново попаднах на него - в единствения тих ъгъл на една пълна с шум маса. Говорихме си. И пихме. И си говорихме. Разказваше какво ли не. За издъхващото ни кино, за кухата ни политика, за Канада на майната си, за българите там, за българите тук. Говореше тихо, но ясно, без излишни думи, без игриви интонации и драматични паузи. Сякаш не държеше да бъде чут на всяка цена. Аз го слушах, на живо, там, сред цигарения дим… а сякаш го виждах другаде. На екрана, на сцената, в моя телевизор. Ролите му бяха като при Чаплин – различни превъплъщения на всъщност един и същ Малък човек, който безрасъдно прави голем

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

Айл би бак!

Ако не влизате за пръв път в този блог със сигурност знаете историята за моята сергия. На нея продавах корекомски лъскавини на зажаднелия за дребни удоволствия българин в началото на 90те. Сергийката ми беше бутик за онова време. Бранд до бранда. Някои от тях бяха лесни за произнасяне. Малборо (дори на галено Боро), кемъл (дублетна форма - Камéл), ригли сперминт (доста притеснително), сприте (точно така, спрайт), дори зуп (за по недосетливите - 7up). Някои, обаче, бяха жив кошмар за прочитане. Например цигарите «Peter Stuyvesant». Истинско чудо беше, че хората се престрашаваха да си купуват от тях. „Може ли една кутия Петер Стюйвесант?”. Ужасна реплика. Чувах я всеки път, когато някой си мислеше, че е просташко да каже „дай едни от тия”. Българинът трябваше внезапно да свикне с чуждите езици, които ни заливаха отвсякъде. Чуждият език вече не беше само руски. Ну, плохо. В същото време всекидневно около сергията ми се навърташе едно дребно, мургаво, генетично мръсно хлапе, което поср

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

Истории от Света на Клишето / сп.Мениджър/декември

Искате ли да направим един малък експеримент? Сетете се за някоя известна реклама. Например онази, в която млада жена е опитала от парченце шоколад, което е толкова вкусно, че съзнанието й я отпраща на уникално нереално място сред природата.   Хайде сега махнете шоколада. На негово място си представете…   луканка. Младата, изрядно вчесана и гримирана жена отхапва парченце луканка (изпъвайки устни напред, за да не повреди червилото си) и хоп, вече е на нереална полянка от несъществуващо зелен цвят. Успяхте, нали? Честито, току що използвахте успешно едно от хилядите рекламни клишета. Аха, хареса ви? Не се притеснявайте, нормално е. Рекламните клишета са толкова силно прилепчиви, че ние, рекламистите, изпадаме в абстиненция, когато не ги използваме. Логично е присъствието на клишетата в рекламата да се вижда с просто око. Продукти в една и съща категория се борят за вниманието на едни и същи хора по едно и също време, в едни и същи рекламни канали. И стига само един от тези продук

ин

Море от мокро, потъващи устни. Локви кожа в преплетен тлен. Усещане кротко, някак невръстно Уж влизам аз, а ти си във мен. .

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Двете страни на завесата.

Може сега да не ми личи особено , но в средата на 80те бях виден ръководител на пионерската организация в родния Пловдив. Отгоре на всичко бях успял да стана няколко пъти лауреат на художествената самодейност (но не ме карайте да обяснявам какво е това). Благодарение на тези си постижения, на една невръстна тийнейджърска възраст се бях издигнал до ежегоден председател на детско-юношеското жури на известния международен фестивал за телевизионно творчество – Златната Ракла. И всичко вървеше чудесно, докато една година оглавяваното от мен жури не реши, че трябва да награди един юношески филм, май беше испански. Филмът беше доста интересен. Накратко - две момчета, навлизащи в пуберитета, изведнъж бяха започнали да изпитват привличане един към друг и това ги объркваше - на моменти ужасяваше, друг път окриляваше... Две объркани момчета, които не знаеха какво да правят със странните си чувства и се лутаха между рая и ада. Фабула, достойна за „Планината Броукбек”, само че сътворена три