Пропускане към основното съдържание

5 (пет)


Портфейлът беше до носните й кърпички. Знаеше си. Все там се напъхва, използвайки суматохата в дамската й чанта. Отвори го. Кожено празно пространство, в което се мъдреше една самотна банкнота. Последните й пет лева. Финалната банкнота от пикливите й спестявания, готова да си отиде срещу пакет цигари, които тя желаеше до лудост. Пресегна се и с леко трепереща ръка подаде банкнотата на магазинерката. Още съвсем малко и щеше да пуши...
Магазинерката пое банкнотата и я огледа. Дали ще почнат скоро и петолевки да правят измамниците? Сигурно, то само това остана... Кво искаше тая? А, да, цигари. Оф, верно си е време за фас. Само да приключи с клиентите, че се образува и опашка. Я, на тоя съсед как добре му стои риза... Кво да бъде? От това ли? Ето. Ресто пет и двайсет... Пет... и десет... и двайсет...
Мъжът пъхна петолевката в джоба на ризата си, усмихна се на магазинерката и излезе навън. Потърси дистанционното в джоба на панталоните и изключи алармата на колата. Запали и тръгна. Шофираше, а пръстите му следваха по волана ритъма на любимия джаз. Леката усмивка не спираше да гъделичка ъгълчетата на устните му. Беше доволен, главно от себе си, както винаги. Дори не го изнервяше задръстването. Пък и можеше да позяпа онази мацка с тънката цигара в колата отляво. А, вестникар! Отвори прозореца и му помаха, а онзи долетя веднага. Бръкна в джобчето на ризата си. Един днешен, ето му пет, да си хване лев.
Вестникарят върна рестото и старателно прибра банкнотата от пет лева при другите в чантичката на кръста. Изчака да се изнесе колоната от поредното задръстване, а после сгъна каквото бе останало от днешните издания. Изправи се да си поеме дъх. Призна си, че годинките тежат повече от вестниците и бавно се понесе към дома. Живееше на две крачки от кръстовището, в поовехтяло панелно апартаментче. Щеше да се прибере, да си запари чай и да си пусне новините. Оспорваше ги, псуваше. Говореше си с тях откакто почина жената. Единствената му радост, обаче, беше внучката. За щастие живееше етаж по-долу, та можеше да я вижда често. Ето я пак, с малкия велосипед пред входа. И пак се дърпа от целувките му, но той е упорит. А и по-силен, все още... Добре де, нека иде да си купи сладолед, ама да не го изяжда наведнъж, че гърлото... Ето й пет лева, да си има. На дядо сърчицето...
Пет лева! Тя имаше цели пет лева! Само нейни си пет лева! Пъхна ги в джоба, при пакетчето дъвки. После се качи отново на колелото и зафуча по тротара. Беше направила 11 обиколки на блока, оставаха й още 13... не, 11... не... чакай, 23 плюс 10... плюс 2... Оф, падна й дъвката. На земята. Блякс. Бръкна в джоба и извади нова. Направи го рязко, съвсем забравила, че до пакетчето дъвки беше богатството й. Банкнотата залепна за миг за малката й ръчичка, а после се отлепи и започна да пада бавно към тротоара. Едва го докосна и се намеси вятърът. Пое измачканата банкнота и я понесе ниско над земята. Беше малък вятър, от тези, на които бързо им омръзва. Затова скоро пусна тъпата хартийка и се насочи към по-интересни отпадъци.
Банкнотата се отпусна на земята, до една пейка. Вляво трескаво потропваше дамска обувка, продължаваща нагоре в прилепнали дънки, блузка с цветна щампа, слънчеви очила с форма на бъбреци и дъвка, подскачаща нервно между зъби.
Пушеше й се. Стискаше все още неотворената кутия цигари и се опитваше да намери причина да не я отваря. Само това я бавеше. Осъзнаваше, че е тъпа. Беше дала последните си пет лева за цигари, които беше отказала преди пет месеца. И сега ще пропуши, при това не заради мъж, а защото стана жертва на съкращенията в офиса. Ами да, ще пуши. Погледна към кутията, за да я отвори. И видя банкнотата до крака си. Поизмачкани пет лева. Протегна се и ги взе. Очите й блеснаха. Късметче! После бръкна в дамската си чанта. Портфейлът беше до носните й кърпички. Знаеше си. Все там се напъхва, използвайки суматохата вътре. Отвори го. Кожено празно пространство.
Усмихна се. И постави банкнотата в портфейла.
Като се замисли човек... вече не е празно пространство. Вътре са първите й пет лева.
Май е крайно време за начало.
И всъщност... не й се пуши.





.

Коментари

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Как да изберем рекламна агенция (сп.Мениджър/септември)

Има само един начин. Свиваш показалец и почукваш. Ако кънти на кухо – става. Шегувам се, ама почти. Приликата между динята и рекламната агенция е в това, че разбираш дали става чак след като я опиташ. Пич. В жаргона тази дума е като поощряващо потупване по рамото. За рекламистите, обаче, „пич” е разтърсване на цялото тяло в болезнени конвулсии за период от около три-четири седмици. Pitch е конкурс за избор на рекламна агенция. Усещането е като за екшън, но фабулата е романтично клише с елементи на драма. Сценарият се повтаря. Една компания (в ролята на Клиента) решава, че има нужда от комуникация на свой продукт (или услуга, марка) и тъй като секретарката е прекалено заета, за да измисли всичко това, решават да направят конкурс между няколко рекламни агенции. Добре. Как се търси рекламна агенция? Две кратки движения на показалеца ви делят от Гугъл, но е много рано да се чувствате късметлии. На „рекламна агенция” се обръщат всякакви породи фирми, които имат предмет на дейност Р

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

Глистопад. 1ва серия.

Семейна драма тресе България. Бащата на рода, Бащицата, току що с прискърбие е открил, че неговата любимка - новата министърка на здравеопазването (по-известна като Баба Мляко) се оказва брат на стария министър на здравеопазването. Назрява корупционен скандал. В същото време след няколкомесечно съвместно разследване на ДАНС, УНСС и ДДС се установява, че Альоша в Пловдив всъщност е паметник на Алексей Петров, а идейният проект е на Ахмед Доган, който е получил хонорар в размер. Размерът няма значение. Семейната разруха се засилва съвсем след скандалното разкритие, че причината за ареста на Дънката е печатна грешка. Всъщност органите на реда е трябвало да арестуват не Дънката, а Дянката. С помощта на специални разузнавателни средства е записан разговор при обсъждането на предстояща семейна сватба. На предложението на масата да сядат роднина-милионер-роднина-милионер Дянката заявява, че практически е невъзможно президентът да седне до всеки на масата. В края на серията семейството се с

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

Злото е мъртво. Да живее злото.

Днес беше понеделник. Хиляди американци излязоха спонтанно да пеят химн, курсът на долара тръгна нагоре, а навъсеният петрол падна от радост с почти долар. В понеделник светът полудя от щастие. Обама уби Осама. В нашата приказка на отплатата добрият премахна лошия и сега следва познатото „всички яли, пили и живяли сто години”... Добре, мъртъв е. Възпитаният християнин има заучена реплика, когато някой умре. Нека я кажем заедно. Погледни снимката вляво и повтаряй с мен: Б о г д а г о п р о с т и. Не е лесно, знам. В съзнанието ти почти неусетно препускат въпроси. Кой Бог да му прости? Защо да му прощава? Защо точно моят Бог да му прощава? Ок, няма смисъл. Нека опитаме друго. Погледни пак снимката и се опитай да си представиш този човек без брада. А сега без чалма. А сега с няколко десетки години по-млад. А сега си го представи като дете, което ти се усмихва от снимката. Дете, което е умряло днес, в понеделник. Би ли поискал прошка за него сега? Да, по-лесно е. Защото някак с

обятно

Мой размер са твоите обятия. Разтваряш ги и летя. Ще разбера, че си разпятие. чак когато кървя.