понеделник, 9 август 2010 г.

5 (пет)


Портфейлът беше до носните й кърпички. Знаеше си. Все там се напъхва, използвайки суматохата в дамската й чанта. Отвори го. Кожено празно пространство, в което се мъдреше една самотна банкнота. Последните й пет лева. Финалната банкнота от пикливите й спестявания, готова да си отиде срещу пакет цигари, които тя желаеше до лудост. Пресегна се и с леко трепереща ръка подаде банкнотата на магазинерката. Още съвсем малко и щеше да пуши...
Магазинерката пое банкнотата и я огледа. Дали ще почнат скоро и петолевки да правят измамниците? Сигурно, то само това остана... Кво искаше тая? А, да, цигари. Оф, верно си е време за фас. Само да приключи с клиентите, че се образува и опашка. Я, на тоя съсед как добре му стои риза... Кво да бъде? От това ли? Ето. Ресто пет и двайсет... Пет... и десет... и двайсет...
Мъжът пъхна петолевката в джоба на ризата си, усмихна се на магазинерката и излезе навън. Потърси дистанционното в джоба на панталоните и изключи алармата на колата. Запали и тръгна. Шофираше, а пръстите му следваха по волана ритъма на любимия джаз. Леката усмивка не спираше да гъделичка ъгълчетата на устните му. Беше доволен, главно от себе си, както винаги. Дори не го изнервяше задръстването. Пък и можеше да позяпа онази мацка с тънката цигара в колата отляво. А, вестникар! Отвори прозореца и му помаха, а онзи долетя веднага. Бръкна в джобчето на ризата си. Един днешен, ето му пет, да си хване лев.
Вестникарят върна рестото и старателно прибра банкнотата от пет лева при другите в чантичката на кръста. Изчака да се изнесе колоната от поредното задръстване, а после сгъна каквото бе останало от днешните издания. Изправи се да си поеме дъх. Призна си, че годинките тежат повече от вестниците и бавно се понесе към дома. Живееше на две крачки от кръстовището, в поовехтяло панелно апартаментче. Щеше да се прибере, да си запари чай и да си пусне новините. Оспорваше ги, псуваше. Говореше си с тях откакто почина жената. Единствената му радост, обаче, беше внучката. За щастие живееше етаж по-долу, та можеше да я вижда често. Ето я пак, с малкия велосипед пред входа. И пак се дърпа от целувките му, но той е упорит. А и по-силен, все още... Добре де, нека иде да си купи сладолед, ама да не го изяжда наведнъж, че гърлото... Ето й пет лева, да си има. На дядо сърчицето...
Пет лева! Тя имаше цели пет лева! Само нейни си пет лева! Пъхна ги в джоба, при пакетчето дъвки. После се качи отново на колелото и зафуча по тротара. Беше направила 11 обиколки на блока, оставаха й още 13... не, 11... не... чакай, 23 плюс 10... плюс 2... Оф, падна й дъвката. На земята. Блякс. Бръкна в джоба и извади нова. Направи го рязко, съвсем забравила, че до пакетчето дъвки беше богатството й. Банкнотата залепна за миг за малката й ръчичка, а после се отлепи и започна да пада бавно към тротоара. Едва го докосна и се намеси вятърът. Пое измачканата банкнота и я понесе ниско над земята. Беше малък вятър, от тези, на които бързо им омръзва. Затова скоро пусна тъпата хартийка и се насочи към по-интересни отпадъци.
Банкнотата се отпусна на земята, до една пейка. Вляво трескаво потропваше дамска обувка, продължаваща нагоре в прилепнали дънки, блузка с цветна щампа, слънчеви очила с форма на бъбреци и дъвка, подскачаща нервно между зъби.
Пушеше й се. Стискаше все още неотворената кутия цигари и се опитваше да намери причина да не я отваря. Само това я бавеше. Осъзнаваше, че е тъпа. Беше дала последните си пет лева за цигари, които беше отказала преди пет месеца. И сега ще пропуши, при това не заради мъж, а защото стана жертва на съкращенията в офиса. Ами да, ще пуши. Погледна към кутията, за да я отвори. И видя банкнотата до крака си. Поизмачкани пет лева. Протегна се и ги взе. Очите й блеснаха. Късметче! После бръкна в дамската си чанта. Портфейлът беше до носните й кърпички. Знаеше си. Все там се напъхва, използвайки суматохата вътре. Отвори го. Кожено празно пространство.
Усмихна се. И постави банкнотата в портфейла.
Като се замисли човек... вече не е празно пространство. Вътре са първите й пет лева.
Май е крайно време за начало.
И всъщност... не й се пуши.





.

Няма коментари: