90те години дойдоха с болезнения писък на новородено. След почти половин век вяра в някакво светло бъдеще изведнъж осъзнахме, че има и настояще. И то беше доста истерично. Откривахме всичко, едно през друго, опитвахме като невидели от забранените до скоро плодове.
Например отворените граници. Българинът изведнъж получи правото да пътува свободно. Малоумно по нашенски, в допълнение българинът получи и правото да притежава до 30 долара годишно, закупени от банката. Но въпреки това тръгнахме навън. Основни потърпевши бяха главно съседните държави, особено Турция и Югославия. Обикновено се отиваше за ден-два, но се пътуваше с ужасно много багаж. Огромни куфари, сакове, бохчи. Изненадата беше, че на връщане багажът е наполовина. Мистерия? Не съвсем. Просто бяхме открил хитър начин да умножим 30те долара, поверени ни от държавата.
На практика в Истанбул можеш да купиш и продадеш всичко. Затова и експериментите не спираха. Тенекиите овче сирене бях хит в началото, но митничарите бързо се усетиха, че ги лъжем. Все пак това е доста тежко за суха храна за из път. После някой каза, че китарите вървят добре. Всеки помъкна поне по две. Митничарят изгледа подредените китари над главите ни в автобуса и измрънка „Мда, май пак имаме пътуващ оркестър”. Трябваше да удвоим 10-те долара на човек, които събирахме за подкуп. Ама си струваше. Аз лично бях успял да изнеса една чисто нова китара, но за по-добър оборот мъкнех и старата кухарка, на която двамата със сестра ми се пробвахме да се учим преди години. За нещастие беше счупена на едно място, но се бях постарал да прикрия дефекта с прилежно залепена с тиксо изрезка от списание. От снимката се усмихваше едрогърдеста блондинка, предизвикателно заголила ляво бедро. Брандингът беше успешен. Мазният турски търговец, с който се пазарих, се задави от умиление и плати за старата китара два пъти повече отколкото за новата.
По едно време хит станаха канарчетата. Малки, жълти. И естествено, продаваха се живи. Преносът им през граница беше труден. Крилатите гадинки доста цирикаха, а това определено би накарало бдителния митничар да реши, че в тези кутии с халва няма халва. Затова канарчетата се упояваха малко преди границата. С хлороформ. Напояваш малко памук, опираш го в нежните им човчици и готово. До Истанбул спят като къпани.
Имаше, обаче, и доста провален износ. Един познат беше чул, че в Турция много добре се харчат гипсовите розетки. Ако не се сещате какво е това – едно време се слагаше на тавана, в основата на полилея. Бяло, гипсово, донякъде красиво. И чупливо. Моят познат се опита да изнесе пет такива. Три се счупиха още по пътя. Четвъртото изтърва на път към хотела в Истанбул, а петото подари на един неизтрезнял уличен търговец. Всъщност онзи получи розетката като бонус, след като плати 10 долара, за да свали ръчно изплетения вълнен пуловер от гърба на моя познат. Последният умря от студ на връщане, но поне не бе с празни ръце.
Моят личен катарзис беше с едни болтове. Някой каза, че имало дефицит на такива в Истанбул. Да, обикновени болтове, за завиване на разни неща. Реших, че ще правя удар. Купих няколко кутии различни по размер болтове, общо около 5-6 килограма. Тъй като беше почти изключено да ги прекарам легално през границата, реших да действам като по филмите. Разпределих повечето метални болтове по дъната на двата сака, с които пътувах. Саковете станаха по-тежки, но какво от това. Останаха някъде към килограм и тогава изгря моята трафикантстка същност. Превърнах баба си в муле.
Женицата пътуваше с нас с идеалната цел да види Света София и Синята Джамия, но трябваше да мъкне по целия път до Истанбул дамска чанта с удивителна тежест. Всъщност баба ми беше желязна и не помръдна, когато митничарят ни накара да извадим целия си багаж от автобуса. Не баба, а Iron Maiden.
После всичко се сгромоляса. Оказа се, че Истанбул си има достатъчно болтове, но един индиец ме съжали и закупи и 6-те килограма желязо за един долар. Всъщност бях готов и да му ги подаря, само и само да не ги мъкна обратно.
В крайна сметка не беше важно да си на печалба. Смисълът беше в това да изкараш долари. Някои превърнаха това в измъчено начало на бизнес кариерата си. Но аз бях от онези наивници, за които доларите се превръщаха бързо в бленувани стоки. Като маратонките. От ония, с големите езици навън. С първите 30 изкарани долара отидох в Капълъ Чарши и смело влязох в първия магазин за обувки. Пред мен се изпречи уродливо дребен търговец с едно око, нещо средно между Йода и обувалка. Избрах си маратонки. Жълти, на зелени черти, с бял език. Поисках 42 номер. Онзи хукна надолу по витите стълби и ми донесе. Погледнах ги. Цъ. Исках същите, но с червен език. Евреинът изсумтя, но все още усмихнато се затътри надолу. Грабнах новия чифт, завъртях ги в ръце и казах, че май с белия език бяха по-хубави. Дребният заби едното си налично око в мен, врътна се и отново затърча към склада по витата стълба надолу, вече леко изнервен. Бутна ми стария чифт маратонки, а аз не ги погледнах с особена любов. Но попитах колко струват, все пак. „30 долара”, извести ме той, вече позабравил да се усмихва. „20 май е по-добре като за тях”, вметнах аз. Но всъщност дали да не бъдат с оранжеви черти, вместо зелени? Онзи преглътна, изсумтя и се изсипа надолу отново. Върна се с нов чифт маратонки и буквално ги хвърли в ръцете ми. Аз ги огледах. Опипах. Подуших. И после просто му ги върнах. Май не ги искам.
Обърнах се и в този миг усетих как в задника ми се забива обувка. Рязко се врътнах. Беше ме ритнал. Стоеше още запъхтян от препускането надолу към склада, събрал гнева в едно око, защото му липсваше второ. Напъха ми маратонките в ръцете и изсъска „Давай 10 долара и се махай!”.
Не го ритнах в отговор. Сделката си беше добра. От 30 смъкнах на 10.
Всъщност през цялата си кариера на куфарен трафикант това беше нещото, което продадох за най-много пари.
Един ритник. За цели 20 долара.
.
