вторник, 20 юли 2010 г.

череши до пръсване


Дъждът бързаше да слезе от небето, зарязал облаците на вятъра. Мокро бе всичко. Камъните, листата, тревата. И тя.
Стоеше облегната на дърво с уморени от плод клони. Червени до пръсване. Пожелани с очи, но недокоснати с пръсти, нито видели устни. Череши.
Погледна го. Беше на метри от нея и буташе косачка напук на мокрия вятър. Дъждът влизаше в бензина и правеше балончета, а косачката подскачаше в задавен ритъм под ръцете му. Мокри и уморени. Като клоните на черешата. Спря се.
Вдигна глава и проправи поглед през капките. Тялото й бе попило дрехите, размекнати от горещия дъжд. Пусна газта, а косачката изхърка сподавено и го освободи. За нея.
Под клоните също валеше, но задъхано. Той влезе в шатрата от спуснати клони, а тя и дървото стояха на място. И чакаха.
Първо се спуснаха дланите му, изтръпнали от нервната косачка. Потърсиха трепета на кръста й. Ритмично.
После се облегна в нея. И потъна.
Устните се намериха налучкано. Вдишай. Не дишай. Сърце. С ръце. Дъждът съскащо изсъхна над настръхналата от желание трева. Да ги посрещне.
А дървото примирено отпусна рамене. За да ги скрие с онези червени до пръсване, пожелани, но недокоснати.
Череши.






.

3 коментара:

Точка каза...

Много е хубаво ... и чувствено.

Valkocompany каза...

Хм,черешата е най - червивия плод:))

Спорт каза...

Най-червивия, но и най-сладкия - поне на мен ми е един от любимите плодове.