Пропускане към основното съдържание

американска мечта


Съседката му викаше Грегъри. При това с уста, пълна с усмивка.
- How are you, Gregory?
Малоумна американска любезност. Той ги съжаляваше. US възпитанието сигурно е болезнено. Отварят ти черепа, вадят каквото намерят там и ти поставят грижливо сгънато нищо. Иначе се казваше Григор. В Добрич си му викаха Гриша, но в Ню Джърси това би звучало доста руско, което си е опасно. Особено с оглед на това, с което бе започнал да се занимава.
- It's about time you bought a new car, Gregory!
Усмихна й се широко и помаха с ръка за довиждане. Майната й. Олющеният му микробус може и да изглеждаше неин набор, но водеше доста по-смислен живот. Беше стар Форд, в някога бял цвят и с два доста грозни надписа откъм вратите – LUIGI PIZZA. Отгоре на всичко някой се беше опитал да изрисува по ламарината от едната страна голяма пица, но се беше получило нещо средно между зъбчат механизъм и повърнат обяд. Американско изкуство от 20ти век. Закупи го преди два месеца за кръглата сума от 100 долара, като в цената влизаха и още четири изтъркани гуми. Сделката беше малоумна, но не го интересуваше. Трябваше му точно такъв микробус.
Запали го и тръгна. Докато излизаше на магистралата се пресегна за картата. Беше си набелязал ново предградие, на изток.
Час по-късно беше на булеварда, осеян с еднакво изглеждащи педантично подредени къщички. Американска мечта – да си разпознаваш къщата по автомобила отпред. Григор нямаше намерение да подбира. Просто спря на бетонната алея пред една от къщите, изгаси двигателя и грабна кутията с пица, която пътуваше до него на седалката.
Госпожата излезе на второто звънене. Беше малко над 30, със сресана като в реклама дълга коса, памучни ужасно бели панталони, навлечена със сивия пуловер на мъжа й. Погледна Григор и примигна. А той стартира речта:
- Hi, вашата Луиджи пица е тук. Дължите 19.99.
Той опъна ръце с кутията отдавна умряла пица и се усмихна мило, като съседско дете. Тя също се усмихна. Но леко сконфузно.
- Ама ние... не сме...
В този момент до крака й се залепи хлапе. Стигаше й до кръста. Спря и хлъцна във възхита:
- Mom...пица!
Тя го погали по главата и продължи благо:
- Не е наша, sweetie. Явно е станала някаква грешка.
Григор смръзна усмивката си. Бръкна с ръка в джоба и извади листче.
- Тук е 171 Penelope Drive, нали?
Госпожата премигна.
- Да. Обаче не сме поръчвали....
Млъкна, защото той беше включил чара на втора. И нямаше спиране.
- Oh, my god... – смотолеви сякаш на себе си Григор, а една сгърчваща се бръчка на челото му плавно потъна навътре. Беше тренирал пред огледалото. Доста добре му се получаваше.
Госпожата се почувства неудобно. Притисна хлапето до крака си и се покашля.
- Oh, sorry... Може би просто са Ви дали грешен адрес...
Григор бързо върна топката:
- Оh, no... Вие не познавате Луиджи...
Естествено. Когато този Луиджи е правел пици и ги е разнасял по домовете с грозния си микробус и двамата не са били родени. Постановката вървеше чудесно. Беше време за най-важната сцена. Статуята на тъжния Григор изведнъж оживя, очите му пробляснаха с идея:
- Мога ли да Ви помоля за нещо?
Тя разцъфна и кимна. Дай им да са от полза. Очарователно.
- Луиджи ще ме уволни ако не изпълня поръчката. Бихте ли била така добра да ми позволите да му звънна, за да му обясня какво се е случило и да ми даде правилния адрес. Please?
Неудържимо! Погледът на Котарака от Шрек! Госпожата си позволи да се замисли само за миг. После заедно с малкия се дръпнаха назад и тя усмихнато покани Григор да влезе. Телефонът бил ей там.
Приближи се бавно. Някак тържествено. Остави кутията с пица на кухненския плот и хвана слушалката. Набра номера, изчака сигнала и започна да говори. Изглеждаше напрегнат, притеснен, дори забърсваше от време на време потта от челото си. Обясняваше нещо разпалено на Луиджи, ръкомахаше, пъшкаше... опитваше се да го убеди, да се оправдае... Госпожата стоеше на входа и тъжно го слушаше с разбиране. Макар че не разбираше и бъкел италиански. То и Григор не разбираше италиански. От пет минути говореше по телефона на чист български.
- Ало, Паисий Хилендарски, обажда се Луиджи. Слушай кво бе, в твоята история пише ли за Гришата, който е на гости на 171 Penelope Drive? А, кажи ми!? И още нещо - от мен да знаеш кво е американска мечта... американска мечта е да си роден в Добрич!
По някое време приключи безумния монолог по телефона и преди да хукне с пицата към следващата къща набързо благодари на развълнуваната госпожа... която била ужасно щастлива да му помогне и би купила пицата, ама всъщност тя явно е за някой, който сигурно си я чака, но тя му желае...
Гледаше го докато се качваше в буса на Луиджи. Ок, нека гледа. Ще го забрави след пет минути.
А той се усмихна на себе си и тръгна към друга къща, малко по-надолу на улицата. И друга госпожа, може би. Но същият спектакъл. И същият телефонен номер, който набираше накрая. Беше регистриран на негово име. Импулсен номер. При всеки разговор с „Луиджи” от телефона на жертвата в сметката му влизаха чисти пари. Американски.
Фасулска работа. Piece of cake.
Ама не кейк, а пица. При това от вчера.





.

Коментари

Майк Рам каза…
Хе-хе, за такава далавера не бих се сетил! :-)
Трябва да си доста изобретателен, за да ти хрумне подобно нещо.
Хахахаххахааха майчицей какава далавера :D:D:D Е, българска му работа, но класна :D

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

Как да изберем рекламна агенция (сп.Мениджър/септември)

Има само един начин. Свиваш показалец и почукваш. Ако кънти на кухо – става. Шегувам се, ама почти. Приликата между динята и рекламната агенция е в това, че разбираш дали става чак след като я опиташ. Пич. В жаргона тази дума е като поощряващо потупване по рамото. За рекламистите, обаче, „пич” е разтърсване на цялото тяло в болезнени конвулсии за период от около три-четири седмици. Pitch е конкурс за избор на рекламна агенция. Усещането е като за екшън, но фабулата е романтично клише с елементи на драма. Сценарият се повтаря. Една компания (в ролята на Клиента) решава, че има нужда от комуникация на свой продукт (или услуга, марка) и тъй като секретарката е прекалено заета, за да измисли всичко това, решават да направят конкурс между няколко рекламни агенции. Добре. Как се търси рекламна агенция? Две кратки движения на показалеца ви делят от Гугъл, но е много рано да се чувствате късметлии. На „рекламна агенция” се обръщат всякакви породи фирми, които имат предмет на дейност Р

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

Утопия за продан (сп. Мениджър/май)

Сигурно е заради притеглянето. Принудени сме да пъплим по планетата, но всъщност искаме да хвърчим в облаците. Живеем в действителност, а жадуваме нереалност. За щастие сме я открили. Приемаме я ежедневно, без значение какви са възрастта ни, полът ни, социалният ни статус. При това навсякъде – на улицата, в колата, на работа, по време на хранене, дори вечер преди лягане. Масова утопия. Наричаме я реклама. През 1516 година Томас Мор пише за един съвършен остров, където всички са равни и благоденстващи. Кръщава го Утопия (от гръцки: οὐ - „не“ и τόπος - „място”, т.е. „не-място“). От името прозира позицията на Мор – съвършеният свят е красива измислица, той не може да съществува. Въпреки това, доста мечтатели след него се опитват да превърнат Утопия в реалност. За добро или зло, все неуспешно. Желанието за съвършенство често води до, меко казано, крайности. Достатъчно е само да се сетим за най-мракобесната идея, хрумвала на човек досега – за чистата раса. Макар и продължила относите

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

Двете страни на завесата.

Може сега да не ми личи особено , но в средата на 80те бях виден ръководител на пионерската организация в родния Пловдив. Отгоре на всичко бях успял да стана няколко пъти лауреат на художествената самодейност (но не ме карайте да обяснявам какво е това). Благодарение на тези си постижения, на една невръстна тийнейджърска възраст се бях издигнал до ежегоден председател на детско-юношеското жури на известния международен фестивал за телевизионно творчество – Златната Ракла. И всичко вървеше чудесно, докато една година оглавяваното от мен жури не реши, че трябва да награди един юношески филм, май беше испански. Филмът беше доста интересен. Накратко - две момчета, навлизащи в пуберитета, изведнъж бяха започнали да изпитват привличане един към друг и това ги объркваше - на моменти ужасяваше, друг път окриляваше... Две объркани момчета, които не знаеха какво да правят със странните си чувства и се лутаха между рая и ада. Фабула, достойна за „Планината Броукбек”, само че сътворена три