Пропускане към основното съдържание

американска мечта


Съседката му викаше Грегъри. При това с уста, пълна с усмивка.
- How are you, Gregory?
Малоумна американска любезност. Той ги съжаляваше. US възпитанието сигурно е болезнено. Отварят ти черепа, вадят каквото намерят там и ти поставят грижливо сгънато нищо. Иначе се казваше Григор. В Добрич си му викаха Гриша, но в Ню Джърси това би звучало доста руско, което си е опасно. Особено с оглед на това, с което бе започнал да се занимава.
- It's about time you bought a new car, Gregory!
Усмихна й се широко и помаха с ръка за довиждане. Майната й. Олющеният му микробус може и да изглеждаше неин набор, но водеше доста по-смислен живот. Беше стар Форд, в някога бял цвят и с два доста грозни надписа откъм вратите – LUIGI PIZZA. Отгоре на всичко някой се беше опитал да изрисува по ламарината от едната страна голяма пица, но се беше получило нещо средно между зъбчат механизъм и повърнат обяд. Американско изкуство от 20ти век. Закупи го преди два месеца за кръглата сума от 100 долара, като в цената влизаха и още четири изтъркани гуми. Сделката беше малоумна, но не го интересуваше. Трябваше му точно такъв микробус.
Запали го и тръгна. Докато излизаше на магистралата се пресегна за картата. Беше си набелязал ново предградие, на изток.
Час по-късно беше на булеварда, осеян с еднакво изглеждащи педантично подредени къщички. Американска мечта – да си разпознаваш къщата по автомобила отпред. Григор нямаше намерение да подбира. Просто спря на бетонната алея пред една от къщите, изгаси двигателя и грабна кутията с пица, която пътуваше до него на седалката.
Госпожата излезе на второто звънене. Беше малко над 30, със сресана като в реклама дълга коса, памучни ужасно бели панталони, навлечена със сивия пуловер на мъжа й. Погледна Григор и примигна. А той стартира речта:
- Hi, вашата Луиджи пица е тук. Дължите 19.99.
Той опъна ръце с кутията отдавна умряла пица и се усмихна мило, като съседско дете. Тя също се усмихна. Но леко сконфузно.
- Ама ние... не сме...
В този момент до крака й се залепи хлапе. Стигаше й до кръста. Спря и хлъцна във възхита:
- Mom...пица!
Тя го погали по главата и продължи благо:
- Не е наша, sweetie. Явно е станала някаква грешка.
Григор смръзна усмивката си. Бръкна с ръка в джоба и извади листче.
- Тук е 171 Penelope Drive, нали?
Госпожата премигна.
- Да. Обаче не сме поръчвали....
Млъкна, защото той беше включил чара на втора. И нямаше спиране.
- Oh, my god... – смотолеви сякаш на себе си Григор, а една сгърчваща се бръчка на челото му плавно потъна навътре. Беше тренирал пред огледалото. Доста добре му се получаваше.
Госпожата се почувства неудобно. Притисна хлапето до крака си и се покашля.
- Oh, sorry... Може би просто са Ви дали грешен адрес...
Григор бързо върна топката:
- Оh, no... Вие не познавате Луиджи...
Естествено. Когато този Луиджи е правел пици и ги е разнасял по домовете с грозния си микробус и двамата не са били родени. Постановката вървеше чудесно. Беше време за най-важната сцена. Статуята на тъжния Григор изведнъж оживя, очите му пробляснаха с идея:
- Мога ли да Ви помоля за нещо?
Тя разцъфна и кимна. Дай им да са от полза. Очарователно.
- Луиджи ще ме уволни ако не изпълня поръчката. Бихте ли била така добра да ми позволите да му звънна, за да му обясня какво се е случило и да ми даде правилния адрес. Please?
Неудържимо! Погледът на Котарака от Шрек! Госпожата си позволи да се замисли само за миг. После заедно с малкия се дръпнаха назад и тя усмихнато покани Григор да влезе. Телефонът бил ей там.
Приближи се бавно. Някак тържествено. Остави кутията с пица на кухненския плот и хвана слушалката. Набра номера, изчака сигнала и започна да говори. Изглеждаше напрегнат, притеснен, дори забърсваше от време на време потта от челото си. Обясняваше нещо разпалено на Луиджи, ръкомахаше, пъшкаше... опитваше се да го убеди, да се оправдае... Госпожата стоеше на входа и тъжно го слушаше с разбиране. Макар че не разбираше и бъкел италиански. То и Григор не разбираше италиански. От пет минути говореше по телефона на чист български.
- Ало, Паисий Хилендарски, обажда се Луиджи. Слушай кво бе, в твоята история пише ли за Гришата, който е на гости на 171 Penelope Drive? А, кажи ми!? И още нещо - от мен да знаеш кво е американска мечта... американска мечта е да си роден в Добрич!
По някое време приключи безумния монолог по телефона и преди да хукне с пицата към следващата къща набързо благодари на развълнуваната госпожа... която била ужасно щастлива да му помогне и би купила пицата, ама всъщност тя явно е за някой, който сигурно си я чака, но тя му желае...
Гледаше го докато се качваше в буса на Луиджи. Ок, нека гледа. Ще го забрави след пет минути.
А той се усмихна на себе си и тръгна към друга къща, малко по-надолу на улицата. И друга госпожа, може би. Но същият спектакъл. И същият телефонен номер, който набираше накрая. Беше регистриран на негово име. Импулсен номер. При всеки разговор с „Луиджи” от телефона на жертвата в сметката му влизаха чисти пари. Американски.
Фасулска работа. Piece of cake.
Ама не кейк, а пица. При това от вчера.





.

Коментари

Майк Рам каза…
Хе-хе, за такава далавера не бих се сетил! :-)
Трябва да си доста изобретателен, за да ти хрумне подобно нещо.
Хахахаххахааха майчицей какава далавера :D:D:D Е, българска му работа, но класна :D

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

5 (пет)

Портфейлът беше до носните й кърпички. Знаеше си. Все там се напъхва, използвайки суматохата в дамската й чанта. Отвори го. Кожено празно пространство, в което се мъдреше една самотна банкнота. Последните й пет лева. Финалната банкнота от пикливите й спестявания, готова да си отиде срещу пакет цигари, които тя желаеше до лудост. Пресегна се и с леко трепереща ръка подаде банкнотата на магазинерката. Още съвсем малко и щеше да пуши... Магазинерката пое банкнотата и я огледа. Дали ще почнат скоро и петолевки да правят измамниците? Сигурно, то само това остана... Кво искаше тая? А, да, цигари. Оф, верно си е време за фас. Само да приключи с клиентите, че се образува и опашка. Я, на тоя съсед как добре му стои риза... Кво да бъде? От това ли? Ето. Ресто пет и двайсет... Пет... и десет... и двайсет... Мъжът пъхна петолевката в джоба на ризата си, усмихна се на магазинерката и излезе навън. Потърси дистанционното в джоба на панталоните и изключи алармата на колата. Запали и тръгна. Шофир

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ/сп.Мениджър/март

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ 1ва част Всяка професионална общност има своя типичен жаргон на общуване. Колкото по-затворено е това общество, толкова по-странен е езика му. Ако ви се наложи да общувате с рекламист, например, е добре да знаете някои от основните му фразеологични особености. Иначе рискувате да го гледате с неразбиране и недоверие, а обикновено той тълкува това като проява на агресия. Чувствително създание е. И така, ето един малък превод на някои от най-използваните фрази в рекламисткия жаргон, без претенции за изчерпателност: Клиентът иска боза – не приемайте буквално това. Бихте се изложили страхотно ако попитате - „и каква му сервирахте - резлива или сладка?” Истината е, че клиентът е принудил агенцията да се откаже от гениалните си идеи и да приложи нещо по-сигурно, тоест скучно. Да напипаш инсайта – не търсете нищо хирургично в тази фраза. Обикновено означава да потърсиш необходимата нагласа в съзнанието на някой потребител, без да отваряш черепа му. Брифнахм

МЛЪК

        Така е било писано, знаеше това. Още когато е поел първата глътка болезнен въздух, а после е минавал през юмруците на живота, когато е трупал слава, опит и пари, а всички мизерници са започнали да го уважават, когато е вървял нагоре по главите на дребните нещастници, без да се обръща дори, през цялото време тя е била негова.   Когато я откри, Наталия живееше със съквартирантката си в две стаи с разхвърляни момичешки глупости, на последния етаж на стара кооперация в центъра. Работеше в туристическа агенция. Временно, според нея. Беше завършила семестриално английска филология, но не бързаше да се дипломира. Както прецени по-късно той - харесваше й да живее с мисълта, че още е малка.   Той ходеше понякога да обядва, напълно сам, в едно забутано и винаги полупразно бистро - встрани от непознатите очи, които винаги го зяпаха с любопитство и завист. Един ден забеляза там Наталия. Беше си купила сандвич с пуешко, студен чай и кафе. Изследваше я тайно, през слънчевите си

Как да изберем рекламна агенция (сп.Мениджър/септември)

Има само един начин. Свиваш показалец и почукваш. Ако кънти на кухо – става. Шегувам се, ама почти. Приликата между динята и рекламната агенция е в това, че разбираш дали става чак след като я опиташ. Пич. В жаргона тази дума е като поощряващо потупване по рамото. За рекламистите, обаче, „пич” е разтърсване на цялото тяло в болезнени конвулсии за период от около три-четири седмици. Pitch е конкурс за избор на рекламна агенция. Усещането е като за екшън, но фабулата е романтично клише с елементи на драма. Сценарият се повтаря. Една компания (в ролята на Клиента) решава, че има нужда от комуникация на свой продукт (или услуга, марка) и тъй като секретарката е прекалено заета, за да измисли всичко това, решават да направят конкурс между няколко рекламни агенции. Добре. Как се търси рекламна агенция? Две кратки движения на показалеца ви делят от Гугъл, но е много рано да се чувствате късметлии. На „рекламна агенция” се обръщат всякакви породи фирми, които имат предмет на дейност Р

Злото е мъртво. Да живее злото.

Днес беше понеделник. Хиляди американци излязоха спонтанно да пеят химн, курсът на долара тръгна нагоре, а навъсеният петрол падна от радост с почти долар. В понеделник светът полудя от щастие. Обама уби Осама. В нашата приказка на отплатата добрият премахна лошия и сега следва познатото „всички яли, пили и живяли сто години”... Добре, мъртъв е. Възпитаният християнин има заучена реплика, когато някой умре. Нека я кажем заедно. Погледни снимката вляво и повтаряй с мен: Б о г д а г о п р о с т и. Не е лесно, знам. В съзнанието ти почти неусетно препускат въпроси. Кой Бог да му прости? Защо да му прощава? Защо точно моят Бог да му прощава? Ок, няма смисъл. Нека опитаме друго. Погледни пак снимката и се опитай да си представиш този човек без брада. А сега без чалма. А сега с няколко десетки години по-млад. А сега си го представи като дете, което ти се усмихва от снимката. Дете, което е умряло днес, в понеделник. Би ли поискал прошка за него сега? Да, по-лесно е. Защото някак с