Игра за двама

Маслинени кръгчета, притворени до огън. Какво ли означаваше този поглед?
- Няма значение.
Това беше първото, което му каза. Минута преди да метне непокорната си грива встрани и вятърът от нея да парфюмира стаята. На интересна ли се правеше?
Добре де, беше му интересна. Затова я беше попитал с какво се занимава. Дълбоко в него любопитството се бореше с желанието да я вижда потопена в неизвестност. Или просто искаше да я види потопена в каквото и да е, стига да е по коса, токчета и нокти.
- А ти?
Май го попита нещо. А, да. Върната топка.
- Аз ли? Ами работя върху себе си.
Опит да е интересен. Нелепо. Сега му оставаше да преброи до три преди да проследи как впитият гръб на блузката й се отдалечава в посока „някой друг, който умее да води разговори”. Едно. Две. Три.
- Тоест си доставяш удоволствие?
Още беше тук. Между пръстите й бе поникнала цигара. Явно мислеше да остане за малко. Подаде й огънче и се възползва:
- Да, стига да не опитвам с дясната. Левичар съм.
Дали се усмихна? Или просто издишаше дима настрани, за да не го издухва в него... Би се приело като покана. Секунда мълчание. Тя го фиксира с маслинените кръгчета и някак равнодушно излепи:
- Значи в момента съм ти откъм неопитната дясна страна?
Кожата му настръхна като провесена навън мокра хартия. Разговорът започна да опира притеснително в слабините му и трябваше да си събере гласа обратно:
- Така е, но днес ми се експериментира.
Цигарата й изсъска и се сгърчи, притисната в пепелника. Без да вдига поглед, тя даде на белите си зъби си дъвка, а езикът й сочно се включи в следващата реплика:
- Някои експерименти са опасни.
Той не успя да отвърне веднага. Ръката му съвсем неволно бе докоснала нейната, но тръпките преминаха по гърба и спряха в корените на косата му.
- Това заплаха ли е?
Тя се наведе към ухото му и пусна там думи от хапещ въздух:
- Не. Това е обещание.
После стана бързо. Ръцете му нахълтаха в косата й.
И после устни. И пръсти. Устни. И пръсти.
Половин час по-късно лежаха слепени сред легло от разхвърляни дрехи. Той си събираше дъха от пода със затворени очи. По памет. А нейното тяло пулсираше, изтласквайки събрани капки. От него.
После помълчаха. Трябваше им време, за да превключат. Игрите им бяха увлекателни и се вживяваха в ролите. Всеки път.
Тя се съвзе първа:
- Заключи ли, мили?
- Да. И навих будилника, пак за осем. Лека нощ, мила.
Целувка. Затворени очи. Усмивка.
Да, ще бъде лека.





.

приморие

Счупени черупки
от мидени милувки.

Чайки гълтат крясък.

Морето жадно е.
За пясък.





.

череши до пръсване

Дъждът бързаше да слезе от небето, зарязал облаците на вятъра. Мокро бе всичко. Камъните, листата, тревата. И тя.
Стоеше облегната на дърво с уморени от плод клони. Червени до пръсване. Пожелани с очи, но недокоснати с пръсти, нито видели устни. Череши.
Погледна го. Беше на метри от нея и буташе косачка напук на мокрия вятър. Дъждът влизаше в бензина и правеше балончета, а косачката подскачаше в задавен ритъм под ръцете му. Мокри и уморени. Като клоните на черешата. Спря се.
Вдигна глава и проправи поглед през капките. Тялото й бе попило дрехите, размекнати от горещия дъжд. Пусна газта, а косачката изхърка сподавено и го освободи. За нея.
Под клоните също валеше, но задъхано. Той влезе в шатрата от спуснати клони, а тя и дървото стояха на място. И чакаха.
Първо се спуснаха дланите му, изтръпнали от нервната косачка. Потърсиха трепета на кръста й. Ритмично.
После се облегна в нея. И потъна.
Устните се намериха налучкано. Вдишай. Не дишай. Сърце. С ръце. Дъждът съскащо изсъхна над настръхналата от желание трева. Да ги посрещне.
А дървото примирено отпусна рамене. За да ги скрие с онези червени до пръсване, пожелани, но недокоснати.
Череши.






.

наглътки

Неочаквано щастие,
поникнало в гърлото.
Засяда на дъното
на парче суха душа.

Полей го с очи.
Животът е жажда.
За сълзи.






.

тераса по нощница

Луна развлечена.
Пеперуди препечени.
Далечни коли хъркат снощен бензин.
Тихо за другите.
Пръсти по буквите.
Маса поскърцва от написан език.
Тя е цигарена.
В очите й канен съм.
Нощ се преструва на миг.




.

докосване

Прогледнали слепоочия
туптящи до зрящо
взират се в пръстите
нощем.

Настръхнали връхчета
пипащи пърхащо.
от лошите мисли
ме пощят.









.

до последна капка

Мила дъще,

Щом четеш това значи съм напуснала този свят и съм се пренесла в земите на дедите ни. Това ще се случи и с теб, но след много време. След цели две-три седмици. Затова реших да ти помогна с някои практични съвети, за да не губиш време в опознаването на света.
И така. Да започнем от вятъра. Той е просто въздух, тръгнал в насрещното. Но е гаден. Блъска се в теб нарочно. Не му обръщай внимание. Той си се размотава безцелно, а ти си тръгнала на вечеря. Мисли само за нея.
Избирай оживени места за хранене. Там има по-голямо разнообразие. Освен това всички за заети с разговори помежду си и няма да ти обръщат толкова внимание.
Избирай внимателно храната. Не се хвърляй на първото парче месо, което ти поднесат.
Колкото и да ти пробутват голи бутове, мръвката откъм врата е най-вкусна. Понякога се опитват да я скрият с висока яка или, колко наивно, тънък шал. Не се отказвай. Насочи се внимателно, избери необходимата пролука и действай.
Никога не привличай внимание по време на вечеря. Възпитала съм те да се храниш културно, без да мляскаш и сумтиш. Колкото по-тихо ядеш, толкова по-голям е шанса да се нахраниш. И да останеш жива.
Приеми факта бързо, мила дъще. Храненето е опасно за живота. Бъди винаги нащрек и в готовност да напуснеш ако те забележат. Един шамар те дели от петното кръв.
Накрая най-важният съвет, дъще моя. Запомни го.
Райд е ад.

Винаги твоя,

Мама.






.

трала лала

Ала бала ми е нещо,
чувствам леко куку руку.
Във главата трала лала
и горещи туту руту.

На какво ли ти приличам,
писнал щръкнал вувузел.
Ясно е, че съм зависим.
Силна доза теб съм взел.







.

2:06

Ще бъде два часа и шест минути.
Вятър гълта топлината.
Заспиват си нормално лудите.
А ние светим й на тъмнината.





.

подноктие

Изсъхнали спомени
ръчно отронени.

Нищо оставено
отминало щавено.

Спомени няма.
Само десет верни
неотминало черни.
Нокти.




.

"My police" (English version)

Окрилен от новия химн на МВР, си позволих да преведа текста на английски. Може да е министерство на вътрешни работи, но и чужденците в родината ни имат право да разберат какво е казал Евтим Евтимов и какво е изпял Веселин Маринов за биещото сърце на държавата.

И така, първо оригиналният текст на Евтим Евтимов:

Ако някой някъде предава
своето отечество и слава,
ако клетвата за дълг прегази
моята полиция ме пази.

А ето и моя превод:

If someone somewhere transmits
his fatherhood and glory
if curse for duty overrides
my police not come in me.


Моля ви, подкрепете моя превод.
Нека целият свят научи за това, което усещаме... докато полицията ни обича.









.

американска мечта

Съседката му викаше Грегъри. При това с уста, пълна с усмивка.
- How are you, Gregory?
Малоумна американска любезност. Той ги съжаляваше. US възпитанието сигурно е болезнено. Отварят ти черепа, вадят каквото намерят там и ти поставят грижливо сгънато нищо. Иначе се казваше Григор. В Добрич си му викаха Гриша, но в Ню Джърси това би звучало доста руско, което си е опасно. Особено с оглед на това, с което бе започнал да се занимава.
- It's about time you bought a new car, Gregory!
Усмихна й се широко и помаха с ръка за довиждане. Майната й. Олющеният му микробус може и да изглеждаше неин набор, но водеше доста по-смислен живот. Беше стар Форд, в някога бял цвят и с два доста грозни надписа откъм вратите – LUIGI PIZZA. Отгоре на всичко някой се беше опитал да изрисува по ламарината от едната страна голяма пица, но се беше получило нещо средно между зъбчат механизъм и повърнат обяд. Американско изкуство от 20ти век. Закупи го преди два месеца за кръглата сума от 100 долара, като в цената влизаха и още четири изтъркани гуми. Сделката беше малоумна, но не го интересуваше. Трябваше му точно такъв микробус.
Запали го и тръгна. Докато излизаше на магистралата се пресегна за картата. Беше си набелязал ново предградие, на изток.
Час по-късно беше на булеварда, осеян с еднакво изглеждащи педантично подредени къщички. Американска мечта – да си разпознаваш къщата по автомобила отпред. Григор нямаше намерение да подбира. Просто спря на бетонната алея пред една от къщите, изгаси двигателя и грабна кутията с пица, която пътуваше до него на седалката.
Госпожата излезе на второто звънене. Беше малко над 30, със сресана като в реклама дълга коса, памучни ужасно бели панталони, навлечена със сивия пуловер на мъжа й. Погледна Григор и примигна. А той стартира речта:
- Hi, вашата Луиджи пица е тук. Дължите 19.99.
Той опъна ръце с кутията отдавна умряла пица и се усмихна мило, като съседско дете. Тя също се усмихна. Но леко сконфузно.
- Ама ние... не сме...
В този момент до крака й се залепи хлапе. Стигаше й до кръста. Спря и хлъцна във възхита:
- Mom...пица!
Тя го погали по главата и продължи благо:
- Не е наша, sweetie. Явно е станала някаква грешка.
Григор смръзна усмивката си. Бръкна с ръка в джоба и извади листче.
- Тук е 171 Penelope Drive, нали?
Госпожата премигна.
- Да. Обаче не сме поръчвали....
Млъкна, защото той беше включил чара на втора. И нямаше спиране.
- Oh, my god... – смотолеви сякаш на себе си Григор, а една сгърчваща се бръчка на челото му плавно потъна навътре. Беше тренирал пред огледалото. Доста добре му се получаваше.
Госпожата се почувства неудобно. Притисна хлапето до крака си и се покашля.
- Oh, sorry... Може би просто са Ви дали грешен адрес...
Григор бързо върна топката:
- Оh, no... Вие не познавате Луиджи...
Естествено. Когато този Луиджи е правел пици и ги е разнасял по домовете с грозния си микробус и двамата не са били родени. Постановката вървеше чудесно. Беше време за най-важната сцена. Статуята на тъжния Григор изведнъж оживя, очите му пробляснаха с идея:
- Мога ли да Ви помоля за нещо?
Тя разцъфна и кимна. Дай им да са от полза. Очарователно.
- Луиджи ще ме уволни ако не изпълня поръчката. Бихте ли била така добра да ми позволите да му звънна, за да му обясня какво се е случило и да ми даде правилния адрес. Please?
Неудържимо! Погледът на Котарака от Шрек! Госпожата си позволи да се замисли само за миг. После заедно с малкия се дръпнаха назад и тя усмихнато покани Григор да влезе. Телефонът бил ей там.
Приближи се бавно. Някак тържествено. Остави кутията с пица на кухненския плот и хвана слушалката. Набра номера, изчака сигнала и започна да говори. Изглеждаше напрегнат, притеснен, дори забърсваше от време на време потта от челото си. Обясняваше нещо разпалено на Луиджи, ръкомахаше, пъшкаше... опитваше се да го убеди, да се оправдае... Госпожата стоеше на входа и тъжно го слушаше с разбиране. Макар че не разбираше и бъкел италиански. То и Григор не разбираше италиански. От пет минути говореше по телефона на чист български.
- Ало, Паисий Хилендарски, обажда се Луиджи. Слушай кво бе, в твоята история пише ли за Гришата, който е на гости на 171 Penelope Drive? А, кажи ми!? И още нещо - от мен да знаеш кво е американска мечта... американска мечта е да си роден в Добрич!
По някое време приключи безумния монолог по телефона и преди да хукне с пицата към следващата къща набързо благодари на развълнуваната госпожа... която била ужасно щастлива да му помогне и би купила пицата, ама всъщност тя явно е за някой, който сигурно си я чака, но тя му желае...
Гледаше го докато се качваше в буса на Луиджи. Ок, нека гледа. Ще го забрави след пет минути.
А той се усмихна на себе си и тръгна към друга къща, малко по-надолу на улицата. И друга госпожа, може би. Но същият спектакъл. И същият телефонен номер, който набираше накрая. Беше регистриран на негово име. Импулсен номер. При всеки разговор с „Луиджи” от телефона на жертвата в сметката му влизаха чисти пари. Американски.
Фасулска работа. Piece of cake.
Ама не кейк, а пица. При това от вчера.





.

морнинг джулай

Шурти вода. Съседка мие.
Кола куца. Двигател вие.
Ало. Ало. Телефон в ухо.
Трамвай. Скръц. Колело.
Токчета тропат. Ти-ви битиви-ра.
Куче. Бау. Птичка пикира.

Морнинг джулай.
Ай. Ай. Ай.