Пропускане към основното съдържание

unUSUAL SUSPECT


Беше преди 8 години. Тогава карах един мерцедес с мъдростта и поведението на гранитен паметник. Точно седнах в изтърбушеното му сиво кресло, когато някой отвори вратата до ухото ми и чух простичкото, но удивително:
- Излез от колата, бавно!
Беше униформен. Държеше вратата и ме гледаше с криво надървен поглед. Не му отвърнах със същата любов. Просто излязох сковано.
- С лице към автомобила!
Командата дойде от втори герой, само че цивилен, с черти на тъпоъгълен триъгълник. Обърнах се към колата и в този миг две ръце ме опряха на покрива, а после ме опипаха като в евтин филм. Нищо еротично, за щастие.
- Така. Дай си документите. Бавно.
Цивилният. Бръкнах внимателно за личната карта и му я подадох. А той съсредоточено я зачете. После я прибра в джоба на сакото с провиснали джобове.
- Така. Сега тръгваме.
Понечих да запитам нещо, но цивилният просто обърна ревера на сакото си. Значка на НСБОП. Сигурно ги продават по Интернет, но тази изглеждаше изтъркано истинска. Под лъжичката ми леко забълбука. Преглътнах.
И потеглихме по малката уличка. Пеша. Дори не посмях да попитам къде отиваме. За момент се зачудих дали трябва да съм им благодарен, че не ми сложиха белезници. Ама се спрях. Беше рано за стокхолмски синдром.
Униформеният леко изостана по улицата, извади радиостанция и започна тихо да докладва. Успях да чуя откъслечни фрази - «да, хванахме го», «не, сам е», «не, няма нищо в него», «да, идваме».
Излязохме на булеварда и в този миг до нас заораха гуми на полицейска кола. От нея рязко изскочиха още трима униформени, както и едно костюмено човече, което застана пред мен, на сантиметри. Беше отчайващо нисък. Не че аз съм кой знае колко висок, но този дребният трябваше да рискува вратните си жили, за да държи погледа си в челото ми.
- Взехте ли му документите?
Говореше на тях, без да откъсне поглед от мен. Фиксираше ме с мътно сини очички под обилно рунтави вежди. Беше смъртоносно дребен и опасно набит.
- Така... – започна и той. Май са наблегнали на тая дума в обучението им – Отиваме в районното.
Вече бях свикнал с усещането за чувал, но в мига, в който си представих как ме товарят в патрулка и ме карат в полицейско управление, се съвзех.
- А-а-а, момент... – няколко чифта очи със свалени предпазители се отправиха към мен, но продължих – Не знам за какво ще ме водите в районното, но искам само да помоля после да ме върнете тук, че колата ми е паркирана ей там...
Настъпи неловко мълчание. Дори ми се стори, че някои от тях се замислиха. Боже, какво им причинявах тая вечер... Стокхолм, здравей.
- Така... – малкият обезвреди напрежението – Ти, ти, и ти. Идвате с нас.
После се обърна към мен.
- Отиваме с твойта кола.
Нямах време да зяпна. След минута се натоварихме в мерцедеса. Отзад стояха двама от униформените и дребният между тях - отпуснат член по средата на две напрегнати топки. Отпред вдясно се разположи цивилният със значката от НСБОП. Арестуваният бях аз. Но шофирах. При това за пръв път в живота си без да ми пука. Наредиха ми да карам по забранени улици, в насрещното, дори минах на червено на едно празно кръстовище. Яко, липсваше ми само син буркан.
- Мога да се закълна, че си ти.... – смотолеви пак оня вдясно.
Той не спираше да ме зяпа. По изражението му личеше, че изживява дълбока професионална драма. Съжалих го. Направо бих си признал, ако знаех какво.
Пристигнахме в районното в пълно мълчание. Вкараха ме в една стаичка метър на два и ме настаниха в продънено кресло. Всички изпълзяха нанякъде, а при мен остана само моя човек, с тъпоъгълната мутра. Облегна се на ръба на бюрото и кръстоса ръце. Лицето му беше празно от съдържание. Само очите му имаха мисия - да ме държат притиснат към креслото.
Изведнъж загрях. Нямах основание да се чувствам виновен и явно това ги объркваше. Бяха свикнали да надушват виновниците. Ако се съди по аромата на креслото, вината ухае на спарено.
Вратата се отвори рязко и в стаята влезе дребният. Застана пред мен и изпъшка.
- Може да си ходиш.
Изправих се внимателно.
- Не съм арестуван вече, така ли?
Онзи изсумтя.
- Абе кой е казал, че си бил арестуван? Просто отговаряш на описанието. Трябваше да те проверим.
После ми обясни. От месеци се опитвали да го хванат. Накрая затегнали обръча. Получили информация, че е в една къща в района на моя офис. Точно щели да го закопчаят и той духнал. Минути по-късно видяли мен, който отговарям на описанието на онзи, да отварям колата си.... Другото го знаех.
Дребният въздъхна, сбърчи оклюмалите вежди и ми върна личната карта. Имах усещането, че ми я връчва официално. Почувствах се горд член на обществото. Отново.
После онзи просто се изнесе от стаята. Дори не ми каза довиждане.
- Кво работиш?
Тъпоъгълното ченге. Бях забравил, че е в стаята. Подадох му визитка. Онзи я загледа с недоверие. Нормално, беше на английски.
- Ъ-ъ-ъ.... някакъв директор?
- Ами да, творчески.
- Фирмата с кво се занимава?
- Правим реклами.
- А, верно ли? Кви реклами правите?
Тоя въпрос ми е любим. Хубави реклами правим, кви други.
- Моята жена много гледа реклами – продължи да говори онзи докато палеше цигара. Изведнъж го осени гениална идея – Абе, дали не може да я уредиш там да работи нещо в рекламата?
- Ами... с какво се занимава тя? – проявих любезно любопитство.
Онзи ме изгледа изкъсо.
- Медицинска сестра е.
- Става. Добър бекграунд е тва.
Не ме разбра, но му хареса.
- Я кажи някоя реклама дето си я правил?
Бях почнал да му ставам симпатичен.
- Ами... например тая с Део, който целува една жаба...
Почнах скромно. А лицето на онзи грейна.
- Ха, ама тва е любимата реклама на жената! Я чакай малко....
Хвана телефона на бюрото и набра ритмично.
- Алоу, ко праиш... а, ясно... абе, знаеш ли кой арестувах тука... ами оня дето е правил жабата! Аха... Ама май не е виновен... Аха... Хубаво, аре чао.
Излязох навън, този път сам и свободен. После в колата свалих сенника и погледнах огледалото. Аз бях.
Забравих да ви кажа. Онзи, на чието описание съм отговарял. Търсели го за убийство.






.
илюстрация за блога - Ана Младенова

Коментари

Ivan Antrov каза…
Хубаво, много хубаво
настроение като в неделя дъждовен следобяд (каквото всъщност си е). пивко повествование, браво...

чакаме още :)

Ванката Антров
З. каза…
А аз така се зарадвах тогава! Пфу!

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

ОБРИЧАМ ТЕ

        Така е било писано, знаеше това. Още когато е поел първата глътка болезнен въздух, а после е минавал през юмруците на живота, когато е трупал слава, опит и пари, а всички мизерници са започнали да го уважават, когато е вървял нагоре по главите на дребните нещастници, без да се обръща дори, през цялото време тя е била негова.   Когато я откри, Наталия живееше със съквартирантката си в две стаи с разхвърляни момичешки глупости, на последния етаж на стара кооперация в центъра. Работеше в туристическа агенция. Временно, според нея. Беше завършила семестриално английска филология, но не бързаше да се дипломира. Както прецени по-късно той - харесваше й да живее с мисълта, че още е малка.   Той ходеше понякога да обядва, напълно сам, в едно забутано и винаги полупразно бистро - встрани от непознатите очи, които винаги го зяпаха с любопитство и завист. Един ден забеляза там Наталия. Беше си купила сандвич с пуешко, студен чай и кафе. Изследваше я тайно, през слънчевите си

МЪМРЕЦИ

Погледнато от планината, малкото селце приличаше на разпилян ситен пъзел. Отблизо се виждаше, че никой вече не иска да го подрежда. Напуснати къщички с разчоплени мазилки и отдавна изстинали комини. Дворчета, превзети от цъфнали магарешки тръни и диви, бодливи малини. Малката джамия все така гледаше към небето, но то от безбожно дълго време не беше чувало мюезин. В селцето бяха останали двайсетина старци, които се събуждаха преди слънцето и заспиваха заедно с него. Преди брояха делниците в очакване на почивните дни, когато по прашните улици идваха автомобили за доставка на внуци. Но и това приключи. Малко по малко забързаният модерен живот дръпна щепсела на семейните традиции и остави старците в селцето да си гаснат кротко, сами.   Сред няколко призрачни къщи, точно до разпадащата се сграда на началното училище и над рекичката, идваща от планината, бяха спретнатият двор и малката къщичка на Фатме. Дребната старица помнеше, че преди няколко години й оставаха две-три до 90. Живееше в

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

Не се отказвайте от идеи, които клиентът не очаква.

 За пръв път публикувам в блога си разговор. Сигурно защото срещу мен беше Елица Николова, в интервю за любимото списание Мениджър. И защото нещата, за които си говорим, са важни. Поне за мен и хората около мен.  Приятно четене.   НЕ СЕ ОТКАЗВАЙТЕ ОТ ИДЕИ, КОИТО КЛИЕНТЪТ НЕ ОЧАКВА. Желязната логика в света на бизнеса често изглежда несъвместима с разбиващия сърцето език на рекламата. Но от изначално напрегнатите отношения между клиент и криейтив зависи не само как един бранд ще се появи пред света. От тях зависят развитието и смисълът на двете индустрии. Разговаряме с Радослав Бимбалов, един от собствениците на The Smarts, за отношенията между бизнеса и творческите агенции - не просто защото е убеден, че веднъж в историята си трябва да решиш да се откажеш от свой голям клиент. А защото това е важно за пътя на идеите В интернет е пълно със статии от рода на "5 тайни за щастлива връзка между клиент и агенция". Отвори която и да е, за да видиш, че зву

тъпотъжно

Умората седеше удобно на клепачите му и си клатеше краката. Беше малка умора и затова петите й не достигаха още до зениците му. Бяха й обещали, че като порасне ще може да рита очите му. Болезнена умора. Такава искаше да стане. Да може да уцели с един ритник зеницата му и да накара очната му ябълка да се разтресе като желе в черната си дупка. Само да порасне... Разклати пак левия си крак. Със засилка, назад. Ми не става. Не го докосна дори. Само му стои на клепачите. Бяха й обещали, че като стане истински голяма умора ще гледа как... Изведнъж светът се обърна с джобовете нагоре и умората се оказа без почва под краката си. Започна да пада. Все по-падаше и падаше докато накрая се размаза в беззвучно пльок върху бяла чаршафена повърност. Никой не й беше казал, че умората води до сън. А сънят затваря очите. Тя беше малка умора. На малките умори не се казва всичко.

black swan !!!

Дращи отвътре и плаши. Аз е във плен. До черно е в бяло. И плаче. За мен.