Пропускане към основното съдържание

unUSUAL SUSPECT


Беше преди 8 години. Тогава карах един мерцедес с мъдростта и поведението на гранитен паметник. Точно седнах в изтърбушеното му сиво кресло, когато някой отвори вратата до ухото ми и чух простичкото, но удивително:
- Излез от колата, бавно!
Беше униформен. Държеше вратата и ме гледаше с криво надървен поглед. Не му отвърнах със същата любов. Просто излязох сковано.
- С лице към автомобила!
Командата дойде от втори герой, само че цивилен, с черти на тъпоъгълен триъгълник. Обърнах се към колата и в този миг две ръце ме опряха на покрива, а после ме опипаха като в евтин филм. Нищо еротично, за щастие.
- Така. Дай си документите. Бавно.
Цивилният. Бръкнах внимателно за личната карта и му я подадох. А той съсредоточено я зачете. После я прибра в джоба на сакото с провиснали джобове.
- Така. Сега тръгваме.
Понечих да запитам нещо, но цивилният просто обърна ревера на сакото си. Значка на НСБОП. Сигурно ги продават по Интернет, но тази изглеждаше изтъркано истинска. Под лъжичката ми леко забълбука. Преглътнах.
И потеглихме по малката уличка. Пеша. Дори не посмях да попитам къде отиваме. За момент се зачудих дали трябва да съм им благодарен, че не ми сложиха белезници. Ама се спрях. Беше рано за стокхолмски синдром.
Униформеният леко изостана по улицата, извади радиостанция и започна тихо да докладва. Успях да чуя откъслечни фрази - «да, хванахме го», «не, сам е», «не, няма нищо в него», «да, идваме».
Излязохме на булеварда и в този миг до нас заораха гуми на полицейска кола. От нея рязко изскочиха още трима униформени, както и едно костюмено човече, което застана пред мен, на сантиметри. Беше отчайващо нисък. Не че аз съм кой знае колко висок, но този дребният трябваше да рискува вратните си жили, за да държи погледа си в челото ми.
- Взехте ли му документите?
Говореше на тях, без да откъсне поглед от мен. Фиксираше ме с мътно сини очички под обилно рунтави вежди. Беше смъртоносно дребен и опасно набит.
- Така... – започна и той. Май са наблегнали на тая дума в обучението им – Отиваме в районното.
Вече бях свикнал с усещането за чувал, но в мига, в който си представих как ме товарят в патрулка и ме карат в полицейско управление, се съвзех.
- А-а-а, момент... – няколко чифта очи със свалени предпазители се отправиха към мен, но продължих – Не знам за какво ще ме водите в районното, но искам само да помоля после да ме върнете тук, че колата ми е паркирана ей там...
Настъпи неловко мълчание. Дори ми се стори, че някои от тях се замислиха. Боже, какво им причинявах тая вечер... Стокхолм, здравей.
- Така... – малкият обезвреди напрежението – Ти, ти, и ти. Идвате с нас.
После се обърна към мен.
- Отиваме с твойта кола.
Нямах време да зяпна. След минута се натоварихме в мерцедеса. Отзад стояха двама от униформените и дребният между тях - отпуснат член по средата на две напрегнати топки. Отпред вдясно се разположи цивилният със значката от НСБОП. Арестуваният бях аз. Но шофирах. При това за пръв път в живота си без да ми пука. Наредиха ми да карам по забранени улици, в насрещното, дори минах на червено на едно празно кръстовище. Яко, липсваше ми само син буркан.
- Мога да се закълна, че си ти.... – смотолеви пак оня вдясно.
Той не спираше да ме зяпа. По изражението му личеше, че изживява дълбока професионална драма. Съжалих го. Направо бих си признал, ако знаех какво.
Пристигнахме в районното в пълно мълчание. Вкараха ме в една стаичка метър на два и ме настаниха в продънено кресло. Всички изпълзяха нанякъде, а при мен остана само моя човек, с тъпоъгълната мутра. Облегна се на ръба на бюрото и кръстоса ръце. Лицето му беше празно от съдържание. Само очите му имаха мисия - да ме държат притиснат към креслото.
Изведнъж загрях. Нямах основание да се чувствам виновен и явно това ги объркваше. Бяха свикнали да надушват виновниците. Ако се съди по аромата на креслото, вината ухае на спарено.
Вратата се отвори рязко и в стаята влезе дребният. Застана пред мен и изпъшка.
- Може да си ходиш.
Изправих се внимателно.
- Не съм арестуван вече, така ли?
Онзи изсумтя.
- Абе кой е казал, че си бил арестуван? Просто отговаряш на описанието. Трябваше да те проверим.
После ми обясни. От месеци се опитвали да го хванат. Накрая затегнали обръча. Получили информация, че е в една къща в района на моя офис. Точно щели да го закопчаят и той духнал. Минути по-късно видяли мен, който отговарям на описанието на онзи, да отварям колата си.... Другото го знаех.
Дребният въздъхна, сбърчи оклюмалите вежди и ми върна личната карта. Имах усещането, че ми я връчва официално. Почувствах се горд член на обществото. Отново.
После онзи просто се изнесе от стаята. Дори не ми каза довиждане.
- Кво работиш?
Тъпоъгълното ченге. Бях забравил, че е в стаята. Подадох му визитка. Онзи я загледа с недоверие. Нормално, беше на английски.
- Ъ-ъ-ъ.... някакъв директор?
- Ами да, творчески.
- Фирмата с кво се занимава?
- Правим реклами.
- А, верно ли? Кви реклами правите?
Тоя въпрос ми е любим. Хубави реклами правим, кви други.
- Моята жена много гледа реклами – продължи да говори онзи докато палеше цигара. Изведнъж го осени гениална идея – Абе, дали не може да я уредиш там да работи нещо в рекламата?
- Ами... с какво се занимава тя? – проявих любезно любопитство.
Онзи ме изгледа изкъсо.
- Медицинска сестра е.
- Става. Добър бекграунд е тва.
Не ме разбра, но му хареса.
- Я кажи някоя реклама дето си я правил?
Бях почнал да му ставам симпатичен.
- Ами... например тая с Део, който целува една жаба...
Почнах скромно. А лицето на онзи грейна.
- Ха, ама тва е любимата реклама на жената! Я чакай малко....
Хвана телефона на бюрото и набра ритмично.
- Алоу, ко праиш... а, ясно... абе, знаеш ли кой арестувах тука... ами оня дето е правил жабата! Аха... Ама май не е виновен... Аха... Хубаво, аре чао.
Излязох навън, този път сам и свободен. После в колата свалих сенника и погледнах огледалото. Аз бях.
Забравих да ви кажа. Онзи, на чието описание съм отговарял. Търсели го за убийство.






.
илюстрация за блога - Ана Младенова

Коментари

Ivan Antrov каза…
Хубаво, много хубаво
настроение като в неделя дъждовен следобяд (каквото всъщност си е). пивко повествование, браво...

чакаме още :)

Ванката Антров
З. каза…
А аз така се зарадвах тогава! Пфу!

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

В ИМЕТО НА МАРКАТА

Да измислиш име на нещо понякога е дори по-трудна работа от това да го създадеш. Моята майка притежаваше чудесното нетипично име Гроздана, цял живот го недолюбваше и се подвизаваше под името Грета, но в същото време беше изключително благодарна на родителите си, че не са я кръстили съвсем точно на баба й… Как се е казвала баба й? Ще ви кажа по-късно. Да се върнем на това как се дава име. Сблъсках се с тази трудност на невръстна възраст, когато получих правото да притежавам папагал.   По някаква случайност по същото време сестра ми беше луднала по Бийтълс и аз реших, че моят нов късоопашат приятел в клетка трябва да се казва Пол. Не че пееше като него. Напротив, почти не издаваше звук. Просто беше разсеян, жълт, леко пухкав и някак миловиден. Пол, отвсякъде. По същото време обществото, в което растях, кръщаваше нещата по сложен, труден за произнасяне и абсурден за запомняне начин. Следвайки съветския пример, предприятията в родината ни гордо носеха гръмки имена, сглобен

предтоплие

Слънце ближе сняг. Вафлени покриви. Небето е жадно за пролет.

5 (пет)

Портфейлът беше до носните й кърпички. Знаеше си. Все там се напъхва, използвайки суматохата в дамската й чанта. Отвори го. Кожено празно пространство, в което се мъдреше една самотна банкнота. Последните й пет лева. Финалната банкнота от пикливите й спестявания, готова да си отиде срещу пакет цигари, които тя желаеше до лудост. Пресегна се и с леко трепереща ръка подаде банкнотата на магазинерката. Още съвсем малко и щеше да пуши... Магазинерката пое банкнотата и я огледа. Дали ще почнат скоро и петолевки да правят измамниците? Сигурно, то само това остана... Кво искаше тая? А, да, цигари. Оф, верно си е време за фас. Само да приключи с клиентите, че се образува и опашка. Я, на тоя съсед как добре му стои риза... Кво да бъде? От това ли? Ето. Ресто пет и двайсет... Пет... и десет... и двайсет... Мъжът пъхна петолевката в джоба на ризата си, усмихна се на магазинерката и излезе навън. Потърси дистанционното в джоба на панталоните и изключи алармата на колата. Запали и тръгна. Шофир

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ/сп.Мениджър/март

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ 1ва част Всяка професионална общност има своя типичен жаргон на общуване. Колкото по-затворено е това общество, толкова по-странен е езика му. Ако ви се наложи да общувате с рекламист, например, е добре да знаете някои от основните му фразеологични особености. Иначе рискувате да го гледате с неразбиране и недоверие, а обикновено той тълкува това като проява на агресия. Чувствително създание е. И така, ето един малък превод на някои от най-използваните фрази в рекламисткия жаргон, без претенции за изчерпателност: Клиентът иска боза – не приемайте буквално това. Бихте се изложили страхотно ако попитате - „и каква му сервирахте - резлива или сладка?” Истината е, че клиентът е принудил агенцията да се откаже от гениалните си идеи и да приложи нещо по-сигурно, тоест скучно. Да напипаш инсайта – не търсете нищо хирургично в тази фраза. Обикновено означава да потърсиш необходимата нагласа в съзнанието на някой потребител, без да отваряш черепа му. Брифнахм

Двете страни на завесата.

Може сега да не ми личи особено , но в средата на 80те бях виден ръководител на пионерската организация в родния Пловдив. Отгоре на всичко бях успял да стана няколко пъти лауреат на художествената самодейност (но не ме карайте да обяснявам какво е това). Благодарение на тези си постижения, на една невръстна тийнейджърска възраст се бях издигнал до ежегоден председател на детско-юношеското жури на известния международен фестивал за телевизионно творчество – Златната Ракла. И всичко вървеше чудесно, докато една година оглавяваното от мен жури не реши, че трябва да награди един юношески филм, май беше испански. Филмът беше доста интересен. Накратко - две момчета, навлизащи в пуберитета, изведнъж бяха започнали да изпитват привличане един към друг и това ги объркваше - на моменти ужасяваше, друг път окриляваше... Две объркани момчета, които не знаеха какво да правят със странните си чувства и се лутаха между рая и ада. Фабула, достойна за „Планината Броукбек”, само че сътворена три