неделя, 13 юни 2010 г.

дий ме

Гепваш гривата с лявата, стъпваш на стремето, после се мяташ. Тяло връз тяло. Отгоре си ти. За твое добро е да запазите позата. Седнал си върху гръб, какъвто никога няма да имаш. Кожа от мускули. Мухите я треперят. Дърпаш нескопосано повода - груб кожен ремък в изнежените ти длани от нещо, което също наричаш кожа. Колко още да дръпнеш? Дали ще я заболи? После стискаш леко бедра и тя тръгва, сякаш цял живот те е чакала. Клатиш се отгоре, с надежда, че и на нея й е поне малко хубаво. Ходите. Разхождате се. Тя стъпва елегантно, крак след крак. Все пак ги има четири. А ти си отгоре й, тежък и ухилен. Не че й пука. Ако можеше да те няма, щеше да се метне на вятъра и да си му го върне за всичките пъти, в които гадничко е бъркал в ушите й. Пръхти нервно. Дали не замисля да те метне в храстите? Шубе. Инстинктивно стягаш бедра, а тя те разбира по своему. Тръс, веднага. Подскача в леко тичане, а ти си в желирани конвулсии.
О, чакай. На пътя има найлонова торбичка. Защо е обърната? Защо е бяла? Мирише ли на себе си? Въпросите се препъват в главата й, а тя самата спънато спира. Торбичката изисква проверка. Благородно я оставяш да провери с нос. Нищо, че си платил да си с нея за час, а тя ти пилее от времето за глупости. Тръгвате пак, покрай вишни, които влизат в ушите ти. Навира те там заради локвите, в които не обича да стъпва. С официалните подкови е явно. В този миг чува Нещото. Неясното, страшно, ужасяващо Нещо, което я кара да заподскача като върху котлон. А ти си палачинка, безмилостно подхвърляна. Успяваш някак си да дръпнеш поводи към себе си, дясната ръка завърта главата, тялото я следва. Две завъртания на място. Танц в диво пръхтене, не за страст, а за успокоение. А Нещото е червен джип, който тя е чула изведнъж, от другата страна на хълма. Дългите уши те правят сприхав.
После пак й казваш, че е страхотна. Че никога не си бил с по-добра от нея. Дежурните глупости. Кротва се и си тръгвате обратно. Тя е малко изтощена, по задника й се спускат вади пот, мухите жадно лочат. След малко ще слезеш от нея, а тя ще изпръхти доволно, защото си свършил. После ще се наведе. И ще си хапне. Любовта на конете минава през стомаха. Дори и на женските.







.

1 коментар:

Анонимен каза...

"Дори глупаци като мен поема да напишат могат, ала да сътвори дърво,е привилегия на Бога" Джойс Килмър