Пропускане към основното съдържание

Айл би бак!

Ако не влизате за пръв път в този блог със сигурност знаете историята за моята сергия. На нея продавах корекомски лъскавини на зажаднелия за дребни удоволствия българин в началото на 90те. Сергийката ми беше бутик за онова време. Бранд до бранда. Някои от тях бяха лесни за произнасяне. Малборо (дори на галено Боро), кемъл (дублетна форма - Камéл), ригли сперминт (доста притеснително), сприте (точно така, спрайт), дори зуп (за по недосетливите - 7up). Някои, обаче, бяха жив кошмар за прочитане. Например цигарите «Peter Stuyvesant». Истинско чудо беше, че хората се престрашаваха да си купуват от тях. „Може ли една кутия Петер Стюйвесант?”. Ужасна реплика. Чувах я всеки път, когато някой си мислеше, че е просташко да каже „дай едни от тия”. Българинът трябваше внезапно да свикне с чуждите езици, които ни заливаха отвсякъде. Чуждият език вече не беше само руски.
Ну, плохо.
В същото време всекидневно около сергията ми се навърташе едно дребно, мургаво, генетично мръсно хлапе, което посрещаше усмивката ми с:
- Гудморнинг!
А преди да изчезне просто излепваше:
- Айл би бак!
Или пък:
- Аста лависта, бейбе!
А често използваше и:
- Шоу ми дъ мъни!
Давахме му. По малко. Беше на около 8. Цигане, родено щото ей така. И така живеещо. Не можеше да смята, чете или пише, но използваше страхотни английски фрази, при това съвсем на място. Репликите, естествено, бяха познати на всички ни. Просто пускаха цигането да стои на топло и сухо в кварталното кино. А то гледаше десетки пъти филмите, без да може да прочете субтитрите. И попиваше английските фрази.
- Бооонд. Жеймс Бооонд!
Така се представи в онзи горещ летен ден. Беше по къси сиво-мръсни панталонки, полуживи джапанки и гол до кръста, намокрил се почти целия на чешмата на автогарата отзад. Вървеше по тротоара и пръскаше минувачите. Явен спектакъл за нас, продаващите зад сергиите. И си беше смешно. Някои от хората се прикриваха с ръце, други побягваха ужасено. Все пак ги пръска малко мръсно циганче, сигурно водата е заразена или поне мирише на скапано. А отгоре на всичко викаше:
- Юл би дед!
Една дебела лелка получи порция пръски по овалната си рокля от пъстроцветен отврат. Това явно я ужаси, но тя не загуби присъствие на мощния си дух, а просто замахна с дамската си чанта по посока на цигането. И то, естествено, отскочи. Само крачка встрани. Но достатъчно, за да стъпи на улицата.
После всичко стана доста бързо. И доста ужасно.
Микробусът точно паркираше до тротоара, когато малкото мокро мургаво нещо просто се напъха под гумите му. Спирачките бяха заглушени от писъците на всички, които видяхме.
Беше жив. Гумата беше минала през бедрото на левия му крак. За щастие болницата беше на две крачки и просто го отнесохме там.
Вкараха го веднага в операционната и започнаха да му събират бедрото. После отнякъде се появиха родителите му. Дошли да видят стоката си. А ние си тръгнахме.
Не го видяхме повече.
Минаха месеци. Бях преустановил работа на сергията, отидох да следвам в София. За един уикенд бях в Пловдив. Навън бе почти зима. Студът бавно стягаше земята в болезнена мимика. По улиците забързано пъплеха сгушили се в себе си хора. А аз чаках на автогарата автобус, който да ме отнесе към един още по-необичащ ме град.
Тогава изведнъж го видях. Същата щръкнала навсякъде коса, бели зъби, мургави устни. И може би малко по-висок. Вървеше към мен. И куцаше.
Позна ме. Спря се и ме погледна някак ухилено без умисъл.
- Гуд морнинг!
Попитах го как е. Бил „окей”. Не му ли е студено? Само цъкна. Бил „окей”.
Не му повярвах. Беше облечен в тънко горнище на анцуг, с окъсани краища и избелели цветове. Бръкнах в сака си и извадих второто си зимно яке, което бях помъкнал към София. Старичко, но любимо.
Малкият се ухили. Стоеше му леко нелепо, но като му навих ръкавите беше... „окей”. Той се врътна и беше на метър, когато го попитах как му е крака и защо още куца.
Спря да се хили.
За пръв път чух да говори на чист български, без типичните английски фрази.
- Не става. Казаха, че може да го режат.
После нави левия си крачол и ми показа. Гангрената е лилаво гнусна.
Не знам как съм реагирал. Май никак. А той пак се ухили.
И миг преди да изчезне завинаги от живота ми каза:
- Айл би бак!
Замълчах. "Окей" е чужда реплика.







.

Коментари

Solo каза…
Човече, това не беше хич забавно :(
Историята е много силна и е разказана талантливо и увлекателно. Поздравления!
Анонимен каза…
Haresva mi!
САНДО каза…
Чудесен разказ! И най-нахално настоявам за още :-)))
Анонимен каза…
Silen, valnuvasht, hubav razkaz.

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

Рекламен смях / сп.Мениджър / април

а) по-голямата част от рекламите по света и у нас се опитват да пробият черепното ограждение на потребителското съзнание с един от най-използваните методи на общуване   – хумора. б) по-голямата част от рекламите са предназначени за жени. А сега да съберем А и Б. Разсмей една жена и тя е твоя, твърди старата поговорка. Ето това е причината повечето реклами да се опитват да са смешни. С това изчерпахме и без това поизчерпаната тема за присъствието на хумора в рекламата. Сега можете спокойно да преминете на другата страница. Но вие четете това, значи все още сте тук. Явно очаквате да ви разсмея, все пак съм рекламист. Не се учудвам. Рекламистите се превръщат в комиците на съвремието – във времето на бързото хранене комедията по телевизията е 30 секунди. Ние създаваме образи, ситуации, измисляме фрази, вицове. Само и само да ви разсмеем или поне усмихнем и така да ви стане симпатичен и най-обикновения, дори скучен продукт. От старите актьори съм чувал, че най-трудното нещо

Огледалото Пеевски.

Един незнаен войн на пиар-фронта вкара в хлътналите устни на Пеевски фразата, че е успял мъж на 33 и будната ни онлайн глутница избухна в гняв. Справедливо сякаш. Но защо се изненадахме? Последните 20на години родният индивид постепенно, уверено и почти закономерно избяга от ролята си на послушен социално равен идиот. Откъснат от разпадналото се стадо, българинът придоби нещо, което нямаше преди – цел за лична реализация, при това в битка с останалите. Този социален сблъсък обикновено по-лесно ражда жертви. Оцелелите се броят на пръсти. В нормалните географски ширини тази битка продължава столетия. Но ние нямахме време. Невръстно в свободата си, обществото ни някак припряно излъчи своите победители. И те станаха символите на успеха, моделите за подражание, мечтаните шаблони. Ако искаш да си красива жена – трябва да си глупава. Спри да четеш след като научиш азбуката, вкарай силикон в изпъкналите си части и участвай в конкурс за красота. После позиционирай правилно продукта с

непубликация

Мога да ви докажа, че сте хора. Лесно е. Ще ви хвана за гърлото и ще шептя в зениците ви докато не изтръгна от там капка по капка цялото ви съжаление. После ще ви пусна. И всичко ще продължи по старому. Вие ще останете хора и ще имате своя си живот. За разлика от тези, които сте съжалили... Близо седем хиляди деца живеят без родители. Затова правим ето тази кампания. Вижте клипчето, което направихме и решете как да помогнете - като самите станете приемни родители или просто като помогнете на каузата да достигне до повече хора. Благодаря ви предварително.

мрънмър

Дупе в бяло. Пух и пуф. Ще е щастлив. И друг. Домяу, Джаспър.

Не се отказвайте от идеи, които клиентът не очаква.

 За пръв път публикувам в блога си разговор. Сигурно защото срещу мен беше Елица Николова, в интервю за любимото списание Мениджър. И защото нещата, за които си говорим, са важни. Поне за мен и хората около мен.  Приятно четене.   НЕ СЕ ОТКАЗВАЙТЕ ОТ ИДЕИ, КОИТО КЛИЕНТЪТ НЕ ОЧАКВА. Желязната логика в света на бизнеса често изглежда несъвместима с разбиващия сърцето език на рекламата. Но от изначално напрегнатите отношения между клиент и криейтив зависи не само как един бранд ще се появи пред света. От тях зависят развитието и смисълът на двете индустрии. Разговаряме с Радослав Бимбалов, един от собствениците на The Smarts, за отношенията между бизнеса и творческите агенции - не просто защото е убеден, че веднъж в историята си трябва да решиш да се откажеш от свой голям клиент. А защото това е важно за пътя на идеите В интернет е пълно със статии от рода на "5 тайни за щастлива връзка между клиент и агенция". Отвори която и да е, за да видиш, че зву

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

онлайн лъскане/penthouse04

Повечето заблуди относно самозадоволяването отпаднаха неусетно с времето. Отдавна никой не се притеснява, че ще му изтънее члена, ще ослепее или ще му пораснат косми между пръстите. Най-възвишената лъжа от едно време идваше от етимологията на думата. Като се самозадоволяваш задоволяваш себе си, което те обрича на изолация и съответно ставаш асоциален пъпчив младеж. Всъщност и тогава никой не вярваше, че пъпките идват по тоя начин. Но това с изолацията се оказа вярно. Чекията е моноспектакъл. Обикновено затваряш очи, подвиваш неволно големите пръсти на краката и си представяш някоя близка или не чак толкова близка жена. Факт - това занимание изисква добра зрителна памет. За някои това не е проблем. Един съсед беше хванал 85 годишния си дядо да лъска над мивката в тоалетната. Удивителна памет, нали? Да си спомниш нещо от 30те години на миналия век, което да ти напълни члена с кръв - това е талант. Аз, обаче, говоря за обикновените момчета, като мен. От малки се усетихме, че по памет е

тъпанация

Косата ти натежало настръхва навътре. Опуленото ти слепоочие се разтупква припряно, а носът ти поема ритъма и диша препятствено. И накрая шамар по сгорещените ти тъпанчета. Знам. Отвътре в главата ти нещо бучи. Няма страшно. Появила ти се е мисъл. А в празните пространства се образува ехо.