Пропускане към основното съдържание

Айл би бак!

Ако не влизате за пръв път в този блог със сигурност знаете историята за моята сергия. На нея продавах корекомски лъскавини на зажаднелия за дребни удоволствия българин в началото на 90те. Сергийката ми беше бутик за онова време. Бранд до бранда. Някои от тях бяха лесни за произнасяне. Малборо (дори на галено Боро), кемъл (дублетна форма - Камéл), ригли сперминт (доста притеснително), сприте (точно така, спрайт), дори зуп (за по недосетливите - 7up). Някои, обаче, бяха жив кошмар за прочитане. Например цигарите «Peter Stuyvesant». Истинско чудо беше, че хората се престрашаваха да си купуват от тях. „Може ли една кутия Петер Стюйвесант?”. Ужасна реплика. Чувах я всеки път, когато някой си мислеше, че е просташко да каже „дай едни от тия”. Българинът трябваше внезапно да свикне с чуждите езици, които ни заливаха отвсякъде. Чуждият език вече не беше само руски.
Ну, плохо.
В същото време всекидневно около сергията ми се навърташе едно дребно, мургаво, генетично мръсно хлапе, което посрещаше усмивката ми с:
- Гудморнинг!
А преди да изчезне просто излепваше:
- Айл би бак!
Или пък:
- Аста лависта, бейбе!
А често използваше и:
- Шоу ми дъ мъни!
Давахме му. По малко. Беше на около 8. Цигане, родено щото ей така. И така живеещо. Не можеше да смята, чете или пише, но използваше страхотни английски фрази, при това съвсем на място. Репликите, естествено, бяха познати на всички ни. Просто пускаха цигането да стои на топло и сухо в кварталното кино. А то гледаше десетки пъти филмите, без да може да прочете субтитрите. И попиваше английските фрази.
- Бооонд. Жеймс Бооонд!
Така се представи в онзи горещ летен ден. Беше по къси сиво-мръсни панталонки, полуживи джапанки и гол до кръста, намокрил се почти целия на чешмата на автогарата отзад. Вървеше по тротоара и пръскаше минувачите. Явен спектакъл за нас, продаващите зад сергиите. И си беше смешно. Някои от хората се прикриваха с ръце, други побягваха ужасено. Все пак ги пръска малко мръсно циганче, сигурно водата е заразена или поне мирише на скапано. А отгоре на всичко викаше:
- Юл би дед!
Една дебела лелка получи порция пръски по овалната си рокля от пъстроцветен отврат. Това явно я ужаси, но тя не загуби присъствие на мощния си дух, а просто замахна с дамската си чанта по посока на цигането. И то, естествено, отскочи. Само крачка встрани. Но достатъчно, за да стъпи на улицата.
После всичко стана доста бързо. И доста ужасно.
Микробусът точно паркираше до тротоара, когато малкото мокро мургаво нещо просто се напъха под гумите му. Спирачките бяха заглушени от писъците на всички, които видяхме.
Беше жив. Гумата беше минала през бедрото на левия му крак. За щастие болницата беше на две крачки и просто го отнесохме там.
Вкараха го веднага в операционната и започнаха да му събират бедрото. После отнякъде се появиха родителите му. Дошли да видят стоката си. А ние си тръгнахме.
Не го видяхме повече.
Минаха месеци. Бях преустановил работа на сергията, отидох да следвам в София. За един уикенд бях в Пловдив. Навън бе почти зима. Студът бавно стягаше земята в болезнена мимика. По улиците забързано пъплеха сгушили се в себе си хора. А аз чаках на автогарата автобус, който да ме отнесе към един още по-необичащ ме град.
Тогава изведнъж го видях. Същата щръкнала навсякъде коса, бели зъби, мургави устни. И може би малко по-висок. Вървеше към мен. И куцаше.
Позна ме. Спря се и ме погледна някак ухилено без умисъл.
- Гуд морнинг!
Попитах го как е. Бил „окей”. Не му ли е студено? Само цъкна. Бил „окей”.
Не му повярвах. Беше облечен в тънко горнище на анцуг, с окъсани краища и избелели цветове. Бръкнах в сака си и извадих второто си зимно яке, което бях помъкнал към София. Старичко, но любимо.
Малкият се ухили. Стоеше му леко нелепо, но като му навих ръкавите беше... „окей”. Той се врътна и беше на метър, когато го попитах как му е крака и защо още куца.
Спря да се хили.
За пръв път чух да говори на чист български, без типичните английски фрази.
- Не става. Казаха, че може да го режат.
После нави левия си крачол и ми показа. Гангрената е лилаво гнусна.
Не знам как съм реагирал. Май никак. А той пак се ухили.
И миг преди да изчезне завинаги от живота ми каза:
- Айл би бак!
Замълчах. "Окей" е чужда реплика.







.

Коментари

Solo каза…
Човече, това не беше хич забавно :(
Историята е много силна и е разказана талантливо и увлекателно. Поздравления!
Анонимен каза…
Haresva mi!
САНДО каза…
Чудесен разказ! И най-нахално настоявам за още :-)))
Анонимен каза…
Silen, valnuvasht, hubav razkaz.

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

В ИМЕТО НА МАРКАТА

Да измислиш име на нещо понякога е дори по-трудна работа от това да го създадеш. Моята майка притежаваше чудесното нетипично име Гроздана, цял живот го недолюбваше и се подвизаваше под името Грета, но в същото време беше изключително благодарна на родителите си, че не са я кръстили съвсем точно на баба й… Как се е казвала баба й? Ще ви кажа по-късно. Да се върнем на това как се дава име. Сблъсках се с тази трудност на невръстна възраст, когато получих правото да притежавам папагал.   По някаква случайност по същото време сестра ми беше луднала по Бийтълс и аз реших, че моят нов късоопашат приятел в клетка трябва да се казва Пол. Не че пееше като него. Напротив, почти не издаваше звук. Просто беше разсеян, жълт, леко пухкав и някак миловиден. Пол, отвсякъде. По същото време обществото, в което растях, кръщаваше нещата по сложен, труден за произнасяне и абсурден за запомняне начин. Следвайки съветския пример, предприятията в родината ни гордо носеха гръмки имена, сглобен

предтоплие

Слънце ближе сняг. Вафлени покриви. Небето е жадно за пролет.

5 (пет)

Портфейлът беше до носните й кърпички. Знаеше си. Все там се напъхва, използвайки суматохата в дамската й чанта. Отвори го. Кожено празно пространство, в което се мъдреше една самотна банкнота. Последните й пет лева. Финалната банкнота от пикливите й спестявания, готова да си отиде срещу пакет цигари, които тя желаеше до лудост. Пресегна се и с леко трепереща ръка подаде банкнотата на магазинерката. Още съвсем малко и щеше да пуши... Магазинерката пое банкнотата и я огледа. Дали ще почнат скоро и петолевки да правят измамниците? Сигурно, то само това остана... Кво искаше тая? А, да, цигари. Оф, верно си е време за фас. Само да приключи с клиентите, че се образува и опашка. Я, на тоя съсед как добре му стои риза... Кво да бъде? От това ли? Ето. Ресто пет и двайсет... Пет... и десет... и двайсет... Мъжът пъхна петолевката в джоба на ризата си, усмихна се на магазинерката и излезе навън. Потърси дистанционното в джоба на панталоните и изключи алармата на колата. Запали и тръгна. Шофир

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ/сп.Мениджър/март

РЕКЛАМИСТКИ СУБТИТРИ 1ва част Всяка професионална общност има своя типичен жаргон на общуване. Колкото по-затворено е това общество, толкова по-странен е езика му. Ако ви се наложи да общувате с рекламист, например, е добре да знаете някои от основните му фразеологични особености. Иначе рискувате да го гледате с неразбиране и недоверие, а обикновено той тълкува това като проява на агресия. Чувствително създание е. И така, ето един малък превод на някои от най-използваните фрази в рекламисткия жаргон, без претенции за изчерпателност: Клиентът иска боза – не приемайте буквално това. Бихте се изложили страхотно ако попитате - „и каква му сервирахте - резлива или сладка?” Истината е, че клиентът е принудил агенцията да се откаже от гениалните си идеи и да приложи нещо по-сигурно, тоест скучно. Да напипаш инсайта – не търсете нищо хирургично в тази фраза. Обикновено означава да потърсиш необходимата нагласа в съзнанието на някой потребител, без да отваряш черепа му. Брифнахм

Двете страни на завесата.

Може сега да не ми личи особено , но в средата на 80те бях виден ръководител на пионерската организация в родния Пловдив. Отгоре на всичко бях успял да стана няколко пъти лауреат на художествената самодейност (но не ме карайте да обяснявам какво е това). Благодарение на тези си постижения, на една невръстна тийнейджърска възраст се бях издигнал до ежегоден председател на детско-юношеското жури на известния международен фестивал за телевизионно творчество – Златната Ракла. И всичко вървеше чудесно, докато една година оглавяваното от мен жури не реши, че трябва да награди един юношески филм, май беше испански. Филмът беше доста интересен. Накратко - две момчета, навлизащи в пуберитета, изведнъж бяха започнали да изпитват привличане един към друг и това ги объркваше - на моменти ужасяваше, друг път окриляваше... Две объркани момчета, които не знаеха какво да правят със странните си чувства и се лутаха между рая и ада. Фабула, достойна за „Планината Броукбек”, само че сътворена три