Пропускане към основното съдържание

Рейдио Ха Ха


Началото на 90те. Техническият прогрес в страната на телефонния дуплекс беше в разгара си. Интернет се наричаше вътрешната мрежа между трите компютъра с черно-бели монитори. Принтерът беше с размерите и функциите на тъкачен стан. А заради звука можеше да си помислиш, че е с марка Калашников. В този технологичен бум първата осъществена електронна мечта се наричаше радио. Нямаше частни телевизии, нямаше и професор Вучков, а радиоводещите бяха със статут на звезди. Аз самият започнах в радиото в края на 92-ра, съвсем случайно, с идеята да запълня времето на една прекъсната студентска година. Не ми се получи. Появих се уж за кратко, а радиото промени изцяло съдбата ми. Наричаше се Канал КОМ - една от онези видни пловдивски забележителности от 90-те, които не доживяха да видят новия век. В радиото попаднах на сродни идиоти. Всеки вършеше точно това, което изобщо не може, при това с удивително вдъхновение. Да говориш в ефир не беше кой знае колко трудно. Светва лампа, а за по-сигурно тонрежисьорът от другата страна на стъклото ти дава знак. Ако не си тотален ембацил загряваш, че трябва да си отвориш устата. Какво казваш нямаше особено значение, важното е да кажеш честотата, на която се излъчва радиото. Въпреки това програмната схема беше гъсто населена с наивистични авторски предавания, в които всеки се опитваше да бъде оригинален на всяка дума. С един колега бяхме подпочнали някакво следобедно шоу. Преди всеки ефир се събирахме и правехме сценарий на предаването. Така направихме и в онзи ден. У тях, разхвърляли листове и химикали. Всяка реплика се изписваше с малоумно старание, репетирахме произнасянето й, отработвахме реакции, интонации... Нямаше как това да мине на сухо. Имахме бутилка домашно вдъхновение. Сред плюнки, патос и спорове писането на сценарий свърши заедно с бутилката. Имахме половин час до ефир, а бяхме готови за отрезвителното. В такова приповдигнато състояние на духа и с бодро крива походка влязохме в студиото, хилейки се леко нелепо. Листовете със сценария се изляха върху пода. Колегата се наведе да ги вземе и събори един от микрофоните. Аз се втурнах да му погамам, но не уцелих правилната посока и просто седнах на един стол. Мисля, че имаше микрофон пред мен. Или беше лампа... После отнякъде светна червено. Махащ човек от стъклото. О, да. Здравей. Махнах му и аз. Не, той продължава да маха... А, лампата! О, ние сме! Фък! Шит!
- Здавейте... Тва е Канау... хлъц.... Ком... деведесе и шес... цялу и четери... хлъц.... мегаерца... – мамка му, бяха ми дали по-голям език!
В миг на ужас хвърлих око към сценария, но листовете бяха разпиляни по масата. Нямах идея къде е първа страница, какво е първа, какво е страница и защо ми се повръща, когато виждам сини букви върху бяло. Тогава се сетих, че не съм сам! Помощ! Погледнах наляво и видях колегата. Да, беше там, облегнат на масата, пред микрофона. Спеше.
Спаси ме тонрежисьорът. В един миг се отказа да маха от другата страна на стъклото, дори спря да псува и да крещи, а просто пусна музика, за да преустанови празнотата в ефирното пространство. В това време аз някак си събудих колегата и му пъхнах в ръцете част от листовете на сценария. Песента свършваше. Лампа. Тонрежисьорът маха. Този път влязох без закъснение, при това с картечен откоз.
- Както кадза... хлъц... коегата преди мауку... – той ме изгледа с ужасен поглед. Какво е говорил? Кога? Как?
Бях грабнал лист от сценария, просто някакъв лист, без идея за ред. Четях автоматично, но като влачеща пералня. При това някакви пълни безмислици, извадени от контекст и сценарий.
- ....но, да тчуем мауко муузика... – колегата добави хлъц-а от другия микрофон - ...суедва Маукъл Боутан с парчету...
С разширени от ужас очи тонрежисьорът ми отне ефира и пусна песента по сценарий – нещо на Уитни Хюстън.
В този момент звънна телефона. Вътрешната линия. Погледах го минутка и вдигнах.
- Да?
- Алоу... – гласът на главния редактор. Вцепених се.
- Да?
- Абе.... питчуви... суушам ви тука... вий да не ште пияни бе?
Дори аз го усетих. Той беше по-мотан и от нас.
Преглътнах. И спокойно отвърнах.
- А... Тцъ...хлъц.
- А, ок... шот... хлъц... са притесних нещоу... Ае, бачкайте си...
И затвори.
А аз отидох да будя колегата. Уитни Хюстън свършваше. С писък.





.

Коментари

Geri каза…
Багахахахахайайаххайайа
З. каза…
Това беше като разказ на Пол Гаскойн и Тони Адамс за футболните им години.

Delete, Delete!

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

Не се отказвайте от идеи, които клиентът не очаква.

 За пръв път публикувам в блога си разговор. Сигурно защото срещу мен беше Елица Николова, в интервю за любимото списание Мениджър. И защото нещата, за които си говорим, са важни. Поне за мен и хората около мен.  Приятно четене.   НЕ СЕ ОТКАЗВАЙТЕ ОТ ИДЕИ, КОИТО КЛИЕНТЪТ НЕ ОЧАКВА. Желязната логика в света на бизнеса често изглежда несъвместима с разбиващия сърцето език на рекламата. Но от изначално напрегнатите отношения между клиент и криейтив зависи не само как един бранд ще се появи пред света. От тях зависят развитието и смисълът на двете индустрии. Разговаряме с Радослав Бимбалов, един от собствениците на The Smarts, за отношенията между бизнеса и творческите агенции - не просто защото е убеден, че веднъж в историята си трябва да решиш да се откажеш от свой голям клиент. А защото това е важно за пътя на идеите В интернет е пълно със статии от рода на "5 тайни за щастлива връзка между клиент и агенция". Отвори която и да е, за да видиш, че зву

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Тук. Тук. Тук. Тук.

Създаден съм тук. Вдишал съм този въздух, дали са ми родно име. Сричал съм този език, учил съм имената и на герои, и на глупци. Помнил съм делата и на загинали, и на забравени. Целувал съм знамето, шептял съм клетви. Бил съм горд. И пораснах. Оставям стъпки, зарязвам свое минало, за да заграбя ново. Редя дни и разпилявам знания. Тук. Пораснах и започнах да виждам. Да чувам. Да усещам. Истината. За Тук аз съм Турист. Дошъл съм за малко и Тук няма време. Трябва да използва бързо мен и всичко, което мога или имам. Защото съм Турист, при това загубен. Плащам здравни осигуровки, които не използвам. Плащам пенсионни осигуровки, които няма да използвам. Плащам данъци за пътища, които разбиват колата ми, за която също плащам данъци. Плащам данъци върху данъците, които плащам. Плащам глоби за нарушения, които са ми помогнали да направя. Плащам, за да не платя глоби за нарушения. Плащам, за да хванат тези, на които плащам, за да не платя глоби за нарушения. Плащам за боклуците, с които т

МАЛКИЯТ ЧОВЕК

Срещнах го за пръв път преди 22 години. Попаднах като гост на второто издание на неговото шоу „Как ще ги стигнем…“ Вечерно шоу във формат, който в наши дни мислим, че е създаден от един друг гологлав и по-голям (но само на размери) водещ… Тогава не успях да усетя кой е онзи човек, чиито кино реплики повтарях от дете - между нас имаше цял телевизионен ефир. За щастие година по-късно отново попаднах на него - в единствения тих ъгъл на една пълна с шум маса. Говорихме си. И пихме. И си говорихме. Разказваше какво ли не. За издъхващото ни кино, за кухата ни политика, за Канада на майната си, за българите там, за българите тук. Говореше тихо, но ясно, без излишни думи, без игриви интонации и драматични паузи. Сякаш не държеше да бъде чут на всяка цена. Аз го слушах, на живо, там, сред цигарения дим… а сякаш го виждах другаде. На екрана, на сцената, в моя телевизор. Ролите му бяха като при Чаплин – различни превъплъщения на всъщност един и същ Малък човек, който безрасъдно прави голем

Как да изберем рекламна агенция (сп.Мениджър/септември)

Има само един начин. Свиваш показалец и почукваш. Ако кънти на кухо – става. Шегувам се, ама почти. Приликата между динята и рекламната агенция е в това, че разбираш дали става чак след като я опиташ. Пич. В жаргона тази дума е като поощряващо потупване по рамото. За рекламистите, обаче, „пич” е разтърсване на цялото тяло в болезнени конвулсии за период от около три-четири седмици. Pitch е конкурс за избор на рекламна агенция. Усещането е като за екшън, но фабулата е романтично клише с елементи на драма. Сценарият се повтаря. Една компания (в ролята на Клиента) решава, че има нужда от комуникация на свой продукт (или услуга, марка) и тъй като секретарката е прекалено заета, за да измисли всичко това, решават да направят конкурс между няколко рекламни агенции. Добре. Как се търси рекламна агенция? Две кратки движения на показалеца ви делят от Гугъл, но е много рано да се чувствате късметлии. На „рекламна агенция” се обръщат всякакви породи фирми, които имат предмет на дейност Р

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

Рекламен дим (за сп.Мениджър/окт.'13)

 Пушиш, нали? Добре, хайде сега остави това списание, излез навън и дръпни един фас. После се върни, седни и прочети този текст. Но, моля те, не пуши докато четеш следващите редове. На съвестта ми и без това й е достатъчно тежко… Да, аз съм рекламист и като такъв трябва да нося отговорност за някои твои действия. Особено за навиците, които съм ти помогнал да си създадеш. Пушенето и рекламата. Това е истинска любовна история. Започва още в началото на миналия век, когато рекламата упорито внушава, че пушенето е като храненето – не само безвредно, но и толкова естествено, че чак необходимо. Мъжете, които пушат в рекламите, са със загоряла кожа, твърди ръце и секси нисък глас. Ако пушиш, ти ще бъдеш като тях – неустоим мъжкар в очите на околните, въпреки шкембенцето и плешивото теме в собственото ти огледало. За жените рецептата е друга – рекламите превръщат цигарата в знаме на еманципацията. Пушещата жена е самостоятелна, отворена към света, силна и независима. Освен това пу