Пропускане към основното съдържание

Рейдио Ха Ха


Началото на 90те. Техническият прогрес в страната на телефонния дуплекс беше в разгара си. Интернет се наричаше вътрешната мрежа между трите компютъра с черно-бели монитори. Принтерът беше с размерите и функциите на тъкачен стан. А заради звука можеше да си помислиш, че е с марка Калашников. В този технологичен бум първата осъществена електронна мечта се наричаше радио. Нямаше частни телевизии, нямаше и професор Вучков, а радиоводещите бяха със статут на звезди. Аз самият започнах в радиото в края на 92-ра, съвсем случайно, с идеята да запълня времето на една прекъсната студентска година. Не ми се получи. Появих се уж за кратко, а радиото промени изцяло съдбата ми. Наричаше се Канал КОМ - една от онези видни пловдивски забележителности от 90-те, които не доживяха да видят новия век. В радиото попаднах на сродни идиоти. Всеки вършеше точно това, което изобщо не може, при това с удивително вдъхновение. Да говориш в ефир не беше кой знае колко трудно. Светва лампа, а за по-сигурно тонрежисьорът от другата страна на стъклото ти дава знак. Ако не си тотален ембацил загряваш, че трябва да си отвориш устата. Какво казваш нямаше особено значение, важното е да кажеш честотата, на която се излъчва радиото. Въпреки това програмната схема беше гъсто населена с наивистични авторски предавания, в които всеки се опитваше да бъде оригинален на всяка дума. С един колега бяхме подпочнали някакво следобедно шоу. Преди всеки ефир се събирахме и правехме сценарий на предаването. Така направихме и в онзи ден. У тях, разхвърляли листове и химикали. Всяка реплика се изписваше с малоумно старание, репетирахме произнасянето й, отработвахме реакции, интонации... Нямаше как това да мине на сухо. Имахме бутилка домашно вдъхновение. Сред плюнки, патос и спорове писането на сценарий свърши заедно с бутилката. Имахме половин час до ефир, а бяхме готови за отрезвителното. В такова приповдигнато състояние на духа и с бодро крива походка влязохме в студиото, хилейки се леко нелепо. Листовете със сценария се изляха върху пода. Колегата се наведе да ги вземе и събори един от микрофоните. Аз се втурнах да му погамам, но не уцелих правилната посока и просто седнах на един стол. Мисля, че имаше микрофон пред мен. Или беше лампа... После отнякъде светна червено. Махащ човек от стъклото. О, да. Здравей. Махнах му и аз. Не, той продължава да маха... А, лампата! О, ние сме! Фък! Шит!
- Здавейте... Тва е Канау... хлъц.... Ком... деведесе и шес... цялу и четери... хлъц.... мегаерца... – мамка му, бяха ми дали по-голям език!
В миг на ужас хвърлих око към сценария, но листовете бяха разпиляни по масата. Нямах идея къде е първа страница, какво е първа, какво е страница и защо ми се повръща, когато виждам сини букви върху бяло. Тогава се сетих, че не съм сам! Помощ! Погледнах наляво и видях колегата. Да, беше там, облегнат на масата, пред микрофона. Спеше.
Спаси ме тонрежисьорът. В един миг се отказа да маха от другата страна на стъклото, дори спря да псува и да крещи, а просто пусна музика, за да преустанови празнотата в ефирното пространство. В това време аз някак си събудих колегата и му пъхнах в ръцете част от листовете на сценария. Песента свършваше. Лампа. Тонрежисьорът маха. Този път влязох без закъснение, при това с картечен откоз.
- Както кадза... хлъц... коегата преди мауку... – той ме изгледа с ужасен поглед. Какво е говорил? Кога? Как?
Бях грабнал лист от сценария, просто някакъв лист, без идея за ред. Четях автоматично, но като влачеща пералня. При това някакви пълни безмислици, извадени от контекст и сценарий.
- ....но, да тчуем мауко муузика... – колегата добави хлъц-а от другия микрофон - ...суедва Маукъл Боутан с парчету...
С разширени от ужас очи тонрежисьорът ми отне ефира и пусна песента по сценарий – нещо на Уитни Хюстън.
В този момент звънна телефона. Вътрешната линия. Погледах го минутка и вдигнах.
- Да?
- Алоу... – гласът на главния редактор. Вцепених се.
- Да?
- Абе.... питчуви... суушам ви тука... вий да не ште пияни бе?
Дори аз го усетих. Той беше по-мотан и от нас.
Преглътнах. И спокойно отвърнах.
- А... Тцъ...хлъц.
- А, ок... шот... хлъц... са притесних нещоу... Ае, бачкайте си...
И затвори.
А аз отидох да будя колегата. Уитни Хюстън свършваше. С писък.





.

Коментари

Geri каза…
Багахахахахайайаххайайа
З. каза…
Това беше като разказ на Пол Гаскойн и Тони Адамс за футболните им години.

Delete, Delete!

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

Утопия за продан (сп. Мениджър/май)

Сигурно е заради притеглянето. Принудени сме да пъплим по планетата, но всъщност искаме да хвърчим в облаците. Живеем в действителност, а жадуваме нереалност. За щастие сме я открили. Приемаме я ежедневно, без значение какви са възрастта ни, полът ни, социалният ни статус. При това навсякъде – на улицата, в колата, на работа, по време на хранене, дори вечер преди лягане. Масова утопия. Наричаме я реклама. През 1516 година Томас Мор пише за един съвършен остров, където всички са равни и благоденстващи. Кръщава го Утопия (от гръцки: οὐ - „не“ и τόπος - „място”, т.е. „не-място“). От името прозира позицията на Мор – съвършеният свят е красива измислица, той не може да съществува. Въпреки това, доста мечтатели след него се опитват да превърнат Утопия в реалност. За добро или зло, все неуспешно. Желанието за съвършенство често води до, меко казано, крайности. Достатъчно е само да се сетим за най-мракобесната идея, хрумвала на човек досега – за чистата раса. Макар и продължила относите

музика за проникване

Учителката: Знаете ли кой има най-големи яйца? Иванчо: Слонът! Учителката (възмутено): Не! Иванчо, не си ли чувал за щраус!? Иванчо: Аха... Ся разбирам що са му толкова бавни валсовете. Вицът е стар и може би тъп. Но е факт, че музиката и топките са свързани. Само се сети над колко музика си се празнил в последните десетина години и ще се почувстваш като радио. Свършвал си на рок, поп, ретро, чил аут и кво ли още не. Което те прави радио с кошмарен формат, човече. Но не се вини. Причината за това нелепо разностилие не си ти, а жените. Защото в желанието си да проникнем в тъмното тясно пространство на някоя дама ние сме готови да се съобразим и с най-нелепото й музикално предпочитание. Добре де. Музиката отпуска жената, предразполага я към секс. Значи като се запознаем с жена я водим вкъщи, пускаме й някаква музика и я съсипваме от едночасов секс, при който тя финишира около пет пъти, признава, че вече ни обича, а ние я изпращаме с пляскане по дупето и каним следващата. Звучи красиво

Злото е мъртво. Да живее злото.

Днес беше понеделник. Хиляди американци излязоха спонтанно да пеят химн, курсът на долара тръгна нагоре, а навъсеният петрол падна от радост с почти долар. В понеделник светът полудя от щастие. Обама уби Осама. В нашата приказка на отплатата добрият премахна лошия и сега следва познатото „всички яли, пили и живяли сто години”... Добре, мъртъв е. Възпитаният християнин има заучена реплика, когато някой умре. Нека я кажем заедно. Погледни снимката вляво и повтаряй с мен: Б о г д а г о п р о с т и. Не е лесно, знам. В съзнанието ти почти неусетно препускат въпроси. Кой Бог да му прости? Защо да му прощава? Защо точно моят Бог да му прощава? Ок, няма смисъл. Нека опитаме друго. Погледни пак снимката и се опитай да си представиш този човек без брада. А сега без чалма. А сега с няколко десетки години по-млад. А сега си го представи като дете, което ти се усмихва от снимката. Дете, което е умряло днес, в понеделник. Би ли поискал прошка за него сега? Да, по-лесно е. Защото някак с