Пропускане към основното съдържание

българската длан/МЕНИДЖЪР/юни


Земя, като една човешка длан. И по-голямо сравнение от това не ми е нужно.

Ако се опитаме да прескочим красотата на поезията и погледнем буквално, ще открием и друг аспект от гениалното прозрение на Георги Джагаров. Дланта е по-важна за общуването отколкото устата и очите, взети заедно. С длан се ръкуваш, с нея помахваш, с нея галиш, удряш, пишеш...
През призмата на горното сравнение - дланта, наречена България, общува със света.

Нека си го представим заедно. Изпънете длан. Която и да е от двете.

Погледнете палеца си. Според хиромантията той изразява силата на волята. Палецът е независим от останалите пръсти и това го прави важен. Движението му в комуникацията е от изключително значение. Колкото по-сигурно е то, толкова по-правилно те разбират околните. Ако вдигнеш палеца нагоре, това е ясен сигнал, че всичко е ок. Ако го обърнеш надолу – точно обратното. Българската длан върти прекалено рязко този пръст. Сблъсквал съм се с искреното учудване от страна на чужденци, които се опитват да разберат как така е възможно българите да посрещнат като Спасител един управляващ политик и само месеци по-късно да му обърнат палеца рязко надолу. По същия начин българският палец за секунди си сменя позицията относно приемането на европейските норми, като тази за пушенето на обществени места, например. Нестабилността на волята е опасна за здравето на общуването. Светът гледа мятащия се български палец и се чуди как да вярва на нашата поговорка „Три пъти мери, един път режи”. Склонни сме да вземаме решение прекалено бързо, след което да се откажем от него също толкова бързо. Така често действа българският палец и в бизнеса. Каним чуждите инвеститори и посрещаме парите им по нашенски, с хляб и сол. И съвсем скоро почваме да посипваме същата тази сол върху техните или нашите глави, защото или не сме ги разбрали правилно, или сме им дали повече отколкото дори са поискали... Припряността на този български палец показва сприхавост, която не се цени в улегналия свят.

Но да оставим на мира този пръст и да погледнем нататък. Все още ли е опъната дланта ви? Да видим показалеца.

Той изразява властта и амбициите. Това е пръстът със самочувстието. В българската длан показалецът най-често е използван за посочване. Да сочиш с пръст е упражнение, необяснимо за префинения свят. Ние, обаче, не изпитваме никаква свенливост в това отношение. Когато се появи проблем, за българската длан е най-важно да посочи виновник. Намери ли се той, клеймото с обвинението се поставя мълниеносно, максимално категорично и на всеослушание. На пръв поглед това звучи като да има прозрачност и бързи процедури, но реалността е друга. Дори и посочен, виновникът рядко получава присъда. Ако пък това стане, проблемът се счита за решен и раната бива затворена също толкова мълниеносно, колкото е била отворена. Така остават скрити по-дълбоките фактори, довели до фактическото престъпление на онази посочена с пръст личност. Подобно повърхностно отношение към решаването на националните проблеми е все едно да замиташ боклука под мебелите и после да се чудиш откъде непрекъснато излиза мръсотия... Това е необяснимо за подредените държави, към чието внимание се стремим. Например в една японска компания за производство на автомобили има правила с ред въпроси, които трябва да бъдат поставяни при провинение на даден служител. Така от наглед елементарен производствен гаф с помощта на едно досадно „Защо” се стига до по-сериозните организационни проблеми, които лавинообразно са довели до конкретната човешка грешка.

България като една човешка длан. Нататък по дланта ви. Виждате по средата най-дългия пръст. Хиромантията го определя за символ на човешката идентичност, свързан с най-важните за нас неща от материалния свят. За съжаление средният пръст в българската длан най-често остава смело издаден над присвитите два в съседство. Вулгарността трудно се възприема като нещо приемливо в съвременното общуване. Но ние продължаваме да намираме за забавно, че ни разпознават по целия свят по начина, по който изразяваме негативните си емоции. Тъжно е, че един псуващ на майка футболист от близкото минало е станал етикет за българщината. Но още по-тъжно е, че рисуващият фалоси по тоалетните българин започна да пътува по света и създаде интересна екзотична представа за нацията ни. Ако пак се върнем на хиромантията и средния пръст – явно фалосът е важен за българската идентичност. Нищо ново. Но докато древните египтяни, например, са го използвали за изразяване на плодовитостта и могъществото на рода си, то ние го ползваме, за да обругаем рода си.

До средния пръст се намира безименният пръст. Това е пръстът на творчеството. Каква ирония на съдбата, нали? Точно този пръст си няма име. Точно като липсата на идентичност на българското творчество. Оставихме го в прахта на потъпканата от непохватни научни нозе българска история, забутахме го в приличащи на мазета етнографски музеи, изтипосахме го непохватно в зле изглеждащи рекламни брошури, пръснати тук-там из света. А когато този свят някак си, въпреки всичките ни опити да го скрием, успее да види народното ни творчество, цъка с език и се диви на това изчезнало изкуство. В същото време ние заливаме гостите си с помията на безименни творци, правещи халтура на цената на културната ни гибел. Без особени трудности чалгата си присвои името фолклор. И когато известният актьор и пътешестеник Майкъл Палин представи България с интервю на Азис ние измърморихме под носа си, че това не е единственото, което ни представя пред света... Да, Азис не е единственото. Има и Глория, Ивана, Камелия, Преслава...
Знам какво искате да ми кажете. Има и стойностно съвременно българско изкуство. Има. И това, че то проси пари не е толкова срамно. Срамно е, че проси внимание. При това нашето собствено внимание, а какво да кажем за световното... В същото време извратеното ни, надрусано с криво разбрана свобода медийно пространство, превръща в интернационални герои Човек-глас, който пее фалшиво, стряскаща жена, която измисля нов език, наречен Кен Лий и дори един екземпляр, който твърди, че от икебаната дървесата ги боли. Благодарение на Интернет тези култови герои за кратко засенчват по известност дори Бербатов. Представете си само. Безименен скандинавски бизнесмен гледа в Youtube това българско изкуство. И се усмихва. След което си буква полет за Гърция...
Накрая остава най-малкото пръстче. Кутрето. Съдбата му е да се намира на противоположната страна на най-независимия пръст, палеца. Именно затова кутрето символизира нашата зависимост – връзката ни с останалите. Мисля си, че най-малкият пръст е най-важният в българската длан. В общуването със света сме свикнали да изтъкваме комплекса си за малоценност. Прекалено малки сме били. Хайде да си сложим ръка на сърцето и да си признаем – това не е ли извинение? Нима Австрия е голяма длан? Или пък Швейцария? Когато става дума за поведение на една държава размерът не винаги има значение... Нашият проблем е, че векове наред не можем да приемем факта, че сме станали малки. Живеем с някакво измамно усещане за огромна българска шир. Пеем за нея, пишем за нея. Самочувствието ни, многократно по-голямо от квадратурата ни, е в тотален дисбаланс с поведението ни на комплексиран новак на световната карта. Вместо да се доказваме с минало могъщество, по-добре да влезем в ролята на съвременно малко бижу. Тогава Европа би ни носила с удоволствие на ревера си, колкото и скъпо да й излизаме.
Земя като една човешка длан. За добро или зло, столетия наред българската длан е била предизвиквана от света да се свива главно в юмрук. Нужни са поколения, за да се научим да я държим спокойно изпъната напред. Но и това ще стане.




текстът е публикуван в списание МЕНИДЖЪР/юни 2010



.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

5 (пет)

Портфейлът беше до носните й кърпички. Знаеше си. Все там се напъхва, използвайки суматохата в дамската й чанта. Отвори го. Кожено празно пространство, в което се мъдреше една самотна банкнота. Последните й пет лева. Финалната банкнота от пикливите й спестявания, готова да си отиде срещу пакет цигари, които тя желаеше до лудост. Пресегна се и с леко трепереща ръка подаде банкнотата на магазинерката. Още съвсем малко и щеше да пуши... Магазинерката пое банкнотата и я огледа. Дали ще почнат скоро и петолевки да правят измамниците? Сигурно, то само това остана... Кво искаше тая? А, да, цигари. Оф, верно си е време за фас. Само да приключи с клиентите, че се образува и опашка. Я, на тоя съсед как добре му стои риза... Кво да бъде? От това ли? Ето. Ресто пет и двайсет... Пет... и десет... и двайсет... Мъжът пъхна петолевката в джоба на ризата си, усмихна се на магазинерката и излезе навън. Потърси дистанционното в джоба на панталоните и изключи алармата на колата. Запали и тръгна. Шофир

В ИМЕТО НА МАРКАТА

Да измислиш име на нещо понякога е дори по-трудна работа от това да го създадеш. Моята майка притежаваше чудесното нетипично име Гроздана, цял живот го недолюбваше и се подвизаваше под името Грета, но в същото време беше изключително благодарна на родителите си, че не са я кръстили съвсем точно на баба й… Как се е казвала баба й? Ще ви кажа по-късно. Да се върнем на това как се дава име. Сблъсках се с тази трудност на невръстна възраст, когато получих правото да притежавам папагал.   По някаква случайност по същото време сестра ми беше луднала по Бийтълс и аз реших, че моят нов късоопашат приятел в клетка трябва да се казва Пол. Не че пееше като него. Напротив, почти не издаваше звук. Просто беше разсеян, жълт, леко пухкав и някак миловиден. Пол, отвсякъде. По същото време обществото, в което растях, кръщаваше нещата по сложен, труден за произнасяне и абсурден за запомняне начин. Следвайки съветския пример, предприятията в родината ни гордо носеха гръмки имена, сглобен

боза

Ако я погълнеш наведнъж, резливо в теб ще се излее. Ти пиеш цъфналата ръж, а Бърнс само си пее. НОВО.НОВО.НОВО.НОВО.НОВО.НОВО.НОВО. нецензурна версия (с помощта на Мила, Стела и Елена): Ако си отпред порастнала в цъфналата ръж. Ръжта е явно вкиснала докато си търсиш мъж. извинете. .

Не се отказвайте от идеи, които клиентът не очаква.

 За пръв път публикувам в блога си разговор. Сигурно защото срещу мен беше Елица Николова, в интервю за любимото списание Мениджър. И защото нещата, за които си говорим, са важни. Поне за мен и хората около мен.  Приятно четене.   НЕ СЕ ОТКАЗВАЙТЕ ОТ ИДЕИ, КОИТО КЛИЕНТЪТ НЕ ОЧАКВА. Желязната логика в света на бизнеса често изглежда несъвместима с разбиващия сърцето език на рекламата. Но от изначално напрегнатите отношения между клиент и криейтив зависи не само как един бранд ще се появи пред света. От тях зависят развитието и смисълът на двете индустрии. Разговаряме с Радослав Бимбалов, един от собствениците на The Smarts, за отношенията между бизнеса и творческите агенции - не просто защото е убеден, че веднъж в историята си трябва да решиш да се откажеш от свой голям клиент. А защото това е важно за пътя на идеите В интернет е пълно със статии от рода на "5 тайни за щастлива връзка между клиент и агенция". Отвори която и да е, за да видиш, че зву

по Целзий

Въздухът спря, напукан и твърд. Птици скърцат през него. В далечината - стадо камбани препускат на място.  Събота, по Целзий.