Пропускане към основното съдържание

българската длан/МЕНИДЖЪР/юни


Земя, като една човешка длан. И по-голямо сравнение от това не ми е нужно.

Ако се опитаме да прескочим красотата на поезията и погледнем буквално, ще открием и друг аспект от гениалното прозрение на Георги Джагаров. Дланта е по-важна за общуването отколкото устата и очите, взети заедно. С длан се ръкуваш, с нея помахваш, с нея галиш, удряш, пишеш...
През призмата на горното сравнение - дланта, наречена България, общува със света.

Нека си го представим заедно. Изпънете длан. Която и да е от двете.

Погледнете палеца си. Според хиромантията той изразява силата на волята. Палецът е независим от останалите пръсти и това го прави важен. Движението му в комуникацията е от изключително значение. Колкото по-сигурно е то, толкова по-правилно те разбират околните. Ако вдигнеш палеца нагоре, това е ясен сигнал, че всичко е ок. Ако го обърнеш надолу – точно обратното. Българската длан върти прекалено рязко този пръст. Сблъсквал съм се с искреното учудване от страна на чужденци, които се опитват да разберат как така е възможно българите да посрещнат като Спасител един управляващ политик и само месеци по-късно да му обърнат палеца рязко надолу. По същия начин българският палец за секунди си сменя позицията относно приемането на европейските норми, като тази за пушенето на обществени места, например. Нестабилността на волята е опасна за здравето на общуването. Светът гледа мятащия се български палец и се чуди как да вярва на нашата поговорка „Три пъти мери, един път режи”. Склонни сме да вземаме решение прекалено бързо, след което да се откажем от него също толкова бързо. Така често действа българският палец и в бизнеса. Каним чуждите инвеститори и посрещаме парите им по нашенски, с хляб и сол. И съвсем скоро почваме да посипваме същата тази сол върху техните или нашите глави, защото или не сме ги разбрали правилно, или сме им дали повече отколкото дори са поискали... Припряността на този български палец показва сприхавост, която не се цени в улегналия свят.

Но да оставим на мира този пръст и да погледнем нататък. Все още ли е опъната дланта ви? Да видим показалеца.

Той изразява властта и амбициите. Това е пръстът със самочувстието. В българската длан показалецът най-често е използван за посочване. Да сочиш с пръст е упражнение, необяснимо за префинения свят. Ние, обаче, не изпитваме никаква свенливост в това отношение. Когато се появи проблем, за българската длан е най-важно да посочи виновник. Намери ли се той, клеймото с обвинението се поставя мълниеносно, максимално категорично и на всеослушание. На пръв поглед това звучи като да има прозрачност и бързи процедури, но реалността е друга. Дори и посочен, виновникът рядко получава присъда. Ако пък това стане, проблемът се счита за решен и раната бива затворена също толкова мълниеносно, колкото е била отворена. Така остават скрити по-дълбоките фактори, довели до фактическото престъпление на онази посочена с пръст личност. Подобно повърхностно отношение към решаването на националните проблеми е все едно да замиташ боклука под мебелите и после да се чудиш откъде непрекъснато излиза мръсотия... Това е необяснимо за подредените държави, към чието внимание се стремим. Например в една японска компания за производство на автомобили има правила с ред въпроси, които трябва да бъдат поставяни при провинение на даден служител. Така от наглед елементарен производствен гаф с помощта на едно досадно „Защо” се стига до по-сериозните организационни проблеми, които лавинообразно са довели до конкретната човешка грешка.

България като една човешка длан. Нататък по дланта ви. Виждате по средата най-дългия пръст. Хиромантията го определя за символ на човешката идентичност, свързан с най-важните за нас неща от материалния свят. За съжаление средният пръст в българската длан най-често остава смело издаден над присвитите два в съседство. Вулгарността трудно се възприема като нещо приемливо в съвременното общуване. Но ние продължаваме да намираме за забавно, че ни разпознават по целия свят по начина, по който изразяваме негативните си емоции. Тъжно е, че един псуващ на майка футболист от близкото минало е станал етикет за българщината. Но още по-тъжно е, че рисуващият фалоси по тоалетните българин започна да пътува по света и създаде интересна екзотична представа за нацията ни. Ако пак се върнем на хиромантията и средния пръст – явно фалосът е важен за българската идентичност. Нищо ново. Но докато древните египтяни, например, са го използвали за изразяване на плодовитостта и могъществото на рода си, то ние го ползваме, за да обругаем рода си.

До средния пръст се намира безименният пръст. Това е пръстът на творчеството. Каква ирония на съдбата, нали? Точно този пръст си няма име. Точно като липсата на идентичност на българското творчество. Оставихме го в прахта на потъпканата от непохватни научни нозе българска история, забутахме го в приличащи на мазета етнографски музеи, изтипосахме го непохватно в зле изглеждащи рекламни брошури, пръснати тук-там из света. А когато този свят някак си, въпреки всичките ни опити да го скрием, успее да види народното ни творчество, цъка с език и се диви на това изчезнало изкуство. В същото време ние заливаме гостите си с помията на безименни творци, правещи халтура на цената на културната ни гибел. Без особени трудности чалгата си присвои името фолклор. И когато известният актьор и пътешестеник Майкъл Палин представи България с интервю на Азис ние измърморихме под носа си, че това не е единственото, което ни представя пред света... Да, Азис не е единственото. Има и Глория, Ивана, Камелия, Преслава...
Знам какво искате да ми кажете. Има и стойностно съвременно българско изкуство. Има. И това, че то проси пари не е толкова срамно. Срамно е, че проси внимание. При това нашето собствено внимание, а какво да кажем за световното... В същото време извратеното ни, надрусано с криво разбрана свобода медийно пространство, превръща в интернационални герои Човек-глас, който пее фалшиво, стряскаща жена, която измисля нов език, наречен Кен Лий и дори един екземпляр, който твърди, че от икебаната дървесата ги боли. Благодарение на Интернет тези култови герои за кратко засенчват по известност дори Бербатов. Представете си само. Безименен скандинавски бизнесмен гледа в Youtube това българско изкуство. И се усмихва. След което си буква полет за Гърция...
Накрая остава най-малкото пръстче. Кутрето. Съдбата му е да се намира на противоположната страна на най-независимия пръст, палеца. Именно затова кутрето символизира нашата зависимост – връзката ни с останалите. Мисля си, че най-малкият пръст е най-важният в българската длан. В общуването със света сме свикнали да изтъкваме комплекса си за малоценност. Прекалено малки сме били. Хайде да си сложим ръка на сърцето и да си признаем – това не е ли извинение? Нима Австрия е голяма длан? Или пък Швейцария? Когато става дума за поведение на една държава размерът не винаги има значение... Нашият проблем е, че векове наред не можем да приемем факта, че сме станали малки. Живеем с някакво измамно усещане за огромна българска шир. Пеем за нея, пишем за нея. Самочувствието ни, многократно по-голямо от квадратурата ни, е в тотален дисбаланс с поведението ни на комплексиран новак на световната карта. Вместо да се доказваме с минало могъщество, по-добре да влезем в ролята на съвременно малко бижу. Тогава Европа би ни носила с удоволствие на ревера си, колкото и скъпо да й излизаме.
Земя като една човешка длан. За добро или зло, столетия наред българската длан е била предизвиквана от света да се свива главно в юмрук. Нужни са поколения, за да се научим да я държим спокойно изпъната напред. Но и това ще стане.




текстът е публикуван в списание МЕНИДЖЪР/юни 2010



.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Сексът и гладът 3

Беше едно извадено от фурната лято в началото на 90те. Аз гребях с шепи от току що цъфналата като гнойна пъпка демокрация и пъплещата в калта на соц-а пазарна икономика. По ония стандарти бях „фирмаджия”. Бутикът ми беше уличен, метър на два. Плащах тротоарно право, понякога. Метална конструкция, цвят ръжда. Шкаф отвътре, с катинар, тип секретен. Не че държах нещо вътре. Отгоре - рамка за покривало. Самото покривало беше брезентово и го смъквах всяка вечер, за да не изчезне. В онези дни всичко изчезваше. Бяхме навън, но обществото ни беше затворено. Не допускахме навлеци и смазвахме конкуренцията от другата страна на булеварда с мълчаливо отвращение. Всеки от нас беше достигнал до тази редица от метални масички по различен начин. Аз бях почнал с ластици. За гащи. От онези белите, на парчета по пет метра. Не вървяха особено. Все пак хората не си сменяха толкова често ластиците на гащите дори и в онези гладни години. После съдбата ми се усмихна беззъбо и станах официален представител н

МЛЪК

        Така е било писано, знаеше това. Още когато е поел първата глътка болезнен въздух, а после е минавал през юмруците на живота, когато е трупал слава, опит и пари, а всички мизерници са започнали да го уважават, когато е вървял нагоре по главите на дребните нещастници, без да се обръща дори, през цялото време тя е била негова.   Когато я откри, Наталия живееше със съквартирантката си в две стаи с разхвърляни момичешки глупости, на последния етаж на стара кооперация в центъра. Работеше в туристическа агенция. Временно, според нея. Беше завършила семестриално английска филология, но не бързаше да се дипломира. Както прецени по-късно той - харесваше й да живее с мисълта, че още е малка.   Той ходеше понякога да обядва, напълно сам, в едно забутано и винаги полупразно бистро - встрани от непознатите очи, които винаги го зяпаха с любопитство и завист. Един ден забеляза там Наталия. Беше си купила сандвич с пуешко, студен чай и кафе. Изследваше я тайно, през слънчевите си

Злото е мъртво. Да живее злото.

Днес беше понеделник. Хиляди американци излязоха спонтанно да пеят химн, курсът на долара тръгна нагоре, а навъсеният петрол падна от радост с почти долар. В понеделник светът полудя от щастие. Обама уби Осама. В нашата приказка на отплатата добрият премахна лошия и сега следва познатото „всички яли, пили и живяли сто години”... Добре, мъртъв е. Възпитаният християнин има заучена реплика, когато някой умре. Нека я кажем заедно. Погледни снимката вляво и повтаряй с мен: Б о г д а г о п р о с т и. Не е лесно, знам. В съзнанието ти почти неусетно препускат въпроси. Кой Бог да му прости? Защо да му прощава? Защо точно моят Бог да му прощава? Ок, няма смисъл. Нека опитаме друго. Погледни пак снимката и се опитай да си представиш този човек без брада. А сега без чалма. А сега с няколко десетки години по-млад. А сега си го представи като дете, което ти се усмихва от снимката. Дете, което е умряло днес, в понеделник. Би ли поискал прошка за него сега? Да, по-лесно е. Защото някак с

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

до последна капка

Мила дъще, Щом четеш това значи съм напуснала този свят и съм се пренесла в земите на дедите ни. Това ще се случи и с теб, но след много време. След цели две-три седмици. Затова реших да ти помогна с някои практични съвети, за да не губиш време в опознаването на света. И така. Да започнем от вятъра. Той е просто въздух, тръгнал в насрещното. Но е гаден. Блъска се в теб нарочно. Не му обръщай внимание. Той си се размотава безцелно, а ти си тръгнала на вечеря. Мисли само за нея. Избирай оживени места за хранене. Там има по-голямо разнообразие. Освен това всички за заети с разговори помежду си и няма да ти обръщат толкова внимание. Избирай внимателно храната. Не се хвърляй на първото парче месо, което ти поднесат. Колкото и да ти пробутват голи бутове, мръвката откъм врата е най-вкусна. Понякога се опитват да я скрият с висока яка или, колко наивно, тънък шал. Не се отказвай. Насочи се внимателно, избери необходимата пролука и действай. Никога не привличай внимание по време на вечер

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

тъпотъжно

Умората седеше удобно на клепачите му и си клатеше краката. Беше малка умора и затова петите й не достигаха още до зениците му. Бяха й обещали, че като порасне ще може да рита очите му. Болезнена умора. Такава искаше да стане. Да може да уцели с един ритник зеницата му и да накара очната му ябълка да се разтресе като желе в черната си дупка. Само да порасне... Разклати пак левия си крак. Със засилка, назад. Ми не става. Не го докосна дори. Само му стои на клепачите. Бяха й обещали, че като стане истински голяма умора ще гледа как... Изведнъж светът се обърна с джобовете нагоре и умората се оказа без почва под краката си. Започна да пада. Все по-падаше и падаше докато накрая се размаза в беззвучно пльок върху бяла чаршафена повърност. Никой не й беше казал, че умората води до сън. А сънят затваря очите. Тя беше малка умора. На малките умори не се казва всичко.