Пропускане към основното съдържание

Сексът и гладът 3

Беше едно извадено от фурната лято в началото на 90те. Аз гребях с шепи от току що цъфналата като гнойна пъпка демокрация и пъплещата в калта на соц-а пазарна икономика. По ония стандарти бях „фирмаджия”. Бутикът ми беше уличен, метър на два. Плащах тротоарно право, понякога. Метална конструкция, цвят ръжда. Шкаф отвътре, с катинар, тип секретен. Не че държах нещо вътре. Отгоре - рамка за покривало. Самото покривало беше брезентово и го смъквах всяка вечер, за да не изчезне. В онези дни всичко изчезваше.
Бяхме навън, но обществото ни беше затворено. Не допускахме навлеци и смазвахме конкуренцията от другата страна на булеварда с мълчаливо отвращение. Всеки от нас беше достигнал до тази редица от метални масички по различен начин. Аз бях почнал с ластици. За гащи. От онези белите, на парчета по пет метра. Не вървяха особено. Все пак хората не си сменяха толкова често ластиците на гащите дори и в онези гладни години. После съдбата ми се усмихна беззъбо и станах официален представител на едни мутри със складове за цигари. Почнах да продавам тютюн, алкохол, шоколади и тем подобни вносни чудеса с почти забравен срок на годност. Бях първият на пазара, който иновативно въведе в уличната търговия хладилна чанта с подредени кутийки кока-кола и натурални сокчета, а отпред гордо се пъчеше ръчно изографисана картонена табела „Студени напитки”. После изобретих и продажбата на дъвки-топки на единична бройка, вместо във фабричната им опакована редичка от по 15. Режех ги с ножичка и ги пусках в една празна купа. Далаверка. Излизаха ми с двойна печалба.
Отплеснах се. Всъщност темата беше „Сексът и гладът” и ако някой от вас случайно е чел предните две писания от тази поредица в блога знае, че там става дума за циганки-проститутки. Добре де, и в тази история има циганка. Стоеше на няколко метра от сергията ми, но не продаваше плът, а съжаление. Седеше свита долу, на тротоара, почти на кълбо. Едно създание в толкова смачкано състояние, че трудно можеш да различиш коса от крака. А и не губиш време за това. Просто щедро хвърляш поглед безразличие в протегнатата й ръка. И колкото и да е странно тази купчина нещастие и мръсотия един ден се изправи. Погледнах я. Любопитство, посипано с отвращение. Съществото се изтупа леко (не че имаше смисъл), после куцукайки тръгна. Към мен.
Добре де, сигурно отиваше към тоалетната на автогарата, пред която бяхме подредили сергиите. Извърнах поглед встрани, представяйки си как е оставила бележка на тротоара, където е клечала – „ще се върна след малко”. Ха-ха, колко съм забавен.
- Даай едни от теа.
Това чух, да. Тя съвсем не беше в тоалетната. Беше пред моята сергия.
- Моля?
Не знам как не добавих и „какво ще обичате?”.
- Едни от теа, кафевите... стен мориц.
Така. Преди да ви обясня как устата ми толкова дълго стоя отворена, че един паяк усети далаверата и си спретна паяжина, ще трябва да уточня, че по това време едни от най-луксозните и скъпи цигари на пазара бяха тънките и кафяви St. Moritz, дълги колкото това изречение. Продавах от тях и познавах по физиономия жените, които си ги купуваха от мен. Целевата група беше ювелирно изпълнение – малка и изящна. Тоест нищо общо със съществото, което стоеше пред сергията ми, очаквайки реакция на своята реплика „едни от теа, кафевите, стен мориц”.
Всъщност не чакаше. Просто бръкна някъде (не исках да знам къде) и извади шепа монети. С онази ръка. И ги изсипа върху сергията ми. Беше ясно. Трябваше да ги преброя. Бях толкова ошашкан, че безропотно почнах да броя монетките. 1. 2. 5. 10....
Бяха доста. Но само като брой монети.
- Още лев и двайсе – чух се да казвам.
Тя ме погледна, без капка недоверие. Кимна с чорлавата си глава и съвсем сериозно ми каза:
- Ей са ша дойда.
След което просто се врътна и, заедно с вмирисаните парцали по себе си, се дотътри до работното си място. Пльосна се там и бавно, но съвсем опитно се сгъна в професионалната си поза – разсипана купичка нещастие. На финала отнякъде изпълзя мръсната й ръка, която преди секунди бе изсипала монети върху сергията ми.
После застина. В очакване.
А аз в зяпане. От това състояние ме извадиха клиентите, които напираха за унгарски плодови сокчета с вкус на нищо и швейцарски шоколади, произведени в България. Щях да забравя за циганката, ако не бяха монетите пред мен.
- Готово. На.
Тя. С опъната шепа. Лев и двайсет светеха благодарение на контраста.
Не ми оставаше нищо друго, освен да прибера монетките и да й дам една кутийка от скъпите цигари. Дълги, тънки, кафяви. Как ли ще стоят между пръстите й? Нелепо? Сигурно. Тя мълниесно прибра кутията някъде (не исках да знам къде) и просто забрави за мен. Върна се там, където даваше ръка, за да вземе милост.
А в мен мислите се препъваха една в друга. Една просякиня беше използвала всичките си събрани пари, за да си купи най-скъпите цигари. Дълги, тънки, кафяви.
Представях си. Вечер. Тя тихо присяда на половин пейка пред ламаринения прозорец на боядисаната в синьо и повърнато къщичка. Събува чехли от морните си гъбички. До нея кротко ака хлапе. Отсреща пекат свински уши, а едно куче жадно си облизва задника. Тя ще се усмихне. На живота, на себе си, на мен, който съм я зяпал толкова учудено. И накрая ще си запали една дълга кафява „стен мориц”.
С кеф.
През 90те години всичко се правеше с него.





.

Коментари

أمل каза…
страхотен разказ!
мерси. и всъщност историята си е истинска... ;)
أمل каза…
интересно :)
Lita каза…
невероятно готино написано :)
особено ме изкефи предпоследния параграф :)

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

Утопия за продан (сп. Мениджър/май)

Сигурно е заради притеглянето. Принудени сме да пъплим по планетата, но всъщност искаме да хвърчим в облаците. Живеем в действителност, а жадуваме нереалност. За щастие сме я открили. Приемаме я ежедневно, без значение какви са възрастта ни, полът ни, социалният ни статус. При това навсякъде – на улицата, в колата, на работа, по време на хранене, дори вечер преди лягане. Масова утопия. Наричаме я реклама. През 1516 година Томас Мор пише за един съвършен остров, където всички са равни и благоденстващи. Кръщава го Утопия (от гръцки: οὐ - „не“ и τόπος - „място”, т.е. „не-място“). От името прозира позицията на Мор – съвършеният свят е красива измислица, той не може да съществува. Въпреки това, доста мечтатели след него се опитват да превърнат Утопия в реалност. За добро или зло, все неуспешно. Желанието за съвършенство често води до, меко казано, крайности. Достатъчно е само да се сетим за най-мракобесната идея, хрумвала на човек досега – за чистата раса. Макар и продължила относите

музика за проникване

Учителката: Знаете ли кой има най-големи яйца? Иванчо: Слонът! Учителката (възмутено): Не! Иванчо, не си ли чувал за щраус!? Иванчо: Аха... Ся разбирам що са му толкова бавни валсовете. Вицът е стар и може би тъп. Но е факт, че музиката и топките са свързани. Само се сети над колко музика си се празнил в последните десетина години и ще се почувстваш като радио. Свършвал си на рок, поп, ретро, чил аут и кво ли още не. Което те прави радио с кошмарен формат, човече. Но не се вини. Причината за това нелепо разностилие не си ти, а жените. Защото в желанието си да проникнем в тъмното тясно пространство на някоя дама ние сме готови да се съобразим и с най-нелепото й музикално предпочитание. Добре де. Музиката отпуска жената, предразполага я към секс. Значи като се запознаем с жена я водим вкъщи, пускаме й някаква музика и я съсипваме от едночасов секс, при който тя финишира около пет пъти, признава, че вече ни обича, а ние я изпращаме с пляскане по дупето и каним следващата. Звучи красиво

Глистопад. 1ва серия.

Семейна драма тресе България. Бащата на рода, Бащицата, току що с прискърбие е открил, че неговата любимка - новата министърка на здравеопазването (по-известна като Баба Мляко) се оказва брат на стария министър на здравеопазването. Назрява корупционен скандал. В същото време след няколкомесечно съвместно разследване на ДАНС, УНСС и ДДС се установява, че Альоша в Пловдив всъщност е паметник на Алексей Петров, а идейният проект е на Ахмед Доган, който е получил хонорар в размер. Размерът няма значение. Семейната разруха се засилва съвсем след скандалното разкритие, че причината за ареста на Дънката е печатна грешка. Всъщност органите на реда е трябвало да арестуват не Дънката, а Дянката. С помощта на специални разузнавателни средства е записан разговор при обсъждането на предстояща семейна сватба. На предложението на масата да сядат роднина-милионер-роднина-милионер Дянката заявява, че практически е невъзможно президентът да седне до всеки на масата. В края на серията семейството се с