вторник, 8 юни 2010 г.

Сексът и гладът 3

Беше едно извадено от фурната лято в началото на 90те. Аз гребях с шепи от току що цъфналата като гнойна пъпка демокрация и пъплещата в калта на соц-а пазарна икономика. По ония стандарти бях „фирмаджия”. Бутикът ми беше уличен, метър на два. Плащах тротоарно право, понякога. Метална конструкция, цвят ръжда. Шкаф отвътре, с катинар, тип секретен. Не че държах нещо вътре. Отгоре - рамка за покривало. Самото покривало беше брезентово и го смъквах всяка вечер, за да не изчезне. В онези дни всичко изчезваше.
Бяхме навън, но обществото ни беше затворено. Не допускахме навлеци и смазвахме конкуренцията от другата страна на булеварда с мълчаливо отвращение. Всеки от нас беше достигнал до тази редица от метални масички по различен начин. Аз бях почнал с ластици. За гащи. От онези белите, на парчета по пет метра. Не вървяха особено. Все пак хората не си сменяха толкова често ластиците на гащите дори и в онези гладни години. После съдбата ми се усмихна беззъбо и станах официален представител на едни мутри със складове за цигари. Почнах да продавам тютюн, алкохол, шоколади и тем подобни вносни чудеса с почти забравен срок на годност. Бях първият на пазара, който иновативно въведе в уличната търговия хладилна чанта с подредени кутийки кока-кола и натурални сокчета, а отпред гордо се пъчеше ръчно изографисана картонена табела „Студени напитки”. После изобретих и продажбата на дъвки-топки на единична бройка, вместо във фабричната им опакована редичка от по 15. Режех ги с ножичка и ги пусках в една празна купа. Далаверка. Излизаха ми с двойна печалба.
Отплеснах се. Всъщност темата беше „Сексът и гладът” и ако някой от вас случайно е чел предните две писания от тази поредица в блога знае, че там става дума за циганки-проститутки. Добре де, и в тази история има циганка. Стоеше на няколко метра от сергията ми, но не продаваше плът, а съжаление. Седеше свита долу, на тротоара, почти на кълбо. Едно създание в толкова смачкано състояние, че трудно можеш да различиш коса от крака. А и не губиш време за това. Просто щедро хвърляш поглед безразличие в протегнатата й ръка. И колкото и да е странно тази купчина нещастие и мръсотия един ден се изправи. Погледнах я. Любопитство, посипано с отвращение. Съществото се изтупа леко (не че имаше смисъл), после куцукайки тръгна. Към мен.
Добре де, сигурно отиваше към тоалетната на автогарата, пред която бяхме подредили сергиите. Извърнах поглед встрани, представяйки си как е оставила бележка на тротоара, където е клечала – „ще се върна след малко”. Ха-ха, колко съм забавен.
- Даай едни от теа.
Това чух, да. Тя съвсем не беше в тоалетната. Беше пред моята сергия.
- Моля?
Не знам как не добавих и „какво ще обичате?”.
- Едни от теа, кафевите... стен мориц.
Така. Преди да ви обясня как устата ми толкова дълго стоя отворена, че един паяк усети далаверата и си спретна паяжина, ще трябва да уточня, че по това време едни от най-луксозните и скъпи цигари на пазара бяха тънките и кафяви St. Moritz, дълги колкото това изречение. Продавах от тях и познавах по физиономия жените, които си ги купуваха от мен. Целевата група беше ювелирно изпълнение – малка и изящна. Тоест нищо общо със съществото, което стоеше пред сергията ми, очаквайки реакция на своята реплика „едни от теа, кафевите, стен мориц”.
Всъщност не чакаше. Просто бръкна някъде (не исках да знам къде) и извади шепа монети. С онази ръка. И ги изсипа върху сергията ми. Беше ясно. Трябваше да ги преброя. Бях толкова ошашкан, че безропотно почнах да броя монетките. 1. 2. 5. 10....
Бяха доста. Но само като брой монети.
- Още лев и двайсе – чух се да казвам.
Тя ме погледна, без капка недоверие. Кимна с чорлавата си глава и съвсем сериозно ми каза:
- Ей са ша дойда.
След което просто се врътна и, заедно с вмирисаните парцали по себе си, се дотътри до работното си място. Пльосна се там и бавно, но съвсем опитно се сгъна в професионалната си поза – разсипана купичка нещастие. На финала отнякъде изпълзя мръсната й ръка, която преди секунди бе изсипала монети върху сергията ми.
После застина. В очакване.
А аз в зяпане. От това състояние ме извадиха клиентите, които напираха за унгарски плодови сокчета с вкус на нищо и швейцарски шоколади, произведени в България. Щях да забравя за циганката, ако не бяха монетите пред мен.
- Готово. На.
Тя. С опъната шепа. Лев и двайсет светеха благодарение на контраста.
Не ми оставаше нищо друго, освен да прибера монетките и да й дам една кутийка от скъпите цигари. Дълги, тънки, кафяви. Как ли ще стоят между пръстите й? Нелепо? Сигурно. Тя мълниесно прибра кутията някъде (не исках да знам къде) и просто забрави за мен. Върна се там, където даваше ръка, за да вземе милост.
А в мен мислите се препъваха една в друга. Една просякиня беше използвала всичките си събрани пари, за да си купи най-скъпите цигари. Дълги, тънки, кафяви.
Представях си. Вечер. Тя тихо присяда на половин пейка пред ламаринения прозорец на боядисаната в синьо и повърнато къщичка. Събува чехли от морните си гъбички. До нея кротко ака хлапе. Отсреща пекат свински уши, а едно куче жадно си облизва задника. Тя ще се усмихне. На живота, на себе си, на мен, който съм я зяпал толкова учудено. И накрая ще си запали една дълга кафява „стен мориц”.
С кеф.
През 90те години всичко се правеше с него.





.

4 коментара:

Bia каза...

страхотен разказ!

radobim каза...

мерси. и всъщност историята си е истинска... ;)

Bia каза...

интересно :)

Лита каза...

невероятно готино написано :)
особено ме изкефи предпоследния параграф :)