между другото

Късополи девойки облачно слънце облича. Минувачи пляскат с клепачи. Лято. Най-сетне. .

Учителката: Знаете ли кой има най-големи яйца? Иванчо: Слонът! Учителката (възмутено): Не! Иванчо, не си ли чувал за щраус!? Иванчо: Аха... Ся разбирам що са му толкова бавни валсовете. Вицът е стар и може би тъп. Но е факт, че музиката и топките са свързани. Само се сети над колко музика си се празнил в последните десетина години и ще се почувстваш като радио. Свършвал си на рок, поп, ретро, чил аут и кво ли още не. Което те прави радио с кошмарен формат, човече. Но не се вини. Причината за това нелепо разностилие не си ти, а жените. Защото в желанието си да проникнем в тъмното тясно пространство на някоя дама ние сме готови да се съобразим и с най-нелепото й музикално предпочитание. Добре де. Музиката отпуска жената, предразполага я към секс. Значи като се запознаем с жена я водим вкъщи, пускаме й някаква музика и я съсипваме от едночасов секс, при който тя финишира около пет пъти, признава, че вече ни обича, а ние я изпращаме с пляскане по дупето и каним следващата. Звучи красиво

Видях един старец в костюм. До подлез. Чакаше някой, може би. Носеше крехко букетче. Крещящи жълтъци. Треперещи, по-живи от ръката, която ги стиска. Старец, нелепо прав, с тъмни очила, загледани наникъде. Чак тогава видях това в другата му ръка. Бастун, дълъг и тънък. Бастун за виждане. Безчувствена твърда пръчка, която определя разстояния, предупреждава за препятствия. Удря, за да ги види. Ти виждаш, нали? Виж тогава една истина. Излез от фейсбук. Затвори скайпа. Изключи компа. Изгаси фаровете. Свали очилата. Махни лещите. И пак ще виждаш света по-добре от онзи старец. Но ще видиш цветята само ако затвориш очи. .

Полудели полунощи, невидели, че има още поръчан ден. .

Тя знаеше на какво мирише баща й вечер, когато се навеждаше да я целуне за лека нощ. Не й уцелваше бузката. Все я лепваше по нослето или ушенцето. А Мрънличка затваряше бързо очи и се обръщаше на другата страна, за да се избърше във възглавницата. По някое време мама влизаше на пръсти. Лесно беше да я излъже. Просто дишаше така, че да си чува дъха. На излизане майка й притваряше вратата внимателно, за да не я събуди. А Мрънличка ококорваше очички във възглавницата и затаяваше дъх, колкото да чува само тупкането на сърчицето си в завивките. И почваше да чака. Случваше се всяка вечер. От другата стая, някак приглушено, се чуваха родителите й. Говореха един през друг. Все по-бързо и по-високо. От време на време някой повишаваше гласа си, а другият бързаше да го заглуши. Мрънличка разпознаваше по-високите откъслечни фрази. „Престани”, „колко пъти”, „писна ми”, „край”. Познати думи в непознат сценарий. Тя не разбираше какво си казват. Но внимаваше за краткия миг, в който те замлъкнат. Сег

Всичко започва с крясък светлина в окото. Порция осъзнато вдишване. Секунда поемане на живот. Вдясно е това. Вляво е друго. Таванът е просто обърната стена. Я, има и друго око. Светът е триизмерно познат. Отврат. Вече съм буден. Имам чувството, че нещо ме е напуснало. Нещо малко, къдраво нелепо, което е използвало тялото ми за през нощта. Ще мине цял ден докато му позволя отново да се всели в мен и да блудства с мислите ми. Ей, дребния! Липсваш ми. .

Едно. Две. Опипващи очи. Две. Три. Слизащи сълзи. Три. Четири. Глътки плът. Четири. Пет. Пъти първи път. Пет. Шест. Смлени на смях. Шест. Седем. Зърна грях. .

Половин кон препуска до половин кон. Половин грива се вее на метър от половин грива. Половин опашка се мята встрани от половин опашка. Двете половинки кон препускат успоредно, на разстояние една от друга. Всяка е с по два крака, един пред друг. Мятат се в отчаян опит за ритъм. Залитащо и счупено. Но разстоянието неусетно намалява. Двете половинки кон се приближават все повече една към друга. Вече са на сантиметри. Още миг. Още милиметър. Докато се случи. Двете кожи се вкопчват една в друга. Задниците прилепват, гръбнакът се приплъзва в едно, гривата става цяла и развълнувана. Двете половинки кон се сливат. В цял кон. Краката стават четири. Секунда след секунда и е все по-лесно. Намират общ ритъм. И препускат заедно. Все по-сигурно, бързо. В облекчение. И ти ли имаш два крака? Ясно. Значи си само едната половинка. .

Беше преди 8 години. Тогава карах един мерцедес с мъдростта и поведението на гранитен паметник. Точно седнах в изтърбушеното му сиво кресло, когато някой отвори вратата до ухото ми и чух простичкото, но удивително: - Излез от колата, бавно! Беше униформен. Държеше вратата и ме гледаше с криво надървен поглед. Не му отвърнах със същата любов. Просто излязох сковано. - С лице към автомобила! Командата дойде от втори герой, само че цивилен, с черти на тъпоъгълен триъгълник. Обърнах се към колата и в този миг две ръце ме опряха на покрива, а после ме опипаха като в евтин филм. Нищо еротично, за щастие. - Така. Дай си документите. Бавно. Цивилният. Бръкнах внимателно за личната карта и му я подадох. А той съсредоточено я зачете. После я прибра в джоба на сакото с провиснали джобове. - Така. Сега тръгваме. Понечих да запитам нещо, но цивилният просто обърна ревера на сакото си. Значка на НСБОП. Сигурно ги продават по Интернет, но тази изглеждаше изтъркано истинска. Под лъжичката ми леко заб

Ако не влизате за пръв път в този блог със сигурност знаете историята за моята сергия. На нея продавах корекомски лъскавини на зажаднелия за дребни удоволствия българин в началото на 90те. Сергийката ми беше бутик за онова време. Бранд до бранда. Някои от тях бяха лесни за произнасяне. Малборо (дори на галено Боро), кемъл (дублетна форма - Камéл), ригли сперминт (доста притеснително), сприте (точно така, спрайт), дори зуп (за по недосетливите - 7up). Някои, обаче, бяха жив кошмар за прочитане. Например цигарите «Peter Stuyvesant». Истинско чудо беше, че хората се престрашаваха да си купуват от тях. „Може ли една кутия Петер Стюйвесант?”. Ужасна реплика. Чувах я всеки път, когато някой си мислеше, че е просташко да каже „дай едни от тия”. Българинът трябваше внезапно да свикне с чуждите езици, които ни заливаха отвсякъде. Чуждият език вече не беше само руски. Ну, плохо. В същото време всекидневно около сергията ми се навърташе едно дребно, мургаво, генетично мръсно хлапе, което поср

Зърна от твърдо сварено желание настъргваш в настръхнал език. Опитваш ги меко с внимание и гълташ докато чуеш вик. .

Началото на 90те. Техническият прогрес в страната на телефонния дуплекс беше в разгара си. Интернет се наричаше вътрешната мрежа между трите компютъра с черно-бели монитори. Принтерът беше с размерите и функциите на тъкачен стан. А заради звука можеше да си помислиш, че е с марка Калашников. В този технологичен бум първата осъществена електронна мечта се наричаше радио. Нямаше частни телевизии, нямаше и професор Вучков, а радиоводещите бяха със статут на звезди. Аз самият започнах в радиото в края на 92-ра, съвсем случайно, с идеята да запълня времето на една прекъсната студентска година. Не ми се получи. Появих се уж за кратко, а радиото промени изцяло съдбата ми. Наричаше се Канал КОМ - една от онези видни пловдивски забележителности от 90-те, които не доживяха да видят новия век. В радиото попаднах на сродни идиоти. Всеки вършеше точно това, което изобщо не може, при това с удивително вдъхновение. Да говориш в ефир не беше кой знае колко трудно. Светва лампа, а за по-сигурно тонре

Гепваш гривата с лявата, стъпваш на стремето, после се мяташ. Тяло връз тяло. Отгоре си ти. За твое добро е да запазите позата. Седнал си върху гръб, какъвто никога няма да имаш. Кожа от мускули. Мухите я треперят. Дърпаш нескопосано повода - груб кожен ремък в изнежените ти длани от нещо, което също наричаш кожа. Колко още да дръпнеш? Дали ще я заболи? После стискаш леко бедра и тя тръгва, сякаш цял живот те е чакала. Клатиш се отгоре, с надежда, че и на нея й е поне малко хубаво. Ходите. Разхождате се. Тя стъпва елегантно, крак след крак. Все пак ги има четири. А ти си отгоре й, тежък и ухилен. Не че й пука. Ако можеше да те няма, щеше да се метне на вятъра и да си му го върне за всичките пъти, в които гадничко е бъркал в ушите й. Пръхти нервно. Дали не замисля да те метне в храстите? Шубе. Инстинктивно стягаш бедра, а тя те разбира по своему. Тръс, веднага. Подскача в леко тичане, а ти си в желирани конвулсии. О, чакай. На пътя има найлонова торбичка. Защо е обърната? Защо е бяла?

Криволико приличие, вкочанели мимики. Усмивка на бартер. Не приемаш ли кеш? Поглед втора употреба, късоглед от изтъркване. Лява ръка, размекната в лед. Хайде мини, ще те погледна в гръб. Любопитство настръхнало не диша от ноздрите. Безразлично приличен съм станал за теб.

Порочен език, устно зачатие. Щастие течно в телесна мъгла. Краят е вик, свършено пак ти е. Само от нокти имаш ръка. .

1. Аспарух. Баща му го пратил за наръч съчки, защото искал да му обясни нещо. Аспарух спрял за малко и решил да остане. 2. Крум. За малко да прецака всичко българско и родно. Не ми се говори за него. 3. Турци. Дошли да ни присъстват. 4. Левски. Голям бабаит. Прави зулуми и кърши рахата на турците. За съжаление една вечер се напива и не успява да прескочи мантинела до крайпътно заведение. 5. Освобождение. След като двете враждуващи сили свършват камъните и дърветата, започват да се замерят с трупове, някои от които живи. 6. Възраждане. Цикълът на България е закъснял. С пет века. 7. Първа световна. България, както винаги, се хваща с неподходящ. 8. Нова България. Великите сили окончателно се изпускат върху пометенето от Аспарух. 9. Капитализъм. Ама само почти. 10. Втора Световна. Посрещаме. Изпращаме. Посрещаме. 11. Комунизъм. 45 години встрани. 12. Демокрация. Свободата да плащаш за свободата. 13. Чалга. Тхе Енд. .

Земя, като една човешка длан. И по-голямо сравнение от това не ми е нужно. Ако се опитаме да прескочим красотата на поезията и погледнем буквално, ще открием и друг аспект от гениалното прозрение на Георги Джагаров. Дланта е по-важна за общуването отколкото устата и очите, взети заедно. С длан се ръкуваш, с нея помахваш, с нея галиш, удряш, пишеш... През призмата на горното сравнение - дланта, наречена България, общува със света. Нека си го представим заедно. Изпънете длан. Която и да е от двете. Погледнете палеца си. Според хиромантията той изразява силата на волята. Палецът е независим от останалите пръсти и това го прави важен. Движението му в комуникацията е от изключително значение. Колкото по-сигурно е то, толкова по-правилно те разбират околните. Ако вдигнеш палеца нагоре, това е ясен сигнал, че всичко е ок. Ако го обърнеш надолу – точно обратното. Българската длан върти прекалено рязко този пръст. Сблъсквал съм се с искреното учудване от страна на чужденци, които се опит

Ако я погълнеш наведнъж, резливо в теб ще се излее. Ти пиеш цъфналата ръж, а Бърнс само си пее. НОВО.НОВО.НОВО.НОВО.НОВО.НОВО.НОВО. нецензурна версия (с помощта на Мила, Стела и Елена): Ако си отпред порастнала в цъфналата ръж. Ръжта е явно вкиснала докато си търсиш мъж. извинете. .

Беше едно извадено от фурната лято в началото на 90те. Аз гребях с шепи от току що цъфналата като гнойна пъпка демокрация и пъплещата в калта на соц-а пазарна икономика. По ония стандарти бях „фирмаджия”. Бутикът ми беше уличен, метър на два. Плащах тротоарно право, понякога. Метална конструкция, цвят ръжда. Шкаф отвътре, с катинар, тип секретен. Не че държах нещо вътре. Отгоре - рамка за покривало. Самото покривало беше брезентово и го смъквах всяка вечер, за да не изчезне. В онези дни всичко изчезваше. Бяхме навън, но обществото ни беше затворено. Не допускахме навлеци и смазвахме конкуренцията от другата страна на булеварда с мълчаливо отвращение. Всеки от нас беше достигнал до тази редица от метални масички по различен начин. Аз бях почнал с ластици. За гащи. От онези белите, на парчета по пет метра. Не вървяха особено. Все пак хората не си сменяха толкова често ластиците на гащите дори и в онези гладни години. После съдбата ми се усмихна беззъбо и станах официален представител н

Повечето заблуди относно самозадоволяването отпаднаха неусетно с времето. Отдавна никой не се притеснява, че ще му изтънее члена, ще ослепее или ще му пораснат косми между пръстите. Най-възвишената лъжа от едно време идваше от етимологията на думата. Като се самозадоволяваш задоволяваш себе си, което те обрича на изолация и съответно ставаш асоциален пъпчив младеж. Всъщност и тогава никой не вярваше, че пъпките идват по тоя начин. Но това с изолацията се оказа вярно. Чекията е моноспектакъл. Обикновено затваряш очи, подвиваш неволно големите пръсти на краката и си представяш някоя близка или не чак толкова близка жена. Факт - това занимание изисква добра зрителна памет. За някои това не е проблем. Един съсед беше хванал 85 годишния си дядо да лъска над мивката в тоалетната. Удивителна памет, нали? Да си спомниш нещо от 30те години на миналия век, което да ти напълни члена с кръв - това е талант. Аз, обаче, говоря за обикновените момчета, като мен. От малки се усетихме, че по памет е

Море от мокро, потъващи устни. Локви кожа в преплетен тлен. Усещане кротко, някак невръстно Уж влизам аз, а ти си във мен. .

Дупе в бяло. Пух и пуф. Ще е щастлив. И друг. Домяу, Джаспър.

Тръгва от петите, опъва пръстите, плъзва покрай глезените, разлива се с кръвта, тупти нагоре, повдига вътрешното на стомаха, избухва през гърлото и свършва с див писък в очните дъна. Гневът. Оргазъм на сетивата, болка от бурен миг, чиято жертва си ти. Гневът се ражда бързо и бързо умира. Но краткото му съществуване е повече смърт, отколкото живот. С едно движение гневът може да погуби трудно постигнатия баланс между надежда, вяра и спокойствие. Баланс, който наивно наричаме щастие. Гневът е уродливо отроче. Ако го усетиш в себе си – абортирай. И спаси останалото. .

Проверявам тъмнината за петна от отминали сенки. Ако намеря ще търкам. С пръсти. Докато кръвта от олющената ми кожа се впие в тях и ги зарази нелечимо със забрава. Тъмнината не поглъща сенките завинаги. Изплюва ги всяка сутрин, когато слънцето изпълзи от небесното си нищо и реши да се раздава. Тогава сенките тръгват като зомбирани спомени по земята и жадуват живот. Затова ще им даря пръстите си. И ще търкам. Докато не изтрия сенките. Кожа след кожа. До нищо. .

. . . . Писнала липса. Навътре крещи. Изтръгнат щепсъл. Между две души. . . . . . . . . .

Той става всяка сутрин със смачкана глава, като спихната надуваема топка. Поглежда се в огледалото. Тъжно. Двете очи са рибешки слепени отстрани, ушите са разплескани миди, а косата е полепнала по плоския череп, дебел милиметри. Врътва се пред огледалото. В профил е като писия. В анфас е черта. Сякаш е спал под валяк. Но не е. Просто си е такъв, от малък. Отваря шкафчето над мивката. Помпата! Лапа я с щръкналата от плоскост уста. И почва да надува. Първо се опъват ушите. Щръкват настрани и разпъват бузите, в средата пльоква изпъкнат нос, навътре се изпъват дупки за очи, разцъфват две напъпили устни. С всяко движение на помпата главата се овъздуховява. До пълно подуване. После вади помпата от устата и бързо запушва с леко щръкнал език. Излизат само дъх-два. Нищо работа. Резултатът всяка сутрин е добър. Огледалото е пълно с глава. Главата е пълна с въздух. Доволно. Сега е готов да влети с леката си като перце глава в живота ви. Не ми казвайте. Знам какво си помислихте. Познавате този

Уооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооу. Въздух под налягане. Пищи. Крясък днес. За болка от преди. .

Плиткоумни същества дупката си мислят за уста. Дупка думи не реди. Само цапа. И смърди.

Един пръст. Два пръста. Тли. Четили. Пет...и поувина! Шест, ама догодина съм на училище. Седем, първи А! Догодина на девет. Цели десет! Аз ли? Единайсе! Дванайсе, а ти? Тринайсе, ама сички викат че съм поне на шеснайсе. Оф, четернайсе. Петнайсе, аре стига. Шеснайсе, що питаш? Седемнайсе, разкарай се от тука. Осемнайсетне!!! Що ли сме бързали? .