понеделник, 24 май 2010 г.

здавей


Трябваше ми минута да осъзная какво виждам.
Той беше малък, на не повече от три. Шапка накриво, панталони до глезените. Стоеше до една стена, гледаше в нея и говореше. Почти.
- здавей, асам Дзудзи.
Да, говореше на стената.
- здавей, асам Дзудзи.
Стената беше стара, олющена. Просто стена. А той й казваше:
- ти ко си?
Стена бе, дребен. Не му казах. Точно мислех да отмина, когато осъзнах на кого говори хлапето. Не говореше на стената, а на един черен силует върху нея. Силуетът беше голям колкото него. Шапка накриво. Панталони до глезените.
- здавей, аз съм Дзудзи.
Да, хлапето се запознаваше със сянката си. Явно току що я беше открил. Малките ръчички се опряха върху стената, съвпаднаха с ръчичките на силуета. После крачка встрани. А сянката тръгна с него!
- а-а-а – изпищя от радост.
Още крачка. Две. Като в танц. И изведнъж я нямаше! Малките длани бяха опряни на стената, очите му стреснато я търсеха. Нямаше я! Беше потънала заради дървото отзад и проклетата му голяма сянка.
- а! – стресна се, защото тя се върна.
Да, беше направил крачка обратно.
Дали се усети сам или сянката го издърпа? Не знам.
Тогава забеляза и мен. Погледна ме с усмивка на откривател и ми каза простичко:
- то се двизи!
Когато си тръгнах по пътя леко срамежливо хвърлих поглед наляво. По фасадата на една къща, с ритъма на мойте крачки крачеше черен силует. В пълен синхрон. Спрях. Спря. Дали знае как се казвам...?
А ти? Виждал ли си я скоро твоята?
Излез. Разходи я. Ще ти хареса.




.

2 коментара:

Теа каза...

Страхотно!

Небрежна бродя по света каза...

Kakto kazva edin moi uchitel, ako niamash dete, napravi si, za da se uchish ot nego