Пропускане към основното съдържание

ИЗРОДИТЕЛИ


Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си.
Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата.
Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите.
Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните.
Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Аре наздраве!
Този лекар довечера ще се прибере при жена си. Сигурно ще влезе в тоалетната преди да си легне. Ще го извади. Ще го изтръска. Ще се оригне. Ще прави всичко като обикновен човек. Но се чувства като Леонардо.
Искам да му кажа нещо.
Пич, за експерименти като този Леонардо е ползвал трупове.
Лягай при жена си. Тя хърка.
А аз отивам да повръщам.

Коментари

Unknown каза…
...това е най-жестоката и извратена форма на егоизъм, която съм виждал
валкото каза…
лека корекция...зрението го прецаквак кувьозите и недоразвитата нервна система на преждевременно родените. кислородът в тялото си е ок.

иначе съм съгласна.
но както отдаван стана ясно, "лекари" за пари могат да направят всичко...айде да не почвам, че ще ми трябва отделен блог...
أمل каза…
толкова сме извратени, че даже Животът не признаваме за нещо свято вече...поредната прищявка просто
Аз все още повръщам...
Стефан каза…
Браво!! Аз бих го казал още по-грубо!

Оставям настрана, че бабата вече може би не е с акъла си - поне така изглежда. Ама.. докторите?
tvorenia каза…
Още няколко факта:
- жената се сетила за дете след като починала майка й, смятай...;
- лекарят "уважил" желанието й да бъдат 2 деца, въпреки, че знае и рисковете, и шансовете за оцеляване: "волята на пациента е свещена";
Анонимен каза…
Нормално,бе хора!!! Едни изроди раждат изроди,заченати от изроди и изродени от изроди!!!
Смърт за децата-живот за кучетата! Ей това е държавата ни!
Роси каза…
И това доживяхме в страната на абсурдите!То си е за повръщане.........
Tatiana каза…
То бива бива простотия, но това преминава всякакви граници.
Кой Ви дава правото да съдите когото и да било. Прав е Жорж Ганчев като ни характеризира като малък, но много прост народ.
Да не би Вие да и храните и гледате децата?! Не Ви ли омръзна да гледате в чуждото канче...
Нина каза…
Естествено - веднага се намират желаещи да викнат, че родителството е свещено, че тя има право, че сме дребни душици, защото гледаме в чуждото канче, припомнят ни библейското "не съди, за да не бъдеш съден".
Не съдя. Просто разсъждавам. Аз родих на 37. В момента дъщеря ми завършва гимназия. Приета е да учи журналистика. И знам, колко ми е трудно. Колко тревоги имам - ще се справя ли. А съм по-млада от родилката. На нея и предстои, ако дечицата оживеят, тепърва да се грижи за деца със специфични нужди, както е модерно сега да се казва. А когато те станат на възрастта на моята дъщеря, вече ум не ми стига. Тя ще бъде на възрастта на моята майка, за която се грижа от 4 години. А ако тъй наречената мама няма късмета да бъде дълголетница, какво чака тези деца! Да попълнят тъжната статистика на деца в детски домове... В същото време Франкенщайн сигурно е отказал на поне една млада жена да има своя рожба, защото не е успяла да събере пари, за да плати правото си на майчинство.
Пфу. И аз отивам да повръщам.
Весела каза…
Да ме прощаваш, tatiana, но точно ние ще ги гледаме тия деца. Или ти си мислиш, че тая баба ще бъде способна да работи още 18 години за да си издържа децата?!?!?! Нека те светна - ние ще издържаме и бабата (защото пенсията й идва от нашите вноски, което си е нормално и нямам против) и децата й (което вече не е нормално) А замисляла ли си се, че ако не успее да доживее до 18-тата им годишнина, тия деца-инвалиди ще идат в някой мизерен дом и тогава ще са на пълна издръжка на държавата, т.е. на наша. Бабата искала.... но лошите социални решили, че не е наред с главата и отказали осиновяване. Затова пък един доктор, плюл на клетвата си да пази човешкия живот, решил да й направи бебета. Това, че ще са инвалиди е без значение, важното е тоя доктор, както и пациентката му, се показаха по телевизията и станаха известни.

Странното в цялата история е че на 40 годишна жена може да и се откаже инвитро, защото била стара, но 62 годишната самотна старица е в разцвета на силите си и може да има дете.

Че бабата не е с акъла си е ясно и тя не е виновна за това. Но за лекарите участвали съзнателно в създаването на инвалиди извинение няма.
Анонимен каза…
Здравейте,искам да споделя и моите размисли за тази доста шумно рекламирана исте/о/рия.
Да ние сме правова държава? и лекарят е уважил свободата на избор на въпросната лекарка/сигурно и аз бих постъпила така ако съм на мястото на доктора ,щом не е забранено от закона означава ,че е позволено/.
Тук е въпросът за личната отговорност
на лекарката.
Тя ражда тези деца сама и ще ги гледа сама и второ ражда ги на възраст 62.
Много трудно да се отгледа дете когато си сама/знам го от личен опит/.Проблемът даже не винаги са парите,а и възможността да имаш време,желание и когато се връщаш уморена от работа да обърнеш внимание на неговите грижи и да дадеш обич,макар че ти самата може да не получаваш в момента.Когато се срещнах с втория си съпруг разбрах ,че щастливите деца имат щастливи майки и те не са майки самотници.
Вторият момент е възрастта на майката.Дали ще има физически възможност да гледа тези деца?Едва ли не си е задавала този въпрос,но явно емоциите са надделяли.Самотата е лош съветник.
Освен това преди двадесет години ,когато настъпиха уж някои промени в обществото тя е можела да избере да роди дете с нормално зачеване/била е на 42 години/.
Смелостта е хубаво качество,но егоизма не е подходящ за една майка....имала е възможност да избере хиляди варианти да осмисли живота си даже и на този етап/скоро гледах история за една баба от старчески дом ,която е помогнала финансово на абитюриенти от дом за сираци-видях щастието в очите на бабата и на тези абитюриентите/
Тъжна и трудна история ще бъде детството на децата на тази докторка,защото тя сега ще се учи да обича и да живее с други хора.
Анонимен каза…
Tatiana - да, няма ние да и храним и гледаме децата през първите 8 години, но след това тя ще е на 70 и искаш ли да се обзаложиш къде ще са тези деца? Искаш ли да напишеш колко е средно статистическата продължителност на живота в България и след това да сметнеш на колко годинки ще са тези деца, когато "майка" им ще е на тази възраст? Вярно е, че може и да доживее до доста по-голяма възраст, но това вече аз не бих пожелал на тези деца! А ти? Няма да повръщам, както нямам и бог на който да се моля за тях, но наистина се притеснявам за тяхното "бъдеще", макар че не вярвам да имат такова! И да не забравя накрая, Tatiana, според теб на дете първи клас какво му е нужно най-много? Според мен - да му помагаш с ученето, да му държиш ръчичката докато пише или рисува и т.н. Е, дано тези деца станат 5-6 клас преди "майка" им да затрепери толкова, че да не може да им държи ръчичката или да изкуфее дотолкова, че да слушат само старческо "бръщолевене".
Пожелавам лек ден и успехи на всички, а също така и да намалеят лекарските грешки от всякакъв вид в тази държава!
Unknown каза…
Има млади жени чакащи за инвитро, а този изрод, защото е медицинско лице успява да се вреди да успее да забременее. Макар на всички да им е ясно че тези деца ще бъдат без майка в дом, а и както разбрахме и слепи. Без никакъв шанс за някакъв нормален живот.
Анонимен каза…
Аз наистина мисля, че човек не може да промени природата. Може да я стъпче, да вкара водата в канали, да вкамени бреговете, но тя майката природа се изправя от време на време и ни показва че ние само едни паразити по кожата й... Та ние тъпите и самодоволни паразити започнахме да се мислим и за богове... Жена, която е изгубила физическото предназначение на собственото си тяло се присетила милата, видители на 30 не й минало през ума, ама на 62 се сетила. Браво на нея.. А дали се сети, че тези милите две душици ще берат душа, а защо не направи нещо по-добро да отиде да стаме майка/баба/ в SOS детски селища..... Дай Боже всекиму да има дете когато го жела, но на 62 е немислимо....

Популярни публикации от този блог

Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор. Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав. Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът с

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

Сексът и гладът 3

Беше едно извадено от фурната лято в началото на 90те. Аз гребях с шепи от току що цъфналата като гнойна пъпка демокрация и пъплещата в калта на соц-а пазарна икономика. По ония стандарти бях „фирмаджия”. Бутикът ми беше уличен, метър на два. Плащах тротоарно право, понякога. Метална конструкция, цвят ръжда. Шкаф отвътре, с катинар, тип секретен. Не че държах нещо вътре. Отгоре - рамка за покривало. Самото покривало беше брезентово и го смъквах всяка вечер, за да не изчезне. В онези дни всичко изчезваше. Бяхме навън, но обществото ни беше затворено. Не допускахме навлеци и смазвахме конкуренцията от другата страна на булеварда с мълчаливо отвращение. Всеки от нас беше достигнал до тази редица от метални масички по различен начин. Аз бях почнал с ластици. За гащи. От онези белите, на парчета по пет метра. Не вървяха особено. Все пак хората не си сменяха толкова често ластиците на гащите дори и в онези гладни години. После съдбата ми се усмихна беззъбо и станах официален представител н

МЛЪК

        Така е било писано, знаеше това. Още когато е поел първата глътка болезнен въздух, а после е минавал през юмруците на живота, когато е трупал слава, опит и пари, а всички мизерници са започнали да го уважават, когато е вървял нагоре по главите на дребните нещастници, без да се обръща дори, през цялото време тя е била негова.   Когато я откри, Наталия живееше със съквартирантката си в две стаи с разхвърляни момичешки глупости, на последния етаж на стара кооперация в центъра. Работеше в туристическа агенция. Временно, според нея. Беше завършила семестриално английска филология, но не бързаше да се дипломира. Както прецени по-късно той - харесваше й да живее с мисълта, че още е малка.   Той ходеше понякога да обядва, напълно сам, в едно забутано и винаги полупразно бистро - встрани от непознатите очи, които винаги го зяпаха с любопитство и завист. Един ден забеляза там Наталия. Беше си купила сандвич с пуешко, студен чай и кафе. Изследваше я тайно, през слънчевите си

Злото е мъртво. Да живее злото.

Днес беше понеделник. Хиляди американци излязоха спонтанно да пеят химн, курсът на долара тръгна нагоре, а навъсеният петрол падна от радост с почти долар. В понеделник светът полудя от щастие. Обама уби Осама. В нашата приказка на отплатата добрият премахна лошия и сега следва познатото „всички яли, пили и живяли сто години”... Добре, мъртъв е. Възпитаният християнин има заучена реплика, когато някой умре. Нека я кажем заедно. Погледни снимката вляво и повтаряй с мен: Б о г д а г о п р о с т и. Не е лесно, знам. В съзнанието ти почти неусетно препускат въпроси. Кой Бог да му прости? Защо да му прощава? Защо точно моят Бог да му прощава? Ок, няма смисъл. Нека опитаме друго. Погледни пак снимката и се опитай да си представиш този човек без брада. А сега без чалма. А сега с няколко десетки години по-млад. А сега си го представи като дете, което ти се усмихва от снимката. Дете, което е умряло днес, в понеделник. Би ли поискал прошка за него сега? Да, по-лесно е. Защото някак с

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

до последна капка

Мила дъще, Щом четеш това значи съм напуснала този свят и съм се пренесла в земите на дедите ни. Това ще се случи и с теб, но след много време. След цели две-три седмици. Затова реших да ти помогна с някои практични съвети, за да не губиш време в опознаването на света. И така. Да започнем от вятъра. Той е просто въздух, тръгнал в насрещното. Но е гаден. Блъска се в теб нарочно. Не му обръщай внимание. Той си се размотава безцелно, а ти си тръгнала на вечеря. Мисли само за нея. Избирай оживени места за хранене. Там има по-голямо разнообразие. Освен това всички за заети с разговори помежду си и няма да ти обръщат толкова внимание. Избирай внимателно храната. Не се хвърляй на първото парче месо, което ти поднесат. Колкото и да ти пробутват голи бутове, мръвката откъм врата е най-вкусна. Понякога се опитват да я скрият с висока яка или, колко наивно, тънък шал. Не се отказвай. Насочи се внимателно, избери необходимата пролука и действай. Никога не привличай внимание по време на вечер

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

тъпотъжно

Умората седеше удобно на клепачите му и си клатеше краката. Беше малка умора и затова петите й не достигаха още до зениците му. Бяха й обещали, че като порасне ще може да рита очите му. Болезнена умора. Такава искаше да стане. Да може да уцели с един ритник зеницата му и да накара очната му ябълка да се разтресе като желе в черната си дупка. Само да порасне... Разклати пак левия си крак. Със засилка, назад. Ми не става. Не го докосна дори. Само му стои на клепачите. Бяха й обещали, че като стане истински голяма умора ще гледа как... Изведнъж светът се обърна с джобовете нагоре и умората се оказа без почва под краката си. Започна да пада. Все по-падаше и падаше докато накрая се размаза в беззвучно пльок върху бяла чаршафена повърност. Никой не й беше казал, че умората води до сън. А сънят затваря очите. Тя беше малка умора. На малките умори не се казва всичко.