Пропускане към основното съдържание

паузиране


Виждаш ли ги? Те са навсякъде. Вървят на твоето дясно, пресичат на моето ляво, дишат другия квадратен метър въздух. Изпускат покрай нас въздишки, газове, автобуси, планове, мечти, цели, намаления.... Виждаш ли ги? А, ето, виж онази отсреща. Сега ще пресече, но се оглежда първо. Надясно и наляво. Не знае, че улицата е еднопосочна. Погледът й е забит долу, до краката. Ползва го за бастун. Иначе не е много възрастна. Може би е малко по-голяма от теб. Къде ли отива? Отмина те. Ухаеше на вчера. Неприятно, знам. Кашлицата ли те обърна надясно? Да, кашля мъж. Средна възраст, среден ръст. Сако, с провиснал десен джоб. Вътре е цялото му настояще. Ключове за апартамента, за колата, телефон. Колко ли номера има в указателя? 10? 20? 50? Спря се. Май се загледа в магазина. Ако влезе ще купи ли хляб или онзи от сряда е още ок? От магазина излиза майка. Не е с дете. Но е майка. По лицето й има мисли. В ръцете – дамска чанта, кафява изкуствена кожа. И торбичка от найлон. А вътре - сирене, хляб, кайма, твърдо смес. Тръгва наляво. Дали живее в онази кооперация? На третия етаж? Остъклена тераса. Отива й.
Я чакай. Зяпаш тези хора от одеве. А дали те са погледнали теб? Дали знаят, че до преди малко не искаше да си тук и да ги гледаш. Искаше да си в колата, да профучиш покрай онази жена с бастунения поглед преди тя да пресече улицата. Да заглушиш с ауспух кашлицата на онзи с провисналия джоб на сакото. Да окъпеш в прах торбичката с хляб, сирене и кайма смес на онази майка с остъклената тераса.
Какво толкова? Някакви хора, на някакво място, безмислено чужди за теб. Точно толкова колкото чужд за тях ще останеш и ти. Достатъчно сам си достатъчно себе си.
Но има нещо простичко. Отвори очи за незначителните неща, за да си сигурен, че няма да пропуснеш нещо значително.
Не бързай толкова. Намали малко. И повярвай.
Животът ти не преминава. Ти преминаваш покрай него.

Коментари

Ana каза…
Петров воскресе.
Навън ръмеше.
Човеците на 2010-та го погледнаха с досада и празнодушие.
И той се огледа във витрина на Втора Употреба.
И не видя себе си.
Бившата му - Анджела - още накуцваше след падането, но му донесе шоколадов заек.
И визитка на бюро за кремация - тя не искаше той да страда.
Всички й бяха фенове. За него остана борбата за световен мир и 3 кг. Ariel.
Отново се усети изстинал.
Загърна се в шлифера си и мина на жълто...
Анонимен каза…
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.

Популярни публикации от този блог

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

ИЗРОДИТЕЛИ

Една баба поиска дете на 62. Не внуче, не. Поиска свое дете, за пръв път в живота си. Тя е психиатър. Носи кърваво червило, има леко напрегнат поглед. И има мечта. I have a dream… Намират се лекари. Решават да запишат имената си в статистиката и осъществяват ин витро. Ин бабата. Овехтелият й организъм някак си объркано решава да забременее, но по едно време усеща, че му писва. Бабата е зле. Лекарите изваждат причинителите. Те са две, близначета. Полът няма значение. В размер 500 и 900 грама полът наистина няма значение. Нямат и имена. Бабата им вика „малкото” и „голямото”. Била щастлива. Ще се гледат взаимно. Като спре да им сменя пелените те ще почнат да сменят нейните. Лекарите отварят шампанското, а двете експериментчета започват да се бият за живот. Малкото няма шансове, обаче голямото е пич. Лекарите гордо казват – ако тва се оправи, ще е супер! Е, със сигурност няма да вижда, защото малкото кислород в организма на майката му е прецакал ретината... ама ще е живо, бе! Живо! Ар

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

Да, идиоти, СПИН-ът се лекува с Доместос.

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

ало, tatko

Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си. - Запиши си един номер. Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах. - Обади се, важно е. И затвори. Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko... Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му. - Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време. Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития. Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko. Вече не мога да му се обадя. А така ми се иска.

ЛЮБOFF

Безмълвните мощи на влюбени нощи разтапят се бавно в деня. Не бяхме ли още на пламъка гости когато мечтаехме за сутринта? Здравейте, мисли мои, скитници. Да сте виждали Тя? Утро. Сънят свършва тогава. -------- От тънки сухи листа сплитам плитко гнездо. Вятърът духна и ти го последва. Защо? Ако литнеш си птица. Ако паднеш – листо. Вече знам. От тънки сухи листа не се сплита гнездо. ---------- Да те обичам не е просто призвание Родих се и дишам. А ти си ми наказание.

Утопия за продан (сп. Мениджър/май)

Сигурно е заради притеглянето. Принудени сме да пъплим по планетата, но всъщност искаме да хвърчим в облаците. Живеем в действителност, а жадуваме нереалност. За щастие сме я открили. Приемаме я ежедневно, без значение какви са възрастта ни, полът ни, социалният ни статус. При това навсякъде – на улицата, в колата, на работа, по време на хранене, дори вечер преди лягане. Масова утопия. Наричаме я реклама. През 1516 година Томас Мор пише за един съвършен остров, където всички са равни и благоденстващи. Кръщава го Утопия (от гръцки: οὐ - „не“ и τόπος - „място”, т.е. „не-място“). От името прозира позицията на Мор – съвършеният свят е красива измислица, той не може да съществува. Въпреки това, доста мечтатели след него се опитват да превърнат Утопия в реалност. За добро или зло, все неуспешно. Желанието за съвършенство често води до, меко казано, крайности. Достатъчно е само да се сетим за най-мракобесната идея, хрумвала на човек досега – за чистата раса. Макар и продължила относите

музика за проникване

Учителката: Знаете ли кой има най-големи яйца? Иванчо: Слонът! Учителката (възмутено): Не! Иванчо, не си ли чувал за щраус!? Иванчо: Аха... Ся разбирам що са му толкова бавни валсовете. Вицът е стар и може би тъп. Но е факт, че музиката и топките са свързани. Само се сети над колко музика си се празнил в последните десетина години и ще се почувстваш като радио. Свършвал си на рок, поп, ретро, чил аут и кво ли още не. Което те прави радио с кошмарен формат, човече. Но не се вини. Причината за това нелепо разностилие не си ти, а жените. Защото в желанието си да проникнем в тъмното тясно пространство на някоя дама ние сме готови да се съобразим и с най-нелепото й музикално предпочитание. Добре де. Музиката отпуска жената, предразполага я към секс. Значи като се запознаем с жена я водим вкъщи, пускаме й някаква музика и я съсипваме от едночасов секс, при който тя финишира около пет пъти, признава, че вече ни обича, а ние я изпращаме с пляскане по дупето и каним следващата. Звучи красиво

Злото е мъртво. Да живее злото.

Днес беше понеделник. Хиляди американци излязоха спонтанно да пеят химн, курсът на долара тръгна нагоре, а навъсеният петрол падна от радост с почти долар. В понеделник светът полудя от щастие. Обама уби Осама. В нашата приказка на отплатата добрият премахна лошия и сега следва познатото „всички яли, пили и живяли сто години”... Добре, мъртъв е. Възпитаният християнин има заучена реплика, когато някой умре. Нека я кажем заедно. Погледни снимката вляво и повтаряй с мен: Б о г д а г о п р о с т и. Не е лесно, знам. В съзнанието ти почти неусетно препускат въпроси. Кой Бог да му прости? Защо да му прощава? Защо точно моят Бог да му прощава? Ок, няма смисъл. Нека опитаме друго. Погледни пак снимката и се опитай да си представиш този човек без брада. А сега без чалма. А сега с няколко десетки години по-млад. А сега си го представи като дете, което ти се усмихва от снимката. Дете, което е умряло днес, в понеделник. Би ли поискал прошка за него сега? Да, по-лесно е. Защото някак с