Пропускане към основното съдържание

напукизми


Дали пак си натрупала пламъци
Дали ще удряш ума ми с юмручета
На пясък приличат моите замъци
Не си говоря сам. Има две улични кучета.

----
Малка лъжа. Малка лъжичка.
А толкова звучно я сърбаш
Имам за теб новина.
Буташ ме когато ме дърпаш

Коментари

Тя каза…
Отнесе те облакът.
И затова аз го глътнах.
"Времето днес ми беше дъждовно. Пасна идеално с прогнозата на другите. Пламъци нямаше - вир-вода прогизнах, също като твоите пясъчни замъци (за тях те изпортиха двете ти кучета)Лъжата, между другото, се оказа растителна (от род hedera helix), та дъждът и хареса - смятам разбираш. Имам за теб новина - пропусна отбивката и караш в насрещното."

:)))))))) Не можах да се сдържа!
Цецка каза…
Лъжички не ползвам. Но точа ножове.

Популярни публикации от този блог

ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах. - Ей, здрасти, баща ми. Какво става? - Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е. Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше. - За какво става дума... - Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те. Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер. - Сега какво? - Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е! Затвори . Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нул

КОШМАР В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

- Шефе, идва утре! – изрецитира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот. Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню. - КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът. - Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре! Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно. - Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са... Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита: - Слушам... а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже... Борисов го прекъсна: - Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са... – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?! Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше. - Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме... ама примерно на д

ЛОШО. МНОГО ЛОШО.

  Напрежението в залата тежеше като настръхнал врат на мокро куче. За подредените около масата министри нямаше нищо необичайно Шефа да ги привика в нед еля сутрин. Но притеснителният факт беше, че Севда стоеше встрани без изваден телефон. Няма да е лайф. Лошо. Много лошо. Вратата се отвори рязко и премиерът влезе след нахълталата миризма на сутрешна пура. Тишината откри извънредното заседание. После Борисов изкашля малко тежък въздух от зимна Банкя: - Добрутро. Без мръсен виц в самото начало. Лошо. Много лошо. - Некой помни ли какво ви разпоредих онзи ден? - изстреля въпроса си премиерът и започна да обхожда с неприязън маските, зад които се опитваха да се скрият министрите. Деница Сачева се огледа наляво и надясно преди да пресече масата на мълчанието с приповдигнат, пионерски устрем: - Казахте, че от тук нататък, до деня на изборите, сме денонощно дежурни на всички обекти, които показвате лично, защото... Борисов изпъшка и я сряза като лентичка: - Да! И кой от вас беше дежурен вчера

Душа под чехъл

Признай си, че си зависим. Тотално зависим от метрите материя, които представляваш. Раждаш се с малко материя, но цял живот се стараеш да я увеличиш. После почваш да хвърляш луди пари за материи, които да прикрият собствената ти материя. Защото тя трупа косми, дупки, тлъстини, пъпки, рани, бръчки, белези. Не че ти трябват. Но явно вървят с материята. Нещо като ДДС. Материята решава. Пресъхва ти отвътре – пиеш. Стърже ти отвътре – ядеш. Напъва ти отвътре – сещаш се... И някъде вътре в тази материя, неясно къде, неясно как, неясно защо, се крие душа. Знаеш, че е там. Свита, срамежлива. Душа под чехъл. Дай й смисъл да е с теб. Направи добро, кажи добро, създай добро. Не е трудно. Просто опитай за момент да не бъдеш себе си.

Революция на разума.

Не обичам тълпите. Дразни ме шумната им безличност. Властта, обаче, обича тълпите – контролираният гняв отпуска напрежението, а и дава необходимите предпоставки за извършване на нужните смени на марионетките. Тези дни властта наистина настръхна. Защото по площадите няма тълпи. Има мислещи хора. И това изненада кукловодите. Тези хора не крещят, че са гладни... защото   всъщност не са гладни.   Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това. Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката. Тези хора не са водени от реваншизъм и не искат да качат на власт определена партия. Нещо повече, тези хора не искат и да влизат в политиката, защото си имат професии, в които се чувств

georgesday

- Моля... нарисувай ми овца. - Не е овца, съсем крехко агне си е. - Да, виждам, че тази овца е тежко болна. Нарисувай ми друга. - Как ще е болно агнето, бе? Проверено е от санитарните! 11.50 лева килото е. - Кое, овцата ли? - Абе ти на кое викаш овца? Съвсем малко агне си е. Сукалче. - Малка овца? Не, аз искам голяма овца. - Оф, добре, жена ми е в склада. - Тя рисува по-добре ли? - Не, защо да рисува? - Защото искам да ми нарисуваш овца. - Абе ти в ред ли си? - Не съм Фред. Малкият принц съм. - Виж кво, ако ще взимаш агнето – взимай! - А овцата? - Ква овца бе? Къде виждаш овца? - Да, прав си, има рога. Това е овен. - Не бе, идиот, това е агне. Заклано, изчистено... - Не искам такава овца. Тя е мъртва. Искам овца, която ще живее дълго. Иде Гергьовден. Ако видите Малкия принц.... просто седнете на другата маса. Приятен апетит.

Отминало

Лятото й се намръщи. Облече къса рокличка и навън стана ветровито. От студа спечелиха зяпачите - настръхналите й зърна се опитаха да продупчат черното боди. Обикновено би усетила. Но не и днес. Лакомите погледи непохватно плъзнаха по глезените й, точно над черните токчета и задъхано се закатериха по бедрата й. Два вестника от кафенето вляво й се поклониха. Наместиха се очила. Дори се чу едно звучно преглъщане, последвано от бързо дръпване на цигара. Обикновено би забавила нарочно крачка. Но не и днес. Тротоарът бе свободен за нея. Само веднъж се размина с някаква двойка. Мъжът за секунда притвори очи и се гмурна в парфюма й, а после припряно се върна в ритъма на половинката си. Обикновено би се усмихнала. Но не и днес. Усмихна й се само един просяк. Без зъби. Не се срамуваше да я зяпа. Беше оставил всички човешки задръжки прекалено отдавна. Гледаше я с празното любопитство на изпита от обяд бутилка. Обикновено би отвърнала поглед. Но не и днес. Днес се спря пред просяка. Искаше да

тинтири минтири

Дърдоплясках педалите на вехлосипеда си по дръндупчестите улици до офиса и си мислех - „Толкова съм европейчест.” В този слънчедишащ миг един ахтомобилист почти не ме тръткотупна върху мотоарматурата си, но успях да врътнодупна вляво. Там почти дупкозейнах от дълбокодушния кратер на липсодействаща шахта, но с последни сизифоподобни усилия се пренесох върху троптоара. Сред пъзел от липсоплочки успях да се придвижа почти пет метра преди да опитам да се смажа в една таралелка, която излизаше от дупезадна врата на ахтомобил, спрял на троптоара. Да ви кажа честно... да си европейчест не е лесна работа. Те това ме успокоявява.

Расизмът е равенство на омразите.

Катуница не е интересно място. Катуница е обикновено място на обрулени хълмове от човешки съдби. От едната страна са недоволните от живота българи - насилени от промени, ощавени от управници. От другата страна са цинично господстващи цигани – потънали в истинско злато от фалшив алкохол. Българите завиждат на циганите, защото те не се плашат от официалната власт. Циганите завиждат на българите, защото те са официалната власт. Така живеят от години. Върху тлееща жар от завист. Тези дни в Катуница стана страшно. Нагло, показно убийство, предизвика настръхнали тълпи, подпален цигански палат, малоумно присъстващи полицаи и нелепи журналисти. Лешоядните политици не закъсняха - закрещяха от рупори и поведоха разтуптяните тълпи. Едните, срещу другите. Другите, срещу едните. Нека погледнем нещата в очите. Расизмът отдавна не е еднопосочна омраза. И за двете страни е удобно да са различни. А нещата са прости. Ако наричаме този, който прегази момчето в Катуница цигански убиец, ние му давам

скотовъдство

Гледахте ли новините? Едно двумесечно момченце си отиде днес. Не от болест. Не при злополука. Умря от глад. На пода. Там ги правят. Пасторална идиотия. Майката е на 38 и е раждала девет. На пода. Там ги вадят. Живеят в изоставени къщи, горят каквото има дървено, оцеляват. На пода. Там ги хранят. На двумесечното се полага кашичка. От брашно. И вода. Забърква се до сгъстяване и се яде. От кашичката не се расте особено, но се оживява. Две хлапета нямат тоя късмет и си отиват преди години, от нещо. Но родителите продължават да правят нови. На пода. Днес спря да диша най-новото. Кашичката не му понесе. Или не му стигна. Бяха девет. Останаха шест и държавата реши да се включи – оцелелите са настанени в социален дом. Сега имаме шест нови изоставени деца. Изоставените деца са оцелелите деца. Създадени са там. На пода. Там е ешафода на човешкото в нас. Почивай в мир, малко човече. И ако можеш ни прости. .