между другото

Да потъвам в теб е да пътувам в теб. И никога никъде да не спирам. Моят път си всеки път. Ти свършваш. А аз пристигам.

Цветното, подредено случайно. Мръсното, събирано бавно. Празното, оставено трайно. Направи го всичкото бяло. Ти можеш. .

Главата не е моята. Кафето е с дъх на ескимос. Значи е утро. Фасът е мъртъв от снощи. Правя му изкуствено дишане. Имам някакви спомени, но не помня какви. Сигурно е от туршията. Все пак прекара три години в кухнята. Не съм в сесия. Тя е в цикъл. Да ти имам междуполовото равноправие. Мечтая за пет. Един. Два. Три. Четири. Пет. Може и на цяла банкнота. Утре ще се обадя на нашите. Не съм ги чувал от последните 100 лева. Пак ще ми намилат. Успехът идвал с ученето. Глупости. Апетитът идва с яденето. Ще хапна. Солети с леко вкиснала горчица. Закуска за шампоани. Остават ми две години до диплома, без право на обжалване. Утрото било по-мъдро от вечерта. С Алцхаймер или Алка Зелцер? Висш разум и висшист с разум са две различни понятия. Телефонът ме зяпа. Кво искаш? А, да. Било осми. Ми аре честито. Тая бира на кой ли беше? .

- ... и небето ще стисне устни, за да засвири с вятъра. И ще се пръснат облаците в милиони бели снежинки... Все една и съща приказка, всяка вечер. Досада. Затвори очи, уж че спи. Но това никога не отказваше майка му. - ...и ще станат бели - и кафявото, и сивото. Ще задимят комините, ще се заскрежат прозорците, а хората ще опират дъх в тях и ще гледат в синьото небе... Да, идваше най-досадната част. Винаги едно и също. - ...и над луната ще се появи шейната, водена от елени със зачервени от студа нослета... И джуджета. И не знам си какви още небивалици... Понякога му се искаше наистина да може да заспи докато майка му шепне над главата му. Но явно беше обречен всяка нощ да чува историята до край... - ...а в шейната, гушнат сред чували с подаръци, ще си... ти, моето момче... Да бе, да. Тя наистина ли си вярваше? - ...и хората ще очакват теб всяка година по това време... Ооокей. Айде стига. Може да е малък, но не е малоумен. - ...и така... А сега заспивай, Коледа. Трябва да сп

В малоумието на соц-а ни навираха в избеното помещение на гимназията, за да ни прожектират дружно филмчета, свързани със сексуалното съзряване. За учителите това беше досадно задължение, но за нас, пъпчивите, беше законно порно. Нищо, че филмчетата бяха наивни – тази рисунка в онази рисунка води до болест или бебе (или и двете). Нищо възбуждащо. Завиждам им сега на пъпчивите. Пускат телевизора и гледат тази реклама: http://www.youtube.com/watch?v=BwZuL3gitd0 Няма да коментирам качеството на тази реклама, защото такова няма. Това е национална кампания за борба с най-опасната болест. Правена е не само с мерак, напън и мирис. Правена е с благословия и пари. Има три групи гениталии, към които искам да се обърна сега. ДО поръчителите, авторите и изпълнителите на тази кампания: Следващият път, когато решите да третирате младото поколение като идиоти направете телетъбис на порно филм. Всъщност не бях откровен. Ето сега ще съм откровен: Децата не са идиоти. Единствените деца-идиоти

Земята боли под обувките. Ръцете се гърчат в копнеж. Вените свирят по струните. Пръски от мъка и думи, удавени в пот. Фламенко. Не го пееш. Раждаш го.

Косата ти натежало настръхва навътре. Опуленото ти слепоочие се разтупква припряно, а носът ти поема ритъма и диша препятствено. И накрая шамар по сгорещените ти тъпанчета. Знам. Отвътре в главата ти нещо бучи. Няма страшно. Появила ти се е мисъл. А в празните пространства се образува ехо.

Небързан мързел, в събуто утро. Неща на възел. Ще е събота. До утре.

Слънце, преварен жълтък. Свят от сиво. Мокър шум. Листа. Недоспали котки. Прозявка на вятър, открехнат фризер. Октомври, особено в понеделник.

Блудно будни сомнамбули. Едноока уж луната като две очи се пули.

Всичко започна в осем. Телевизорът над болничното легло дъвчеше новини, а той се опитваше да преглътне вечерята. Панирано на цвят, може би риба. В началото помисли, че го свива от това. Болката заби юмрук в стомаха му. После втори, нагоре. После трети. Под сърцето. Въздухът започна да се сгъстява на пръчки, които влизаха през ноздрите му бавно и болезнено, право в дробовете. После на очите им стана тясно. В малкото незапален от липсата на въздух мозък избухна идеята, че това не е началото на нещо. А краят. Опита се да извика, въпреки че не знаеше какво. А и защо. Очакваше този миг от години. Готвеше се за него, представяше си го. Дори беше тренирал веднъж, в леглото. Падане, рязко опъване на тялото, последна въздишка и финално отпускане. Нищо подобно. Сега тялото му бе опънато в нелепа поза парче ръждясала тел. Единственото, което все още се движеше в него, тупкаше вътре. Но някак все по-свършващо. Празна батерия. Само да можеше да въздъхне, за да върне обратно последната си глътка въ

Топъл, размекнат словоред. Капки. Пръсти пет. Сладкодумие се връща. За очи да го преглъщат.

Ранни прозорци с полепнала мъгла. Дъх на есен. По стъкла. Следи от топло в опразнени легла. Денят прошепнал е. Ела, ела...

Пропуснати зъбно от гърлото дъно празнодуми езични са нечии лични въздухородени неспрени слова. Думите харчат въздух. Ш-ш-т.

Дървета разрошен косопад. Небе. Слънчогледане по обяд. Има нищо познато? Не, бе. Есента е претоплено лято.

Влязох и му се разкрещях от вратата. - Слушай какво, нещастник! Няма да позволя на един глупак да се бърка в живота ми! Ясно ли е? Редях в кресчендо, а онзи ме гледаше безмълвно, само отваряше уста, без да успее да се обади. Лицето му почервеня от напъване, а в очите заприлича на пекинез. Полудях! - Какво ме зяпаш все едно не си ме виждал? Онзи понечи да ми отговори, но само изду бузи, а веждите му се събраха в основата на носа. Точно както правя аз, когато… Басси, тоя почна и да ме имитира. - Ще ти кажа само едно, малоумник! – събрах дъх в пяната и продължих – Откакто те познавам ми лазиш по нервите! Баста! Повече няма да търпя тъпоглавото ти присъствие. Свих юмрук. Замахнах към него. И счупих огледалото.

Голямото жълто паркира на заден. Въздухът въздъхна - ще диша. Отгоре се изсипа тъмно в три цвята, те се сляха и всичко стана едно. Небеземя. Попий я с очи. Сънува ти се, нали? Тъмнината е лепило за клепачи.

изпивай ме бавно изпивай ме дълго изпивай ме жадно и свърши ме до дъно

Портфейлът беше до носните й кърпички. Знаеше си. Все там се напъхва, използвайки суматохата в дамската й чанта. Отвори го. Кожено празно пространство, в което се мъдреше една самотна банкнота. Последните й пет лева. Финалната банкнота от пикливите й спестявания, готова да си отиде срещу пакет цигари, които тя желаеше до лудост. Пресегна се и с леко трепереща ръка подаде банкнотата на магазинерката. Още съвсем малко и щеше да пуши... Магазинерката пое банкнотата и я огледа. Дали ще почнат скоро и петолевки да правят измамниците? Сигурно, то само това остана... Кво искаше тая? А, да, цигари. Оф, верно си е време за фас. Само да приключи с клиентите, че се образува и опашка. Я, на тоя съсед как добре му стои риза... Кво да бъде? От това ли? Ето. Ресто пет и двайсет... Пет... и десет... и двайсет... Мъжът пъхна петолевката в джоба на ризата си, усмихна се на магазинерката и излезе навън. Потърси дистанционното в джоба на панталоните и изключи алармата на колата. Запали и тръгна. Шофир

Облаци в болка. Въздух без дъх. Небето стене. Дъжд се ражда.

Разгонени мисли. Страдат, сами са. Не мисли. Погали ги. Мислите диви мъркат красиво. .

Лятото й се намръщи. Облече къса рокличка и навън стана ветровито. От студа спечелиха зяпачите - настръхналите й зърна се опитаха да продупчат черното боди. Обикновено би усетила. Но не и днес. Лакомите погледи непохватно плъзнаха по глезените й, точно над черните токчета и задъхано се закатериха по бедрата й. Два вестника от кафенето вляво й се поклониха. Наместиха се очила. Дори се чу едно звучно преглъщане, последвано от бързо дръпване на цигара. Обикновено би забавила нарочно крачка. Но не и днес. Тротоарът бе свободен за нея. Само веднъж се размина с някаква двойка. Мъжът за секунда притвори очи и се гмурна в парфюма й, а после припряно се върна в ритъма на половинката си. Обикновено би се усмихнала. Но не и днес. Усмихна й се само един просяк. Без зъби. Не се срамуваше да я зяпа. Беше оставил всички човешки задръжки прекалено отдавна. Гледаше я с празното любопитство на изпита от обяд бутилка. Обикновено би отвърнала поглед. Но не и днес. Днес се спря пред просяка. Искаше да

90те години дойдоха с болезнения писък на новородено. След почти половин век вяра в някакво светло бъдеще изведнъж осъзнахме, че има и настояще. И то беше доста истерично. Откривахме всичко, едно през друго, опитвахме като невидели от забранените до скоро плодове. Например отворените граници. Българинът изведнъж получи правото да пътува свободно. Малоумно по нашенски, в допълнение българинът получи и правото да притежава до 30 долара годишно, закупени от банката. Но въпреки това тръгнахме навън. Основни потърпевши бяха главно съседните държави, особено Турция и Югославия. Обикновено се отиваше за ден-два, но се пътуваше с ужасно много багаж. Огромни куфари, сакове, бохчи. Изненадата беше, че на връщане багажът е наполовина. Мистерия? Не съвсем. Просто бяхме открил хитър начин да умножим 30те долара, поверени ни от държавата. На практика в Истанбул можеш да купиш и продадеш всичко. Затова и експериментите не спираха. Тенекиите овче сирене бях хит в началото, но митничарите бързо се ус

Маслинени кръгчета, притворени до огън. Какво ли означаваше този поглед? - Няма значение. Това беше първото, което му каза. Минута преди да метне непокорната си грива встрани и вятърът от нея да парфюмира стаята. На интересна ли се правеше? Добре де, беше му интересна. Затова я беше попитал с какво се занимава. Дълбоко в него любопитството се бореше с желанието да я вижда потопена в неизвестност. Или просто искаше да я види потопена в каквото и да е, стига да е по коса, токчета и нокти. - А ти? Май го попита нещо. А, да. Върната топка. - Аз ли? Ами работя върху себе си. Опит да е интересен. Нелепо. Сега му оставаше да преброи до три преди да проследи как впитият гръб на блузката й се отдалечава в посока „някой друг, който умее да води разговори”. Едно. Две. Три. - Тоест си доставяш удоволствие? Още беше тук. Между пръстите й бе поникнала цигара. Явно мислеше да остане за малко. Подаде й огънче и се възползва: - Да, стига да не опитвам с дясната. Левичар съм. Дали се усмихна? Или

Счупени черупки от мидени милувки. Чайки гълтат крясък. Морето жадно е. За пясък. .

Дъждът бързаше да слезе от небето, зарязал облаците на вятъра. Мокро бе всичко. Камъните, листата, тревата. И тя. Стоеше облегната на дърво с уморени от плод клони. Червени до пръсване. Пожелани с очи, но недокоснати с пръсти, нито видели устни. Череши. Погледна го. Беше на метри от нея и буташе косачка напук на мокрия вятър. Дъждът влизаше в бензина и правеше балончета, а косачката подскачаше в задавен ритъм под ръцете му. Мокри и уморени. Като клоните на черешата. Спря се. Вдигна глава и проправи поглед през капките. Тялото й бе попило дрехите, размекнати от горещия дъжд. Пусна газта, а косачката изхърка сподавено и го освободи. За нея. Под клоните също валеше, но задъхано. Той влезе в шатрата от спуснати клони, а тя и дървото стояха на място. И чакаха. Първо се спуснаха дланите му, изтръпнали от нервната косачка. Потърсиха трепета на кръста й. Ритмично. После се облегна в нея. И потъна. Устните се намериха налучкано. Вдишай. Не дишай. Сърце. С ръце. Дъждът съскащо изсъхна над нас

Неочаквано щастие, поникнало в гърлото. Засяда на дъното на парче суха душа. Полей го с очи. Животът е жажда. За сълзи. .

Луна развлечена. Пеперуди препечени. Далечни коли хъркат снощен бензин. Тихо за другите. Пръсти по буквите. Маса поскърцва от написан език. Тя е цигарена. В очите й канен съм. Нощ се преструва на миг. .

Прогледнали слепоочия туптящи до зрящо взират се в пръстите нощем. Настръхнали връхчета пипащи пърхащо. от лошите мисли ме пощят. .

Мила дъще, Щом четеш това значи съм напуснала този свят и съм се пренесла в земите на дедите ни. Това ще се случи и с теб, но след много време. След цели две-три седмици. Затова реших да ти помогна с някои практични съвети, за да не губиш време в опознаването на света. И така. Да започнем от вятъра. Той е просто въздух, тръгнал в насрещното. Но е гаден. Блъска се в теб нарочно. Не му обръщай внимание. Той си се размотава безцелно, а ти си тръгнала на вечеря. Мисли само за нея. Избирай оживени места за хранене. Там има по-голямо разнообразие. Освен това всички за заети с разговори помежду си и няма да ти обръщат толкова внимание. Избирай внимателно храната. Не се хвърляй на първото парче месо, което ти поднесат. Колкото и да ти пробутват голи бутове, мръвката откъм врата е най-вкусна. Понякога се опитват да я скрият с висока яка или, колко наивно, тънък шал. Не се отказвай. Насочи се внимателно, избери необходимата пролука и действай. Никога не привличай внимание по време на вечер

Ала бала ми е нещо, чувствам леко куку руку. Във главата трала лала и горещи туту руту. На какво ли ти приличам, писнал щръкнал вувузел. Ясно е, че съм зависим. Силна доза теб съм взел. .

Ще бъде два часа и шест минути. Вятър гълта топлината. Заспиват си нормално лудите. А ние светим й на тъмнината. .

Изсъхнали спомени ръчно отронени. Нищо оставено отминало щавено. Спомени няма. Само десет верни неотминало черни. Нокти. .

Окрилен от новия химн на МВР, си позволих да преведа текста на английски. Може да е министерство на вътрешни работи, но и чужденците в родината ни имат право да разберат какво е казал Евтим Евтимов и какво е изпял Веселин Маринов за биещото сърце на държавата. И така, първо оригиналният текст на Евтим Евтимов: Ако някой някъде предава своето отечество и слава, ако клетвата за дълг прегази моята полиция ме пази. А ето и моя превод: If someone somewhere transmits his fatherhood and glory if curse for duty overrides my police not come in me. Моля ви, подкрепете моя превод. Нека целият свят научи за това, което усещаме... докато полицията ни обича. .

Съседката му викаше Грегъри. При това с уста, пълна с усмивка. - How are you, Gregory? Малоумна американска любезност. Той ги съжаляваше. US възпитанието сигурно е болезнено. Отварят ти черепа, вадят каквото намерят там и ти поставят грижливо сгънато нищо. Иначе се казваше Григор. В Добрич си му викаха Гриша, но в Ню Джърси това би звучало доста руско, което си е опасно. Особено с оглед на това, с което бе започнал да се занимава. - It's about time you bought a new car, Gregory! Усмихна й се широко и помаха с ръка за довиждане. Майната й. Олющеният му микробус може и да изглеждаше неин набор, но водеше доста по-смислен живот. Беше стар Форд, в някога бял цвят и с два доста грозни надписа откъм вратите – LUIGI PIZZA. Отгоре на всичко някой се беше опитал да изрисува по ламарината от едната страна голяма пица, но се беше получило нещо средно между зъбчат механизъм и повърнат обяд. Американско изкуство от 20ти век. Закупи го преди два месеца за кръглата сума от 100 долара, като в це

Шурти вода. Съседка мие. Кола куца. Двигател вие. Ало. Ало. Телефон в ухо. Трамвай. Скръц. Колело. Токчета тропат. Ти-ви битиви-ра. Куче. Бау. Птичка пикира. Морнинг джулай. Ай. Ай. Ай.

Късополи девойки облачно слънце облича. Минувачи пляскат с клепачи. Лято. Най-сетне. .

Учителката: Знаете ли кой има най-големи яйца? Иванчо: Слонът! Учителката (възмутено): Не! Иванчо, не си ли чувал за щраус!? Иванчо: Аха... Ся разбирам що са му толкова бавни валсовете. Вицът е стар и може би тъп. Но е факт, че музиката и топките са свързани. Само се сети над колко музика си се празнил в последните десетина години и ще се почувстваш като радио. Свършвал си на рок, поп, ретро, чил аут и кво ли още не. Което те прави радио с кошмарен формат, човече. Но не се вини. Причината за това нелепо разностилие не си ти, а жените. Защото в желанието си да проникнем в тъмното тясно пространство на някоя дама ние сме готови да се съобразим и с най-нелепото й музикално предпочитание. Добре де. Музиката отпуска жената, предразполага я към секс. Значи като се запознаем с жена я водим вкъщи, пускаме й някаква музика и я съсипваме от едночасов секс, при който тя финишира около пет пъти, признава, че вече ни обича, а ние я изпращаме с пляскане по дупето и каним следващата. Звучи красиво

Видях един старец в костюм. До подлез. Чакаше някой, може би. Носеше крехко букетче. Крещящи жълтъци. Треперещи, по-живи от ръката, която ги стиска. Старец, нелепо прав, с тъмни очила, загледани наникъде. Чак тогава видях това в другата му ръка. Бастун, дълъг и тънък. Бастун за виждане. Безчувствена твърда пръчка, която определя разстояния, предупреждава за препятствия. Удря, за да ги види. Ти виждаш, нали? Виж тогава една истина. Излез от фейсбук. Затвори скайпа. Изключи компа. Изгаси фаровете. Свали очилата. Махни лещите. И пак ще виждаш света по-добре от онзи старец. Но ще видиш цветята само ако затвориш очи. .

Полудели полунощи, невидели, че има още поръчан ден. .

Тя знаеше на какво мирише баща й вечер, когато се навеждаше да я целуне за лека нощ. Не й уцелваше бузката. Все я лепваше по нослето или ушенцето. А Мрънличка затваряше бързо очи и се обръщаше на другата страна, за да се избърше във възглавницата. По някое време мама влизаше на пръсти. Лесно беше да я излъже. Просто дишаше така, че да си чува дъха. На излизане майка й притваряше вратата внимателно, за да не я събуди. А Мрънличка ококорваше очички във възглавницата и затаяваше дъх, колкото да чува само тупкането на сърчицето си в завивките. И почваше да чака. Случваше се всяка вечер. От другата стая, някак приглушено, се чуваха родителите й. Говореха един през друг. Все по-бързо и по-високо. От време на време някой повишаваше гласа си, а другият бързаше да го заглуши. Мрънличка разпознаваше по-високите откъслечни фрази. „Престани”, „колко пъти”, „писна ми”, „край”. Познати думи в непознат сценарий. Тя не разбираше какво си казват. Но внимаваше за краткия миг, в който те замлъкнат. Сег

Всичко започва с крясък светлина в окото. Порция осъзнато вдишване. Секунда поемане на живот. Вдясно е това. Вляво е друго. Таванът е просто обърната стена. Я, има и друго око. Светът е триизмерно познат. Отврат. Вече съм буден. Имам чувството, че нещо ме е напуснало. Нещо малко, къдраво нелепо, което е използвало тялото ми за през нощта. Ще мине цял ден докато му позволя отново да се всели в мен и да блудства с мислите ми. Ей, дребния! Липсваш ми. .

Едно. Две. Опипващи очи. Две. Три. Слизащи сълзи. Три. Четири. Глътки плът. Четири. Пет. Пъти първи път. Пет. Шест. Смлени на смях. Шест. Седем. Зърна грях. .

Половин кон препуска до половин кон. Половин грива се вее на метър от половин грива. Половин опашка се мята встрани от половин опашка. Двете половинки кон препускат успоредно, на разстояние една от друга. Всяка е с по два крака, един пред друг. Мятат се в отчаян опит за ритъм. Залитащо и счупено. Но разстоянието неусетно намалява. Двете половинки кон се приближават все повече една към друга. Вече са на сантиметри. Още миг. Още милиметър. Докато се случи. Двете кожи се вкопчват една в друга. Задниците прилепват, гръбнакът се приплъзва в едно, гривата става цяла и развълнувана. Двете половинки кон се сливат. В цял кон. Краката стават четири. Секунда след секунда и е все по-лесно. Намират общ ритъм. И препускат заедно. Все по-сигурно, бързо. В облекчение. И ти ли имаш два крака? Ясно. Значи си само едната половинка. .

Беше преди 8 години. Тогава карах един мерцедес с мъдростта и поведението на гранитен паметник. Точно седнах в изтърбушеното му сиво кресло, когато някой отвори вратата до ухото ми и чух простичкото, но удивително: - Излез от колата, бавно! Беше униформен. Държеше вратата и ме гледаше с криво надървен поглед. Не му отвърнах със същата любов. Просто излязох сковано. - С лице към автомобила! Командата дойде от втори герой, само че цивилен, с черти на тъпоъгълен триъгълник. Обърнах се към колата и в този миг две ръце ме опряха на покрива, а после ме опипаха като в евтин филм. Нищо еротично, за щастие. - Така. Дай си документите. Бавно. Цивилният. Бръкнах внимателно за личната карта и му я подадох. А той съсредоточено я зачете. После я прибра в джоба на сакото с провиснали джобове. - Така. Сега тръгваме. Понечих да запитам нещо, но цивилният просто обърна ревера на сакото си. Значка на НСБОП. Сигурно ги продават по Интернет, но тази изглеждаше изтъркано истинска. Под лъжичката ми леко заб

Ако не влизате за пръв път в този блог със сигурност знаете историята за моята сергия. На нея продавах корекомски лъскавини на зажаднелия за дребни удоволствия българин в началото на 90те. Сергийката ми беше бутик за онова време. Бранд до бранда. Някои от тях бяха лесни за произнасяне. Малборо (дори на галено Боро), кемъл (дублетна форма - Камéл), ригли сперминт (доста притеснително), сприте (точно така, спрайт), дори зуп (за по недосетливите - 7up). Някои, обаче, бяха жив кошмар за прочитане. Например цигарите «Peter Stuyvesant». Истинско чудо беше, че хората се престрашаваха да си купуват от тях. „Може ли една кутия Петер Стюйвесант?”. Ужасна реплика. Чувах я всеки път, когато някой си мислеше, че е просташко да каже „дай едни от тия”. Българинът трябваше внезапно да свикне с чуждите езици, които ни заливаха отвсякъде. Чуждият език вече не беше само руски. Ну, плохо. В същото време всекидневно около сергията ми се навърташе едно дребно, мургаво, генетично мръсно хлапе, което поср

Зърна от твърдо сварено желание настъргваш в настръхнал език. Опитваш ги меко с внимание и гълташ докато чуеш вик. .

Началото на 90те. Техническият прогрес в страната на телефонния дуплекс беше в разгара си. Интернет се наричаше вътрешната мрежа между трите компютъра с черно-бели монитори. Принтерът беше с размерите и функциите на тъкачен стан. А заради звука можеше да си помислиш, че е с марка Калашников. В този технологичен бум първата осъществена електронна мечта се наричаше радио. Нямаше частни телевизии, нямаше и професор Вучков, а радиоводещите бяха със статут на звезди. Аз самият започнах в радиото в края на 92-ра, съвсем случайно, с идеята да запълня времето на една прекъсната студентска година. Не ми се получи. Появих се уж за кратко, а радиото промени изцяло съдбата ми. Наричаше се Канал КОМ - една от онези видни пловдивски забележителности от 90-те, които не доживяха да видят новия век. В радиото попаднах на сродни идиоти. Всеки вършеше точно това, което изобщо не може, при това с удивително вдъхновение. Да говориш в ефир не беше кой знае колко трудно. Светва лампа, а за по-сигурно тонре

Гепваш гривата с лявата, стъпваш на стремето, после се мяташ. Тяло връз тяло. Отгоре си ти. За твое добро е да запазите позата. Седнал си върху гръб, какъвто никога няма да имаш. Кожа от мускули. Мухите я треперят. Дърпаш нескопосано повода - груб кожен ремък в изнежените ти длани от нещо, което също наричаш кожа. Колко още да дръпнеш? Дали ще я заболи? После стискаш леко бедра и тя тръгва, сякаш цял живот те е чакала. Клатиш се отгоре, с надежда, че и на нея й е поне малко хубаво. Ходите. Разхождате се. Тя стъпва елегантно, крак след крак. Все пак ги има четири. А ти си отгоре й, тежък и ухилен. Не че й пука. Ако можеше да те няма, щеше да се метне на вятъра и да си му го върне за всичките пъти, в които гадничко е бъркал в ушите й. Пръхти нервно. Дали не замисля да те метне в храстите? Шубе. Инстинктивно стягаш бедра, а тя те разбира по своему. Тръс, веднага. Подскача в леко тичане, а ти си в желирани конвулсии. О, чакай. На пътя има найлонова торбичка. Защо е обърната? Защо е бяла?

Криволико приличие, вкочанели мимики. Усмивка на бартер. Не приемаш ли кеш? Поглед втора употреба, късоглед от изтъркване. Лява ръка, размекната в лед. Хайде мини, ще те погледна в гръб. Любопитство настръхнало не диша от ноздрите. Безразлично приличен съм станал за теб.