петък, 5 май 2017 г.

Не се отказвайте от идеи, които клиентът не очаква.


 За пръв път публикувам в блога си разговор. Сигурно защото срещу мен беше Елица Николова, в интервю за любимото списание Мениджър. И защото нещата, за които си говорим, са важни. Поне за мен и хората около мен. 
Приятно четене.  



НЕ СЕ ОТКАЗВАЙТЕ ОТ ИДЕИ, КОИТО КЛИЕНТЪТ НЕ ОЧАКВА.

Желязната логика в света на бизнеса често изглежда несъвместима с разбиващия сърцето език на рекламата. Но от изначално напрегнатите отношения между клиент и криейтив зависи не само как един бранд ще се появи пред света. От тях зависят развитието и смисълът на двете индустрии. Разговаряме с Радослав Бимбалов, един от собствениците на The Smarts, за отношенията между бизнеса и творческите агенции - не просто защото е убеден, че веднъж в историята си трябва да решиш да се откажеш от свой голям клиент. А защото това е важно за пътя на идеите

В интернет е пълно със статии от рода на "5 тайни за щастлива връзка между клиент и агенция". Отвори която и да е, за да видиш, че звучат ужасно. Съветват се агенциите например никога да не нараняват егото на клиента и да направят всичко възможно, за да го задоволят… И така, кои всъщност са работещите "две-три тайни" според теб?
- Важно е да осъзнаем една простичка истина - договорът между агенция и клиент е акт между две юридически лица, но взаимоотношенията между двете формации са далеч от тази формална плоскост. Те се градят от хората, които работят в двете компании. И затова връзката между тях е всъщност връзка между хора - близка, интимна и трудна. Изискват се равни по сила усилия и от двете страни. В началото сте си интересни, но с течение на времето трябва да се стараете да се изненадвате, да се вдъхновявате, да поддържате интерес един към друг. За да е продължителна тази връзка, преди всичко тя трябва да бъде равноправна - всяко чувство на надмощие (агенцията често мисли, че е по-умна от клиента) или притежание (клиентът често мисли, че притежава агенцията, защото є плаща) е пагубно. Затова моят съвет към всяка агенция е кратък - гледайте на клиентите като на равни вам хора. Не ги подценявайте, но и никога не им позволявайте да се държат собственически с вас.

- За коя реклама ти е трудно да повярваш, че клиентът веднага е одобрил точно този подход? Кои брандове намираш за наистина дръзки, гледайки рекламите им?
- Веднага се сещам за горилата в реклама за млечен шоколад. Представете си как звучи тази идея, чута за първи път - "значи, една горила слуша Фил Колинс и почва да удря по барабани". И това е. Няма леещ се шоколад, няма чупене на парченца, дори няма човек, който яде шоколад. Просто една горила барабанист. А сега си представете клиента, който е чул това на първата презентация и не просто не е избягал с писъци, ами е решил да инвестира пари в тази реклама. Тази смелост всъщност е на ръба на риска, но именно на тази тънка линия се крие зрънцето на успеха. Живеем в претъпкан от съдържание съвременен свят. Очите и съзнанието на потребителите са пренаситени. За да те забележат, не е достатъчно да си логичен - трябва да бъдеш и малко луд.

- Кампанията на Cadbury, за която разказваш, е огромен успех, но според доста коментари - с две неудобни последици: щастливият клиент иска следващата горила, всеки друг клиент също иска горила. Какво е необходимо, двете страни да са доволни от взаимната си работа за дълъг период? След няколко добри решения от страна на агенцията как тя може да повиши още повече стойността си за клиента?
- Важно е и двете страни да не забравят защо са се събрали в крайна сметка. Клиентът трябва да получава качествен и работещ рекламен продукт. Агенцията - не просто да бъде възнаградена адекватно за интелектуалния си труд, но и да се гордее с крайния резултат. И това да се случва по възможност с всеки проект във всекидневната работа. Този идеален сценарий е труден за постигане и отново изисква разбиране, взаимност и старание. Клиентът очаква от агенцията си да поддържа високо ниво на продукцията. За да се случва това, е необходимо всяка агенция да има достатъчно сили да прави две важни неща - първо, да развива и повишава квалификацията на екипа си, и второ (още по-важно) - да има възможността при необходимост да размества и освежава екипите, които работят дълготрайно по някой клиент, за да се постига необходимото разнообразие и сила на рекламния продукт. Както се досещате, агенцията може да предприема тези две мерки само ако има достатъчно голям и добре структуриран екип. Това е сериозна инвестиция и клиентите не трябва да си затварят очите за този факт. Ако искате агенцията, която сте избрали за свой партньор, да бъде достатъчно силна и да може да се променя и развива в движение във ваша полза - плащайте й достатъчно. Иначе й плащате за кратко. И после имате нужда от нова.

- Каква е дефиницията ти за "смелост" в комуникацията между агенция и клиент?
- Ние, рекламистите, обичаме да храним суетата си по рекламни фестивали и после да кичим етажерките си в офиса със статуетки. Зад всяка такава награда обаче стои един клиент, който сме успели да убедим, да запалим с добрата си идея. За мен смелостта във взаимната работа между клиент и агенция е всъщност резултат от няколко малки, но важни стъпки, които двете страни са посмели да направят. Агенцията не се е отказала да предложи идея, която не е била очаквана от клиента. А клиентът от своя страна е приел предизвикателството да избяга от отъпканите пътеки. Между клиент и агенция трябва да има силно, осъзнато и открито доверие. И именно доверието, а не смелостта е това, което печели награди на рекламните фестивали.

- Освен от това да печели награди и големи клиенти, от какво най-много една агенция трупа самочувствие?
- Това обикновено са двата основни източника на самочувствие за една рекламна агенция, но всъщност има много по-силни причини да се гордееш с агенцията си. Като например да помогнеш на един малък бранд да стане малко по-голям. Или пък да промениш потребителски нагласи към даден бранд, да повлияеш реално на отношението на хората. Това е - погледнато навън. Ако погледнеш към себе си - една агенция трябва да се гордее, ако не е зависима - нито от сивите пари на някой тлъст олигарх, нито от нечистите подаяния на обществените поръчки. За съжаление, в България множество рекламни агенции съществуват само и единствено заради тези две причини. Искрено съчувствам на тези хора. Когато кранчето спре (а то рано или късно спира), зад гърба им ще има само прах. А напред - нищо.

- Ако работата ви е свързана до голяма степен с това да се поставяте на мястото на потребителите, необходимо ли е и по силите на един криейтив екип ли е да се поставя и на мястото на клиента?
- Предполагам, че тук ще предизвикам недоволство сред клиентите, но съм категоричен, че творческият екип не трябва да се поставя на мястото на клиента. Ще поясня защо. Работата на маркетолози и рекламисти е всекидневно да уцелват нагласите на потребителите. Необходима е прецизност, точност. Но именно тук става трудно - защото маркетолозите са склонни да подценяват хората в целевата си група, а рекламистите обикновено правят точно обратното - надценяват ги. Две ръце държат оръжието, всяка дърпа леко към себе си, а трябва да уцелим една мишена, по възможност в десетката. Ако някоя от страните отстъпи и отпусне, целта ще е подмината. За да успеем, трябва да намерим баланс между възгледите на двете страни. Наистина е сложно, но е задължително. За съжаление, агенцията по-лесно е склонна да отстъпи в идеите си, за да угоди на клиента. Това обаче е изключително погрешна тактика, особено в дългосрочен план. Когато целта не е уцелена, никой да не помни накъде сте дърпали вие. Напротив, вие ще сте виновни.

- Три причини, поради които клиент прекратява взаимоотношенията си с агенция?
- Принципно най-важната причина трябва да е "резултатите са незадоволителни". Тоест рекламните кампании не постигат поставените цели - търговски и маркетингови. Разбира се, на всички е ясно, че този измерител съвсем не е съвършен. Неговите показатели зависят не само от работата на агенцията, но и от редица други фактори извън обсега на въздействие от страна на рекламистите. По-честата причина клиент да реши да смени агенцията си е, ако изпитва все по-голяма трудност да получава качествен завършен продукт - т.нар. зацикляне на агенцията. А още по-честа е третата причина. И въпреки че никой не говори откровено за това, а се опитва да го облича в удобни професионални извинения - истината е, че агенцията може много лесно да "омръзне" на клиента. Едни и същи хора, мислейки по един и същ начин, презентират едни и същи идеи по един и същ начин. Съвсем нормално е след определен период клиентът да спре да се чувства изненадан, завоюван, впечатлен. Точно тогава агенцията трябва да направи нещо, за да освежи връзката - размествания на вътрешните екипи в агенцията, промяна на стила на работа. Нещо. При това бързо, ако иска да запази клиента си.

- А кога агенцията напуска свой клиент? И как такова решение може да се отрази на вашия бранш?
- Няма да е крайно, ако кажа, че в България някак сме приели факта, че агенциите нямат право да искат развод. И не защото няма такава клауза в договора. Напротив, има. Само че нито един голям клиент не се притеснява от този вариант, защото знае една леко цинична истина. Ако клиентът поиска развод, ще си намери нов партньор относително бързо и без особени разходи. Но за да обслужва ежедневно големия клиент, агенцията е инвестирала в хора, техника, софтуери, работна среда. Разводът ще струва по-скъпо на агенцията, отколкото на клиента. Това неравноправие води до едни от най-опасните тенденции в нашия бранш. Клиентът държи агенцията в почти непрекъснат страх от конкурс с евентуален изход развод. Дори и да се справяш добре, на година-две такъв ще има, просто няма как. В резултат агенцията е склонна да прави компромис след компромис в името на съвместния живот. Намаляване на бюджети - разбира се. Скъсяване на срокове - добре, няма проблем. Да не говорим за това как лесно агенцията се отказва да се бори за качеството на идеите си само и само да не разгневи големия клиент. Само че тези компромиси рано или късно ще се натрупат в една неприятна лавина, която ще помете агенцията, преди тя да се усети. Лавината на посредствеността. Свикнеш ли да правиш компромиси с идеите си днес, ще ги правиш и утре, и вдругиден. Не само за този клиент, но и за всички останали. А всъщност рекламистите би трябвало да правят точно обратното - да надскачат другите, да вадят на показ най-доброто от себе си в полза на своите клиенти. Затова аз смятам, че всяка агенция поне веднъж в историята си трябва да реши да се откаже от голям свой клиент, който я дърпа в мъглата на посредствеността. Да, не е лесно. И да, не е евтино. Но си струва.      

вторник, 7 февруари 2017 г.

В ИМЕТО НА МАРКАТА





Да измислиш име на нещо понякога е дори по-трудна работа от това да го създадеш. Моята майка притежаваше чудесното нетипично име Гроздана, цял живот го недолюбваше и се подвизаваше под името Грета, но в същото време беше изключително благодарна на родителите си, че не са я кръстили съвсем точно на баба й…
Как се е казвала баба й? Ще ви кажа по-късно.
Да се върнем на това как се дава име. Сблъсках се с тази трудност на невръстна възраст, когато получих правото да притежавам папагал.  По някаква случайност по същото време сестра ми беше луднала по Бийтълс и аз реших, че моят нов късоопашат приятел в клетка трябва да се казва Пол. Не че пееше като него. Напротив, почти не издаваше звук. Просто беше разсеян, жълт, леко пухкав и някак миловиден. Пол, отвсякъде.
По същото време обществото, в което растях, кръщаваше нещата по сложен, труден за произнасяне и абсурден за запомняне начин. Следвайки съветския пример, предприятията в родината ни гордо носеха гръмки имена, сглобени в съкращения по абсурден начин и в очевидно нетрезво състояние. Нещо от рода на „интрасмахтехмашинжстрой“. Истинско чудо е, че продуктите в магазините по това време не трябваше да спазват тази творческа линия. Сигурно защото бяха съвсем малко. Шоколадът беше „Кума Лиса“, дъвките - твърд „Идеал“, бонбоните - „Карамел Му“, „Амфора“ и „Черноморец“, автобусите - „Икарус“ и „Чавдар“, кафето се казваше „Инка“, а цигарите „Стюардеса“, „Слънце“, „БТ“… И горе-долу това е.
Този почти черно-бял балон, в който си живуркахме почти безгрижно, се спука. Над нас се изсипаха тонове марки, носещи всякакви цветни, къдрави и непознати имена, с които свикнахме адски бързо, сякаш са били тук винаги. И така и не разбрахме защо почнахме да наричаме всички копирни машини Ксерокс, нито пък как така на всички бебешки пелени викаме Памперс.
Имената на брандовете станаха част от новия модерен език, на който общуваме ежедневно. Вкъщи, в асансьора, на двора, в офиса, навсякъде. Не помним имената на съучениците си от гимназията, но сме в състояние да издекламираме цял рафт от кварталния магазин в азбучен ред. Човек ще си каже, че някой зъл мозък е планирал внимателно всичко това. Че всяко име на марка е създадено внимателно, след години проучвания и тонове стратегии, с категоричната цел да бъде запаметено от нас, нищо неподозиращите милиони потребители на тази планета.
Да, това е близо до истината. Но историята помни някои доста знакови изключения.
Много от имената на брандовете, с които са ангажирани сетивата на съвременния човек, са дело на съвпадение, непредизвикана гениална хрумка или дори плод на нечия грешка или недомислица.
Стив Джобс, например, се ядосал на партньора си Возняк и шепата ентусиасти, с които мъдрели новия си компютърен бранд и им казал – „Ако не измислите яко име до пет часa следобед, го кръщаваме Apple”. Както се досещате, онези не измислили нищо яко. В последствие запазването на това име им коствало 54 милиона долара, защото се налага да се разбират по съдебен път с Apple Records, но на кого ли му пука в наши дни за това, като знаем в какво се превърна тази марка, измислена в гараж.
Марката Chevrolet, една от иконите и гордостите на американската индустрия, получила името си от човек, роден в Швейцария, който останал свързан с компанията за кратко и отгоре на всичко така и не изгубил френския си акцент.
Партньорите в един стартиращ бизнес - Бил Хюлет и Дейв Пакард хвърляли ези-тура, за да решат чие име да стои на първо място в името на новата им компания. Загубил Дейв, а вие се сещате коя е компанията, надявам се.
Точно толкова хазартен е произходът и на друго име, което вече всички знаем наизуст. Група ентусиасти в Сан Франциско се опитвала да даде име на своя start-up. Стигнали до решението да открият най-точното наименование на звука, който издава мобилен телефон в джоба, когато получава съобщение. Стигнали до две имена и ги сложили в шапка. Едното име било Jitter, но те изтеглили второто – Twitter.
На случайността разчитал и тотално отчаяният екип, който трябвало да измисли името на чисто нова марка картофен чипс. Хората просто отворили един телефонен указател и забили мазен от чипса пръст върху някое от имената вътре. Късметът уцелил някой си г-н Pringle. В наши дни това е толкова велико име, че на опаковката изобщо не се налага да пише, че става дума за картофен чипс.
Известната марка Novell пък получила името си поради лека форма на неграмотност. Съпругата на съучредителя Джордж Канова била твърдо убедена, че на френски "Novell" означава "нов".
Подобна невинност лъха и от сътворяването на друга култова марка. Една от асистентките на странника-предприемач Ричард Брансън изтърсила – „Защо да не се кръстим Virgin, все пак сме тотално девствени в бизнеса“. Той, естествено, я послушал.
Точно толкова послушни били и служителите на Кока-Кола Германия, които трябвало да измислят име на нов продукт на компанията. Явно не се справяли добре и шефът ги навикал да вземат да използват малко фантазия. И те нарекли продукта Фанта.
Доста по-странен привкус носи кръщаването на Нобеловата награда. Тази престижна награда се дава и за мир, а всъщност Нобел е изобретател на един от най-редовните участници във военните извращения на човечеството – динамита.
Естествено, всичко изброено дотук може да е вярно, но може и да не е. Защото всеки бранд се опитва да изгради достатъчно интересен образ и понякога се налага да прибягва до изразните средства на митологията. На вас оставям да решите на кой от изброените примери да повярвате и кой да приемете с недоверчива усмивка.
Със сигурност мога да ви потвърдя истинността на една друга история. В началото на тези редове споменах, че майка ми не харесваше името си Гроздана, но благодареше на родителите си, че не е наследила името на баба си. Обещах да ви кажа какво е това име. Ето, казвам ви:
Груда.
И да, казах ви - не е лесно да дадеш име на нещо. Особено ако го обичаш.  








.

понеделник, 17 октомври 2016 г.

Мисията "МИСИЯ" /за сп. Мениджър, октомври 2016




Моето поколение имаше странния късмет да отрасне сред лозунги. Преследваха ни на всяка крачка – на ъгъла, в училище, в киното, сладкарницата. Толкова бяхме свикнали с тях, че дори не им обръщахме внимание. И сигурно затова осъзнахме безумието им чак когато се наложи да ги сваляме от стените.
„Всеки буркан компот - юмрук в лицето на империализма!“ – твърдеше металната табела в консервен завод. Силно, няма спор. С всяка поставена капачка работещият на поточната линия насиняваше окото на гадния капитализъм, който пък умираше от глад, защото не знаеше какво е зимнина. „Всяко яйце - бомба, всяка кокошка - летяща крепост срещу агресорите!“ крещеше друга табела от стената на птицеферма. При това доста години преди да измислят Angry Birds. Не бяха подминати дори и кебапчийниците. „Всяко кебапче - куршум в сражението срещу световния империализъм!“. Наистина мотивиращо послание. Сигурен съм, че лелката, която мачкаше каймата между пухкавите си длани някъде дълбоко в себе си беше Щирлиц. Още по-внушителни бяха посланията в болниците - „Да не оставим нито един пациент да умре без лекарска помощ!“. Нелепа грешка, но всъщност толкова вярна. За съжаление.
В голямата фабрика за човешка глупост, наречена социализъм, малоумието на пропагандата съвсем не беше случаен акт. Целта беше ясна – ако виждаме непрекъснато тези послания няма никаква нужда да се опитваме да им повярваме. Ние просто ги знаем наизуст.
Сега е различно. Старите лозунги трупат прах в мазетата, а компаниите създават нови. Без да робуват на единна политическа доктрина, за щастие. Тук е момента да отбележа основната разлика между корпоративните послания и рекламните слогани. Вторите се създават, за да продават бранд, продукт или услуга на масовата аудитория. Тяхната цел е да бъдат кратки, запленяващи, интригуващи, отличителни. Корпоративните послания, обаче, са по-скоро важен атрибут, чрез който всяка компания създава своя образ в съзнанието на най-важните хора за всеки бизнес. Всеки служител - от този в кабинката на охраната, през обикновения труженик на поточната линия, до шефа на някой отдел, както и всеки партньор или подизпълнител извън компанията трябва да я възприемат по еднакъв начин. За целта в наши дни всяка фирма трябва да има три ценни корпоративни атрибута – мисия, цели, ценности. Всяка категория следва да бъде описана надлежно и ясно на всички необходими места – сайт, вътрешни работни пространства, корпоративни материали и т.н. Звучи някак си ясно. Но дали е така?
Ако се върна в началото на моите редове - в какво ли е преминал крещящият патос на соца? Нека видим.
„Вярваме, че в основата на успешния бизнес стои развитието чрез синергия на дейностите и интегритет на служителите.“ – това е едно от посланията във вътрешната комуникация на голяма родна компания от хранително-вкусовата промишленост. Тази костюмирана фраза ме навежда на мисълта, че според собствениците на компанията хората, които правят кренвирши, знаят задължително поне по два чужди езика. Би било хубаво да е така, но едва ли.
В още по-сложна схема е влязла една от водещите компании в бизнеса с горива у нас. На секцията „МИСИЯ“ в сайта им може да откриете цяло копие от заповед, подписана лично от генералния директор на компанията. Ако сте служител на тази фирма и случайно се опитате да прочетете това факсимиле ще откриете поне сто причини да не искате да отивате на работа утре.
Лоши примери има още много, но по-важно е да погледнем добрите. Най-лесно е да се обърнем към големите световни компании, с богат опит в създаването на корпоративни послания. NIKE e марката с един от най-култовите слогани. Дори няма смисъл да ви го цитирам - вече се сетихте за него. Как обаче тази компания представя себе си в корпоративен стил? Ами по същия простичък и логичен начин. Тяхната мисия звучи така: „Да бъдем източник на вдъхновение и иновация за всеки атлет по света.“ И при думата атлет със звездичка има уточнение – „Ако имаш тяло, значи си атлет.“ Има ли смисъл да ви обяснявам колко вдъхновяваща е тази корпоративна позиция за всеки един, обвързан с марката? И сигурно не е трудно да си представите как продавач-консултантът в магазин на NIKE успява да набутва спортни обувки не само в ръцете на тичащия за здраве, но и на всяка пълничка домакиня или слаботелесен тинейджър. Тоест да продава повече. А това го иска всеки бизнес, нали?
В дългогодишната си практика съм срещал всякакви компании и съответно всякакви лидери на компании. Но изключително рядко съм попадал на такива, които осъзнават необходимостта от правилно извеждане на корпоративните си послания. За повечето  това е просто една досадна формалност, част от някаква задължителна формулировка. Някои даже толкова подценяват тези атрибути, че се обръщат към търсачката в нета и просто копират най-прекрасно изглеждащите готови фрази. Аз не цитирам често, но специално за тези от вас, които обичат това – ето ви един подходящ по темата цитат:
„За да създадеш репутация са нужни 20 години. За да я съсипеш – 5 минути.“ Казал го е Уорън Бъфет. А кой е той - мисля няма нужда да обяснявам на страниците на точно това списание…
Сигурен съм, че вече сте се замислили за смисъла на корпоративните послания на собствената ви фирма или на компанията, в която работите. Това е добро начало. Ако искате да промените нещо в тях – на финала имате един безплатен съвет от мен. Успехът в създаването на корпоративен стил от страна на NIKE се крие в едно просто правило, което можем да се опитаме да прилагаме всички. Когато създаваме своите мисия, цели, ценности, трябва да мислим не за това какъв е произходът на компанията ни, за това какво стои зад логото ни или пък какви са бизнес амбициите ни. По-скоро трябва да се опитаме да дефинираме по достатъчно ясен и вдъхновяващ начин какво правим за останалите – нашите клиенти, служители или партньори. Защото именно те са огледалото, в което всяка компания трябва да вижда себе си.
Такава, каквато й се иска да бъде. 





.

събота, 27 август 2016 г.

МАЛКИЯТ ЧОВЕК

Срещнах го за пръв път преди 22 години. Попаднах като гост на второто издание на неговото шоу „Как ще ги стигнем…“ Вечерно шоу във формат, който в наши дни мислим, че е създаден от един друг гологлав и по-голям (но само на размери) водещ…
Тогава не успях да усетя кой е онзи човек, чиито кино реплики повтарях от дете - между нас имаше цял телевизионен ефир. За щастие година по-късно отново попаднах на него - в единствения тих ъгъл на една пълна с шум маса. Говорихме си. И пихме. И си говорихме. Разказваше какво ли не. За издъхващото ни кино, за кухата ни политика, за Канада на майната си, за българите там, за българите тук. Говореше тихо, но ясно, без излишни думи, без игриви интонации и драматични паузи. Сякаш не държеше да бъде чут на всяка цена.
Аз го слушах, на живо, там, сред цигарения дим… а сякаш го виждах другаде. На екрана, на сцената, в моя телевизор. Ролите му бяха като при Чаплин – различни превъплъщения на всъщност един и същ Малък човек, който безрасъдно прави големи крачки в живота си, дори когато знае, че ще падне всеки момент. Защото е свикнал да се изправя. Малкият човек, който е принуден да живее в голям свят, пълен с хора, за които размерът е важен. Размерът на портфейла, на автомобила, на сутиена, на холната маса, на лъжицата.
Да, около нас е пълно с Големи човеци. Тези, за които красотата е мисия. Научиха ни, че да си красива жена означава да цъфтиш с хемороидни устни и изкуствен материал в гърдите. Че и в мозъка. Красивата жена е част от кожения салон на колата ти и се сменя по-лесно от застрахователния стикер на предното ти стъкло.
Големите човеци ни накараха да повярваме, че да си красив мъж зависи от големия размер на един иначе по природа малък мускул в тялото ти… Не, не е онова. Става дума за бицепса. Красивият мъж знае всичко на всичко четири изречения, гледа те с лош празен поглед и има право да ти напъха главата в асфалта, ако не го пуснеш да те задмине отдясно.
Онези, Големите човеци ни убедиха, че можеш да станеш един от тях за два часа като само ядеш, спиш и се изхождаш пред очите на хората -  в риалити по телевизията. После вече си известен и можеш спокойно да се тъпчеш с безплатен кетъринг по партита, да те снимат за вип фото колекции във Фейсбук и да те канят в други риалитита, където само ядеш, спиш и се изхождаш… Така де, вече си известен и правиш едно и също Нищо.
Големите човеци ни доказаха, че да си успял означава да не са те хванали... А и невинността е въпрос на ценоразпис. За десятка си купуваш катаджия, за няколко стотачки държавен служител по избор, за няколко хиляди – прокурор или съдия. Най-скъпо излиза да си купиш министър-председател. Ама може и на изплащане, с равни месечни вноски.
Големите човеци създадоха нова представа и за богатите хора. Те всъщност не трябва да работят нищо, а по цял ден са длъжни да киснат в тузарски ресторанти и да говорят по мобилните си телефони с други богати хора, които също не работят нищо. Бизнесмен означава мутра със затлъстявания, а парите не миришат и нямат произход. Европейският съюз е новото ТКЗС – хем е общо, хем чуждо и се работи с две ръце.  Когато ни гледат – ръкопляскаме. Като не ни гледат – крадем.
Големите човеци ни внушиха (и с право),  че ако искаш да си едновременно богат и известен – трябва да станеш политик. Не е трудно. Имаш четири години на разположение. Първите седем нямат значение. Важното е да си на масата. А там е претъпкано – роднина, милиционер, роднина, милиционер. И да, милиционерите са милионери.
Около нас е пълно с Големи човеци. Реализират голяма кочина, за да има място за всички. И за да се чувстваме равни с тях.
А Малкият човек… Той стои в най-тихия ъгъл на тяхната дълга шумна маса. Пие. И говори. И пие. Тихо, без излишни думи, без игриви интонации и драматични паузи. Сякаш не държи да бъде чут на всяка цена...
А от този, който поиска да го чуе.







.