2 0 1 1

Иди си. Бездъхно изморена
от превъртели се слънца
От дни близнаци отегчена
Иди си. Няма да те спра






.

Тайната на целувчените ямички

Знаеш ли, че не са обикновени? Онези две малки ъгълчета, в които устните ти се събират. Докосни с върха на пръстите, за да усетиш дупчиците. Това са тайните ти складове на щастие. Когато други устни докосват твоите, целувката се стича встрани и се складира в малките дупчици. Ако целувките станат повече, те натежават.
Ямичките хлътват навътре и опъват устните ти.
В усмивка.
Не чакай чудесата тези дни.
Просто напълни целувчените ямички.

Неотворено

Устни от клепачи
шепнат лепкав сън
на зеници-езици
затворени за вън

Утрото се точи
в капка тежък мед
събуди ме утре
днес не ми е ред

Расизмът е равенство на омразите.

Катуница не е интересно място.
Катуница е обикновено място на обрулени хълмове от човешки съдби.
От едната страна са недоволните от живота българи - насилени от промени, ощавени от управници. От другата страна са цинично господстващи цигани – потънали в истинско злато от фалшив алкохол. Българите завиждат на циганите, защото те не се плашат от официалната власт. Циганите завиждат на българите, защото те са официалната власт. Така живеят от години. Върху тлееща жар от завист.
Тези дни в Катуница стана страшно. Нагло, показно убийство, предизвика настръхнали тълпи, подпален цигански палат, малоумно присъстващи полицаи и нелепи журналисти. Лешоядните политици не закъсняха - закрещяха от рупори и поведоха разтуптяните тълпи.
Едните, срещу другите. Другите, срещу едните.
Нека погледнем нещата в очите. Расизмът отдавна не е еднопосочна омраза.
И за двете страни е удобно да са различни.
А нещата са прости. Ако наричаме този, който прегази момчето в Катуница цигански убиец, ние му даваме основание да се чувства по-малко виновен, защото е различен.
А той не е. Той е просто един обикновен убиец.

Нека се гневим. Нека не търпим. Нека търсим правдата.
Но като едно цяло.
Защото България не е просто държава. България е жарава.
И тежко на този, който не знае как да ходи по нея.






.

Как да изберем рекламна агенция (сп.Мениджър/септември)

Има само един начин. Свиваш показалец и почукваш. Ако кънти на кухо – става.
Шегувам се, ама почти. Приликата между динята и рекламната агенция е в това, че разбираш дали става чак след като я опиташ.

Пич. В жаргона тази дума е като поощряващо потупване по рамото. За рекламистите, обаче, „пич” е разтърсване на цялото тяло в болезнени конвулсии за период от около три-четири седмици. Pitch е конкурс за избор на рекламна агенция. Усещането е като за екшън, но фабулата е романтично клише с елементи на драма. Сценарият се повтаря. Една компания (в ролята на Клиента) решава, че има нужда от комуникация на свой продукт (или услуга, марка) и тъй като секретарката е прекалено заета, за да измисли всичко това, решават да направят конкурс между няколко рекламни агенции.
Добре. Как се търси рекламна агенция? Две кратки движения на показалеца ви делят от Гугъл, но е много рано да се чувствате късметлии. На „рекламна агенция” се обръщат всякакви породи фирми, които имат предмет на дейност РЕКЛАМА. Тоест творят визитки и стратегически дизайн върху моливи, а опитът им във външната реклама се изразява в светването на улични табели. Не бива да ви успокоява прекалено и определението „пълно рекламно обслужване”. В повечето случаи това само изразява мечтите на една агенция да прави всичко, но не и способността за същото. Продължавате с търсенето и някак си попадате на Асоциацията на Рекламните Агенции в България (АРА). Топло! Тук вече може да видите нещо като списък на действащите рекламни агенции у нас. Обаче според АРА агенциите биват два типа - пълноправни и асоциирани. Не се обърквайте сега, става ли? И социалистите бяха тесни и широки, но това разделение само те си го разбираха. В случая с рекламните агенции - пълноправните членове на АРА участват в общото събрание на асоциацията, а асоциираните – не. Май наистина това не ви засяга.
Търсите сайтове на агенции. Трудна мисия. „Сайтът е в процес на изработка” стои на главната страница от доста време. Тоест откакто е създадена агенцията. Пет месеца? Петнайсет години? Обущарят ходел без обувки... Честно, наистина ли сте виждали бос обущар? Това извинение понамирисва - агенцията няма време да обърне внимание на себе си, защото обръща прекалено много внимание на клиентите си. Не съвсем. Просто агенциите не винаги правилно разпределят ресурсите си и не винаги прецизно ръководят работния процес, който в творческия бизнес се нарича хаос. Единственият работещ стимул в тези структури е the deadline (крайният срок). Ако той се „отбута” повече от веднъж – значи може да се отбутва всеки път. Точно това се случва с „вътрешната” задача, наречена „сайт на агенцията”.
Продължаваме с търсенето на агенции. Натискате линк към друга агенция. Я, късмет! Сайтът работи! На екрана се подреждат дизайнерски бутончета, линкчета, движат се картинки. Изобщо – чудна работа! Какво да гледаме сега? Две неща – кои са клиентите на агенцията и какви свои реклами е сложила на сайта си. Готови ли сте да се учудите?
Почти всяка агенция има внушителен списък от клиенти. Гордо подредените лога ви зяпат от екрана, а вие уважително повдигате вежди. След известно търсене осъзнавате, че в различните сайтове някои клиентски лога удивително се повтарят – тоест би трябвало всеки клиент в момента да работи с около 7-8 агенции. Истината прозира. Може за даден клиент да си правил и една брошурка, при това преди десетина години, затова си го поставил в списъка. Но дали си уточнил какво си правил за всеки клиент и в какъв период? И какъв е актуалния ти клиентски списък?
Преди да финализираме търсенето, едно малко залитане към суетата. Сигурно сте чували за двата фестивала на рекламната общност – ФАРА (фестивал за креативност) и EFFIЕ (фестивал за ефективност). И двата са добър ориентир за състоянието на рекламните агенции, но не прекалявайте с доверието си към тях. Понякога са прекалено близо до научната фантастика. Сред отличените реклами има такива, които никога не сте виждали. Както и продукти, за които никога не сте чували. Това не е роден синдром - реклами-фантоми се кичат с награди по цял свят. Нашите два фестивала накуцват поради друга причина. Журитата са съставени от представители на агенциите, които участват най-активно във фестивала. Казано другояче - дясната ръка оценява лявата, лявата оценява дясната, после двете се ръкуват и си разменят награди. А да, и накрая се пляскат една в друга.
Вече сте наясно. Единственият начин да си изберете агенция е като я опитате. Събирате малкото, което сте успели да видите в сайтовете на агенции, добавяте съвети от препатили колеги и посипвате за разкош малко звезден прах от фестивалите на рекламистите. Получава се нещо като рецепта за пич и няколко агенции политат в миксера ви.
Нека игрите започнат. Наблюдавайте ги внимателно. Всеки детайл е от значение. Агенциите са обучени да задават въпроси след като разгледат брифа ви. По дълбочината на въпросите, обаче, ще разпознаете дали хората са вникнали в задачата. Сервилността не е добър знак. Добрата агенция може дори да се опита да оспори някой факт от брифа ви. Приемате предизвикателството, обсъждате, спорите, убеждавате. И после чакате. Докато в агенцията творческият процес започва да бълбука. Защото там трябва да се създаде идея. Как става това? Ще се опитам да ви обясня. Представете си как една жена се среща с мъж, влюбва се, прави секс, забременява и ражда. Само че всичко това за три седмици.
А вие чакате като развълнуван татко, за да видите отрочето. Показват ви го изчистено, повито, направено като за снимка. Иначе може да ви стресне, нали? Да, много е важно как ви представят идеята. Добрата агенция ще се постарае да се влюбите в нея, още преди да сте я видели. А ще видите какво ли не. Някои агенции разчитат на количеството – ще ви представят голям брой идеи. Дали те самите вярват във всички тях? Излишно е да ги питате, няма да ви кажат истината. Просто обърнете внимание коя от тях е разработена най-подробно.
Коя е най-добрата идея? Вечният въпрос. На пича ще видите всичко. Ще има много релевантни идеи, които отговарят напълно на задачата ви. И най-слабите агенции са дресирани да изпълнят очакванията ви. Ще има и изненадващи идеи – те изпъкват над останалите. Добрите агенции се отличават от посредствените по способността да изненадват клиента по време на пич. Но идеята, която си струва да търсите, е нещо повече. Това трябва да е вдъхновяващата идея. Тя ще ви накара да творите веднага след като я чуете – още по време на презентацията - ще добавяте към нея, ще я развивате. Защото, без да се усетите, вече мечтаете за бъдещето на тази идея. Като таткото, който е поел отрочето в ръцете си.
Кулминация. Краят на пича е щастлив за някоя от агенциите, която печели вашето доверие и част от парите ви. Останалите подвиват опашки и се отправят към следващия пич, за да забравят за вас. Най-щастливи сте вие. Потърсили сте, постарали сте се. Избрали сте си рекламна агенция като сте я пробвали по време на пича. И ви е харесало.
Нормално. В началото ви казах – като диня е. Първото парче е най-сладко.












.

изгрев

търкулнати зеници
над възглавница облак

разбудени мигли
роса върху поглед





.

ЗАЩО

Сега. Никой не гледа. Обърна се рязко и с опакото на ръката обърса ленивата солена капка, събрала се в ъгълчето на окото. Почти го издаде.
Той не реве. Той е голям. Знаеше го и тя, която се беше навела над главата му и се опитваше да стигне до неговото нищо, наречено мозък, крещейки в носа му. Ухаеше на праз.
- Защо бе?
Казваха й Сланината по очевидни причини. Работеше в дома като възпитател, но се имаше за дресьор.
- Защо бе, животно такова!? Отговори ми като те питам!
От толкова много тлъстини за гласът й нямаше място. Излизаше едва, стиснат и писклив.
- Питам защо?! Отговори ми, бе! Защо? Не ме зяпай, маймуно!
Зяпането беше неговия номер. Някои трепереха, потяха се, други се изчервяваха. Той просто зяпаше. Вторачваше кафявите си очи до дебилно кръгло, а кожата на лицето му се изпъваше критично. Кръвта видимо нахлуваше нагоре, пърлеше мъха над горните му устни, боядисваше засечената кожа на скулите му и преливаше в делтата около зениците. Само устните му ставаха все по-бледи и каменно твърди. От стискане на зъби.
- Абе аз кво се занимавам с теб....
Сланината го стисна за ръката и го завлече. По коридора и надолу по стълбите, бавно и безотказно, макар и доста тромаво. Можеше да й се отскубне във всеки един момент. Да се завърти рязко и да духне, далече от мазните й пръсти. Ако беше на три щеше да го направи, със сигурност. Но той бе вече на шест и усещаше силата в себе си. Силата да не бяга, а да остане. С обезсълзени очи, вперени мълчаливо.
- Пак ли, бе...?!
Старшата. Стоеше на прозореца на приземния етаж и пушеше. Фасът се бе съсухрил между треперещите й криви пръсти. Яко го дърпаше. Намести очилата си и сведе поглед към него.
- Защо бе, момче?
Той вдигна бавно очите си. Погледът му наистина тежеше. Между него и Старшата полепна лепкаво мълчание, което дори Сланината не посмя да пипне. Само му стисна ръката още по-силно. Старшата размаза свистящия фас в перваза и въздъхна. Сухото й тяло се счупи на две и тя клекна, за да се изравни с лицето му. Прониза го късогледо, а после просто протегна кокалест пръст и натисна брадичката му надолу. Той стегна челюст, но тя натисна още. И още.
- Хайде... кажи, момче! Кажи защо?
Пръстът й побеля. С усилие държеше устата му отворена. По езика му плъзна миризмата на ръката й. Повдигна му се.
Тя го пусна рязко. Долната челюст се заби в горната и леко размести камъка в очите му. Но за миг. Без да го пуска с едната ръка, Сланината го ощипа с другата. Рязко, силно, отляво.
- Всъщност.... аз знам защо.... - Старшата се изправи заедно с репликата си, бавно и величествено - Защото ти никога няма да пораснеш. Защото останалите деца ще станат големи хора и ще си тръгнат от тук. Но ти – не. Ти ще останеш винаги едно самотно, миризливо хлапе...
Тя сбърчи нос, а погледът й плъзна от очите му, надолу, покривайки го с тази погнуса, която му беше така позната. Винаги го гледаха така в сутрини като тази.
Сланината го замъкна в банята. Бутна го вътре и после затръшна вратата с облекчение.
Въпреки че остана насаме със себе си, той не се погледна веднага. Просто бавно свали долнището на анцуга и го хвърли на пода. Преглътна и се престраши да погледне надолу. Слиповете му бяха развлечени и изтънели. Носеха ги вече няколко поколения сираци в дома. Сега бяха залепнали по хърбавото му тяло, мокри и пожълтели. Опикани.
Защо? Той не знаеше защо. Просто се събуждаше така.
Оная противна сълза напираше пак в окото. Той мигна и клепачът я глътна.
Така й се пада. Той е голям. Той не реве.






.

непоръчано събуждане

по плъзнала ръка
из сънища разрошени
по топлите недра
на устни захаросани
по тях познах деня

ще бъде вторник,
пет минути и нула секунди






.

виновен

Теб ти падна презрамката
небрежната, малката.

И изгубих си пръстите
из косите ти, гъстите.

И потънаха устните
в твоите, вкусните.

Ще поема вината си
за спомени, белези.

Но не и за презрамката,
небрежната, малката.






.

диви колене

Обяздил съм твоите,
диви колене.
Омекват ти дланите,
аз – не.

Препускам в теб и...
Чакай, спри.
Чуваш ли?
Дъхът ти крещи.