събота, 27 август 2016 г.

МАЛКИЯТ ЧОВЕК

Срещнах го за пръв път преди 22 години. Попаднах като гост на второто издание на неговото шоу „Как ще ги стигнем…“ Вечерно шоу във формат, който в наши дни мислим, че е създаден от един друг гологлав и по-голям (но само на размери) водещ…
Тогава не успях да усетя кой е онзи човек, чиито кино реплики повтарях от дете - между нас имаше цял телевизионен ефир. За щастие година по-късно отново попаднах на него - в единствения тих ъгъл на една пълна с шум маса. Говорихме си. И пихме. И си говорихме. Разказваше какво ли не. За издъхващото ни кино, за кухата ни политика, за Канада на майната си, за българите там, за българите тук. Говореше тихо, но ясно, без излишни думи, без игриви интонации и драматични паузи. Сякаш не държеше да бъде чут на всяка цена.
Аз го слушах, на живо, там, сред цигарения дим… а сякаш го виждах другаде. На екрана, на сцената, в моя телевизор. Ролите му бяха като при Чаплин – различни превъплъщения на всъщност един и същ Малък човек, който безрасъдно прави големи крачки в живота си, дори когато знае, че ще падне всеки момент. Защото е свикнал да се изправя. Малкият човек, който е принуден да живее в голям свят, пълен с хора, за които размерът е важен. Размерът на портфейла, на автомобила, на сутиена, на холната маса, на лъжицата.
Да, около нас е пълно с Големи човеци. Тези, за които красотата е мисия. Научиха ни, че да си красива жена означава да цъфтиш с хемороидни устни и изкуствен материал в гърдите. Че и в мозъка. Красивата жена е част от кожения салон на колата ти и се сменя по-лесно от застрахователния стикер на предното ти стъкло.
Големите човеци ни накараха да повярваме, че да си красив мъж зависи от големия размер на един иначе по природа малък мускул в тялото ти… Не, не е онова. Става дума за бицепса. Красивият мъж знае всичко на всичко четири изречения, гледа те с лош празен поглед и има право да ти напъха главата в асфалта, ако не го пуснеш да те задмине отдясно.
Онези, Големите човеци ни убедиха, че можеш да станеш един от тях за два часа като само ядеш, спиш и се изхождаш пред очите на хората -  в риалити по телевизията. После вече си известен и можеш спокойно да се тъпчеш с безплатен кетъринг по партита, да те снимат за вип фото колекции във Фейсбук и да те канят в други риалитита, където само ядеш, спиш и се изхождаш… Така де, вече си известен и правиш едно и също Нищо.
Големите човеци ни доказаха, че да си успял означава да не са те хванали... А и невинността е въпрос на ценоразпис. За десятка си купуваш катаджия, за няколко стотачки държавен служител по избор, за няколко хиляди – прокурор или съдия. Най-скъпо излиза да си купиш министър-председател. Ама може и на изплащане, с равни месечни вноски.
Големите човеци създадоха нова представа и за богатите хора. Те всъщност не трябва да работят нищо, а по цял ден са длъжни да киснат в тузарски ресторанти и да говорят по мобилните си телефони с други богати хора, които също не работят нищо. Бизнесмен означава мутра със затлъстявания, а парите не миришат и нямат произход. Европейският съюз е новото ТКЗС – хем е общо, хем чуждо и се работи с две ръце.  Когато ни гледат – ръкопляскаме. Като не ни гледат – крадем.
Големите човеци ни внушиха (и с право),  че ако искаш да си едновременно богат и известен – трябва да станеш политик. Не е трудно. Имаш четири години на разположение. Първите седем нямат значение. Важното е да си на масата. А там е претъпкано – роднина, милиционер, роднина, милиционер. И да, милиционерите са милионери.
Около нас е пълно с Големи човеци. Реализират голяма кочина, за да има място за всички. И за да се чувстваме равни с тях.
А Малкият човек… Той стои в най-тихия ъгъл на тяхната дълга шумна маса. Пие. И говори. И пие. Тихо, без излишни думи, без игриви интонации и драматични паузи. Сякаш не държи да бъде чут на всяка цена...
А от този, който поиска да го чуе.







.

неделя, 8 ноември 2015 г.

Двете страни на завесата.



Може сега да не ми личи особено, но в средата на 80те бях виден ръководител на пионерската организация в родния Пловдив. Отгоре на всичко бях успял да стана няколко пъти лауреат на художествената самодейност (но не ме карайте да обяснявам какво е това). Благодарение на тези си постижения, на една невръстна тийнейджърска възраст се бях издигнал до ежегоден председател на детско-юношеското жури на известния международен фестивал за телевизионно творчество – Златната Ракла. И всичко вървеше чудесно, докато една година оглавяваното от мен жури не реши, че трябва да награди един юношески филм, май беше испански. Филмът беше доста интересен. Накратко - две момчета, навлизащи в пуберитета, изведнъж бяха започнали да изпитват привличане един към друг и това ги объркваше - на моменти ужасяваше, друг път окриляваше... Две объркани момчета, които не знаеха какво да правят със странните си чувства и се лутаха между рая и ада. Фабула, достойна за „Планината Броукбек”, само че сътворена трийсетина години преди този филм.
След като детско-юношеското жури единодушно реши да награди тази телевизионна драма, аз, като председател, бях привикан  в кабинета на шефа на фестивала. Там ме очакваше таен комитет от притеснени представители на родната социалистическа култура, които в прав текст ми обясниха, че „по никакъв начин детското жури не може да награди този филм”. Както се изрази една известна българска режисьорка (чието име ще спестя от уважение) – „Виж, моето момче, какво искаш да си помислят чужденците? Че у нас има гейове ли?” И да, както се досещате, всъщност не използва тази модерна дума...
Сега, като си припомням тази история отпреди 30 години, дори не мога да се сетя колко се ядосах на тези мастити култур-трегери, които се опитаха да надвият тийнейджърския ми инат и почти успяха... По-скоро си мисля за този наивен, еснафски скрупул „какво ще си помислят чужденците”.
В социализма имаше голяма, плътна завеса, зад която криехме от света всичко, което можеше да бъде заклеймено като „неправилно”. Всякакви отклонения от  съвършенството на строя биваха надлежно опаковани и прибирани дълбоко зад завесата, далече от очите както на международната общественост, така и от нас самите. В унисон с това медиите послушно отразяваха само правилните събития, личности и обществени явления. Затова и онази режисьорка от Златната Ракла се чувстваше в правото си да ми дърпа ушите. Официално в България не съществуваше хомосексуализъм. И наред с това напълно нормално явление, дамгосано от социалистическата пропаганда като извращение, у нас нямаше и произшествия по пътищата, нямаше производствени аварии, както нямаше и престъпност (това последното дори още можеш да го чуеш като наизустена мантра от някои страдащи от заразна соц-носталгия индивиди). Всичко, преценено за грозно за чуждите уши и очи, отиваше зад удобната завеса. Но това беше преди.
Сега такава завеса няма. Всичко, което се случва зад нашата българска порта, че и в задния ни двор дори, се вижда от чужденците веднага. Защото всички живеем в едно ново време, в което медиите не са десетината телевизии, шепата печатни издания и новинарски сайтове. Медиите, които ни представят в чужбина, са няколко милиона... Аз съм медия, ти си медия, всеки от нас е медия. Разбираш накъде бия, нали?
Всеки твой статус в социалните мрежи, всеки натиснат от теб „лайк”, всяка споделена от теб новина може да обиколи света. Не за минути, а за секунди. Всичко за България, което те вълнува – корупция, престъпления, афери, клюки, истини, лъжи, сплетни – благодарение на приятелите на твоите приятели в социалните мрежи, достига до чужденците в чистия му вид, без адаптация или обяснение. И чужденците мислят за България това, което ти мислиш за нея.
Скрупулът „Какво ще си помислят чужденците” е безмислен и няма защо да се опитваме да скрием нещо от тях. Ако искаме те да мислят добри неща за нас, трябва да почнем по-често и ние да мислим така за себе си.
И това да стане видно.
Да, не бива да спираме да споделяме в социалните мрежи всички гадости, които изплуват като мазни петна на повърхността на живота ни в България. Трябва да сочим неправдите, които ни обграждат ежедневно. Това е правилно. Това е важно.
Но социалната мрежа е среда, в която негативността расте като бурен. Склонни сме по-бързо да обърнем внимание, да споделим или коментираме всякакви теми, които не харесваме или не одобряваме, отколкото обратното... И понякога добрите новини, положителните примери, успешните истории от България остават там някъде отзад... Зад завесата.
Да, завесата, която този път не е пусната от нечия пропаганда. Пускаме я сами. Дебела, тежка и доста мръсна. Завеса, изтъкана от материята, която е модерно да наричаме с чуждицата „хейт”. А всъщност на български думата е омраза. И колкото и да е правдива тя, си остава омраза. Тази плътна завеса крие от очите на света доброто, което се случва дори и на такива забравени от късмета места като България.
Затова ми се иска следващият път, когато отвориш стената си във Фейсбук, да се сетиш, че някъде на тази стена има поне една положителна история за нас, българите. И да се постараеш да я потърсиш, да я забележиш, да я коментираш и споделиш... И така да й дадеш шанс да мине от другата страна на завесата.
А иначе за онази история, със Златната Ракла... Казах ти, че почти са успели да надвият тийнейджърския ми инат. Само почти... В онази задимена от цигарите им стая, обещах на режисьорката и нейните свръх културни съратници точно това, което поискаха -  детското жури няма да награди онзи скандален филм, а ще даде награда на българския участник в надпреварата... Да, но на церемонията накрая се изтъпаних пред цялата Златна Ракла и от величието на моите 14 години заявих следното: „Тази година детско-юношеското жури на фестивала... не присъжда награда”.  Тази моя проява май ми провали номенклатурното бъдеще и в комсомола вече бях обикновен редови член, но това няма никакво значение. 
Важното е, че на тази крехка възраст разбрах, че всяка завеса има две страни.
И само от мен зависи от коя страна ще застана. 









=за списание Мениджър/ноември 2015

събота, 6 юни 2015 г.

Мъдрите млади. (за Бялата книга на списание Мениджър/юни 2015)




Тъмното на костюма, строгото на вратовръзката, огледалното черно на обувките. И най-вече белите стръкчета в косите. Това са първичните белези, по които разпознаваме Големия началник. Той е започнал отдавна. Вече е направил всичките си грешки, учил се е да не го боли, когато пада. Да не губи себе си, когато губи. И да печели веднага след това. Големият началник е заслужил позицията си, защото е вървял към нея години наред…

Едва ли можех да започна тази тема с по-голямо клише. Извинявай.
Но сигурно и ти си като мен. Като чуеш „изпълнителен директор“, твоят преминал сериозно холивудско обучение мозък веднага сервира образите на Ричард Гиър или Майкъл Дъглас. Всъщност няма защо да виним киното. Този модел на кариерно ориентираното ни общество е изграждан с десетилетия. Клишето е категорично - без опит не се успява, а опитът се трупа с години.
И така си беше.
Например моя собствен баща. Дипломира се във ВИАС-София, после диша праха на редица строителни обекти в провинцията като технически ръководител и инженер. Чак след две десетилетия упорито трупане на опит стига до поста изпълнителен директор на социалистическия строителен мастодонт – Инжстрой-Пловдив. Простата сметка – бащи ми 20 години е учил и работил, за да стане голям професионалист и съответно началник.
В същото време Марк Зукърбърг става това, което е, когато е просто на 20… И не е единствен. Дейвид Карп, изпълнителен директор на Tumblr (компания оценена на 800 млн. долара) е на 26.
Ще кажете – това са примери за гениални младежи, които стартират иновативен бизнес. Ок, прави сте. Тогава ми обяснете как компания като Burger King, която е на пазара от 50те години на миналия век, назначава за CEO трийсетгодишния Даниел Шварц, с нулев опит в областта на fast-food бизнеса. За главен финансов директор пък избират 28 годишния Джош Кобза. Останалите двама в борда на директорите са съответно на 29 и 36. Нито един от четиримата в управлението на Burger King не излъчва това усещане за традиция и мъдрост, което една компания на повече от 70 години би трябвало да носи.
И въпреки това всички тези „хлапета“ не са авантюристичен избор. Те не просто имат лични качества и потенциал. Те имат предимството да са по-бързи от другите.
Ако на моят баща са му трябвали 20 години, за да се получи натрупване на професионалните му инстинкти, то на тези млади лидери това им е отнело в пъти по-малко време… Странно, нали?
За миг ще се отдалеча от бизнеса и ще ви разкажа за един мой личен сблъсък с феномена, който наричам „мъдрите млади“. Наскоро гледах една постановка в Народния театър. Казва се Жана. Историята е простичка - попрехвърлила петдесетте властна жена е в драматичен сблъсък с безмилостно отминаващото време. Животът на Жана минава пред очите ни – спечелила набързо много пари в дивите години на промяната в Русия, превърнала се в жесток тиранин, едновременно брутално цинична и крехко ранима, помитаща всичко и всички пред себе си… и въпреки това ужасно самотна и празна отвътре. Но не ви разказвам всичко това заради Жана, а заради тази, която я е измислила. Казва се Ярослава Пулинович и е на 27 години.
Гледах постановката и се замислих – как е възможно една жена със скромен 27-годишен жизнен опит да пресъздаде толкова вярно и внушително вътрешния свят на една жена, прехвърлила 50?
За да си отговорим на този въпрос, трябва да погледнем „мъдрите млади“ право в очите. Тези индивиди са от друго измерение. Измерение, в което границите и догмите на предното поколение просто не съществуват. Измерение, в което започваш да се развиваш по-рано и го правиш чувствително по-бързо. Моят баща през целия си страхотен и успешен живот така и не научи чужд език. На мен това ми отне пет години специализирано обучение в езикова гимназия. А „мъдрите млади“ усвояват чужд език в движение, между другото, при това на абсолютно невръстна възраст. Причината? Третият им родител, наречен интернет, се старае да им говори на чужд език през цялото време.
Общото между авторката на „Жана“ и директорския борд на Burger King е в това, че нито един от тези хора не е гледал черно-бяла телевизия и не е набирал телефон с шайба. А ти помниш тези неща, нали? Ние с теб оценяваме предимствата на настоящето, сравнявайки го с нашето минало. За „мъдрите млади“, обаче, миналото е просто вчера. Но истината е още по-крайна.
И аз, и ти, сме израствали с желанието да станем важни в света на родителите си. Да минем по техните стъпки, още по-успешно. Да наследим техните знания, да надградим техните постижения. Да станем по-добри от тях, но въпреки това като тях. За „мъдрите млади“ това съвсем не е така. Светът, в който растат те, е качествено нов. Технологиите се развиват всеки ден, граници и държави не съществуват, а източниците на знания практически са неограничени.
Burger King са взели едно правилно решение – да сложат начело на компанията си хора, които живеят изцяло в различното настояще.
Защото не е вярно, че младите живеят в нашия свят. 
Ние живеем в техния.  






сряда, 12 февруари 2014 г.

Усмихвай се, заразително е.



Познавам малко овчари. Даже, ако трябва да съм напълно откровен, не ги познавам особено добре. Просто понякога си говоря с тях, докато вися покрай някой водоем с въдица в ръка. Спомням си как веднъж един ми издаде каква е неговата тайна за контрол над стадото дръгливи кози. „Те без мен не могат”, обясни ми през малкото си нахилени зъби. Освен бодливи храсти, козичките обичали хумора. И затова той, представяш ли си, им разказвал вицове. Колкото и да ми беше неудобно, се престраших да попитам точно кои вицове влияят най-добре на сложната храносмилателна система на козите. „Е как кои, ти кво се правиш?”, пастирът гърлено се изхили, намигайки ми съзаклятнически.
За пръв път се изчервявах докато съм за риба.
А ти не гледай така, моля. Естествено, че темата ми не е за психичните отклонения, които са страничен ефект на отрудения овчарски живот. Нито затова дали наистина козите разбират неприличните вицове и как точно влияят те на млеконадоя им. По-скоро ми се иска да ти поговоря почти сериозно за забавлението, което трябва да е съществена част от атмосферата на всяка работна общност, включително и на твоята.
Официално смехът не присъства като задължителен елемент на трудовия процес. Даже напротив, в много бизнес структури на него се гледа с недоверие. Счита се, че загубата на сериозен тон на вътрешно-фирмените отношения води до ниска производителност, загуба на концентрация и редица още малоумни формулировки, които дори не мога да произнеса. Бастунът в гърлото се оказва по-задължителен от вратовръзката.

Ходил съм в такива офиси. По коридорите се разминават едни забързани сенки с угрижени изражения. През стъклените прегради се виждат восъчни фигури, прилепнали към клавиатурите, забили късогледие в мониторите. Толкова е тихо, че се чува целият офисен шум: Изперкалите перки за охлаждане в компютърните кутии, неравномерното тракане на клавиатурите, дори потъркването на един лист А4 в друг. Отстрани изглежда, че работният процес е като добре смазана машина – работи плътно, безотказно, ефективно. Ако ти си мениджър на такъв офис сигурно си доста доволен, нали? Аз, обаче, бих те посъветвал да счупиш калъфа си за миг и да отидеш на едно място, където обикновено не стъпваш. В пушилнята, или както наричат тази тераса, място извън сградата или каквото там са присбособили за вредния си навик част от твоите служители.
Иди там, за да се запознаеш наново с хората си. Петте минути, които тези индивиди крадат от времето, за което им плащаш, може да се окажат безценни за бизнеса ти. Там, сред отровния дим и мърлявата обстановка, хората си говорят глупости. Споделят свои случки, разказват си вицове, закачат се, шегуват се, смеят се. Колкото и да ти е странно, в тези 5 минути мозъците им работят много по-продуктивно отколкото в останалите 475 минути на работния ден. Искаш ли да знаеш защо? Ето ти малко наука – освен всичко друго, смехът е и дихателна функция на организма. Когато се смееш, дишаш по-дълбоко и продължително и най-вече издишваш в къси фази, доста по-често. По този начин белите дробове максимално се изпразват, а това е много полезно, защото през това време обмяната на въздух става четири пъти по-бърза от обикновено. Смехът, мили мой млад меринджей, активизира работата на мозъка, повишава  потентността, а имунната система започва да изработва най-полезните за организма хормони - хормоните на щастието, които пък имат чудната способност да потискат някои негативни процеси – умора, слабост и стрес.
Добре. Как да пренесеш този научно доказан подем на производителността на подопечните ти мозъци от пушилнята в останалата част на офиса? Трябва да се постараеш да промениш атмосферата, без да намесваш в нея цигари, естествено. Ако до вчера в офиса ти е царяла дисциплината на сериозния тон, ще трябва промяната да се осъществи плавно. Първото нещо е да си сложиш усмивка. Не говоря за перманентен грим. Постарай се да изглеждаш ведро, колкото и да ти е затормозен процесора със сложното уравнение да управляваш бизнес в българска среда. После бъди нащрек - не пропускай повод да се усмихнеш по-широко ако някой от служителите ти си позволи да разчупи гипса. Засмей се първи на случайно изпусната шега в офиса. И това ще бъде само началото. Време е да направиш някои малки промени наоколо, които ще ти позволят да създадеш среда, предразполагаща към здравословен за бизнеса офисен смях. Ето ти малко безплатни идеи – обяви някой ден в седмицата за забранен за навъсени физиономии – ако някой престъпи „заповедта” и се намуси от нещо по време на работа,  трябва да пусне монета в специална кутия. Или пък покани художник, който да направи карикатури на хората в офиса, докато те си работят... и ги постави в рамки, в офисната кухня. Или пък създай навик всеки ден някой от колегите да пуска на всички мейли линк с нещо вдъхновяващо весело, което е видял в нета. Да, има редица малки хрумки, които могат да ти помогнат да подобриш офисната атмосфера със здравословно количество веселба, дори и ако ти самият си се определил като скучен човек и си решил, че си лишен свише от чувство за хумор. Всъщност добрите мениджъри далеч не са велики шоумени. Просто успяват да създадат усмихната работна среда около себе си без излишна клоунада. Щом те могат, значи и ти. Нали?
Ами толкоз по темата. Знам, че днес ще се усмихваш повече в офиса. И май това ме радва. 



(за сп.Мениджър, февруари 2014)

вторник, 17 декември 2013 г.

Спомен за небето.



Преди 71 години, на този ден, се е появила мама. Била е дете от журнал. С руси пружинки на главата, пъргави очички и нахално носле. „Госпожо Дишлиева, какво сготвихте за обяд?“ – тормозела съседите от прозореца. И се страхувала от смъртта. „Мамо, наистина ли всички ще отидем на небето?“ питала с ококорени сълзи. А майка й, моята баба, я погалвала по пружинките и не й казвала цялата истината, както правят всички майки.  
Аз вече знам цялата истина. Човек трябва да се старае да живее почтено, за да отиде на небето. Дано успявам с това, защото мотивацията ми да отида там някой ден е голяма.
Там е мама. 














.